Най-сънуваният човек

Любомир НИКОЛОВ е роден през 1961 г. в София. Завършил е психология в СУ "Климент Охридски". Специализирал във Варшавския университет.
Работил е като клиничен психолог в Медицинска академия и изпълнителен директор на проект на ЕС по програма "PHARE-Lien". Има публикувани научни студии по психология.
Негови разкази са отпечатвани във в. ДУМА, "Капитал", "Труд", "Литературен вестник", "Стършел", сп. "Съвременник", "Знаци", "Страница" и "Инсайт". Други са включени в няколко антологии със съвременни български разкази.
Носител е на наградата "Чудомир" за 2008 г.

Децата бързо растат, мислеше си бабичката, а ние бавно остаряваме и ако си траем, никой не ни забелязва. Трябва да се действа. Затова не пропускаше да перне малките с тояжката си и това ставаше често в гръб, защото децата бягаха през три улици от нея. Децата не можеха да я забравят. Напротив, нощем я сънуваха. Сънуваха я седнала в стаите им, следяща ги с поглед. Бе най-сънуваният човек в селото.
Бабичката обичаше да кълне. Не че децата бяха виновни. Не обичаше да минават безнаказано край нея. Използваше арабски думи, без да знае какво означават, но точно затова влагаше още повече чувства. Ругатните й се чуваха в цялото село. В някои по-мудни дни, въоръжена с търпението на снайперист, изчакваше, стиснала клепки, хванала едно пиле в костеливата си ръка, с една брадвичка в другата, изчакваше да минат повечко деца и тогава точно пред тях отсичаше главата на пилето и обезглавеното пиле започваше да подскача сред ужасените деца. Вятърът носеше писъците на децата надалеч. Селото изтръпваше. После се успокояваше, хората се сещаха какво става и след дни, като чуеха камбаната да бие на умряло, си викаха дано да е оная. Дано пукне, дано.
Един ден камбаната би на умряло малко провлачено и толкова дълго, че хората помислиха - клисарят се е обесил на въжето или кой знае какво там, но по едно време започна да им просветва на всички, че оная е умряла. Край, свърши се, рекоха си и започнаха да се събират пред нейната къща. Толкова народ се събра, че дворът на бабичката почерня от развеселени хора. После някои донесоха ракия, пиха уж за Бог да прости, дойдоха и хлапетата, родителите им бодро ги успокояваха, ето на, свърши се, я пийнете и вие по една чашка. Хората се поздравяваха, бързаха, приповдигнати и бодри, притупваха приготовленията за погребението, за да им остане утре цял ден за празник.
На другата сутрин я погребаха раничко, после процесията се върна в селото, събраха се уж без повод на площада, направиха маси като за сватба, сложиха казаните да врат, а най-смелите деца собственоръчно заклаха с брадвета пилета за супата. Вече бяха виждали как става това.

Love & Ribolove

С Кристина се познаваме от двайсет минути и вече за трети път залита, настъпва ме и неловко се извинява. Не съм добре, казва, след онзи удар хич не съм добре.
Разказва ми историята си и въпреки музиката, въпреки шума от разговори и веселото оживление, настръхвам от това, което чувам. Ударът не бил само един - ударите в тая история са много.
Когато Кристина казала на гаджето си, едно футболистче с изцапани от голфа ръце, че е бременна, онзи нищо не казал. Застопорил си физиономията като на стоп кадър, взел си рибарските такъми и отишъл на риба. Кристина пощуряла. Сетила се най-изтрещялото нещо, което би могла да направи, и отишла в един клуб. В едно гадно мазе, където се биели жени. Мъжете залагали, а жените се биели. Кристина била толкова изстинала, че с удоволствие приемала ударите и с още по-голямо ритала и биела, както била гледала по филмите. Противничката й била по-пресметлива, по-отдавна в тия боеве, и успяла да й забие страшен юмрук в слепоочието, от което Кристина припаднала и я изнесли от мазето полужива. Като се прибрала в къщи, започнала да пали пердетата със запалката си, след това ги гасяла и после пак ги палела, без да съзнава какво върши, но оцеляла, за разлика от футболистчето. Той наистина отишъл на риболов, да се изплаче на воля, защото му било за първи път да става баща, не му било ясно какво следва.
При едно злостно замятане на въдицата мокрото влакно стигнало до високоволтовия далекопровод и хилядите волтове спрели сърцето му и го вкаменили.
Цялата тая история, неоправдано зла, би останала капсулирана в себе си, без отношение с другите и достатъчно тъжна, за да бъде разказана, но не, тя явно искаше да се повтаря в живота на невинните, и по-късно - на вратата на тоалетната в същото това заведение прочетох надписа "Love & Ribolove" и отдолу "вие и още 8 човека харесвате това".