Навършиха се 115 години от рождението на Цонка Николова

115 години от рождението на тази достойна учителка и великолепна разказвачка се навършиха на 16 април. Неоснователно е забравено днес името и творческото й дело.
Активна е още от втората половина на 30-те години на ХХ век. Тя успешно се вписва в онзи поток от женско писане тогава със своите пет прозаични книги. Дебютира в нашата литература през 1934 г. със сборничето разкази "Минзухари и слънчеви приказки". Зареждат се повестите "Анита и аз", "Жената с белите коси", "Двама от тях" и "Сенки на миналото", излезли до 1940 г. Ласкаво е приета от тогавашната критика - проф. Александър Балабанов, Димитър Добрев. След 1944 г. за нея също така ласкаво се изказват други литературни фактори - Цветан Минков, Камен Зидаров.
Парадоксалното е обаче, че при цялата тая ласкавост името на авторката липсва от официозните справочници - тритомния академичен речник българската литература на БАН, всякакви литературни истории, писани от Малчо Николов, през проф. Светлозар Игов, та до посветените само на Женския литканон изследвания, подготвяни главно от проф. Милена Кирова, също юбиляр тази година. Само проф. Красимира Даскалова я е споменала в енциклопедията си "Жени, пол и модернизаця в България (1878-1944)".
Свидетели сме на странен феномен - чисто женски и високохудожествени текстове - модерни по стил и изказ, поставящи въпроси, свързани с психологическото развитие на героите - от една страна. От друга - проблеми, свързани с творческата личност. От трета - засилена християнска символика. И над всичко това - умение да се разказва добре и увлекателно. А резултатът - пълно мълчание днес.
Успях да се свържа с внучката на писателката - нейна адашка и наследница, Цонка Христова. Готвех един доклад, посветен на творчеството на забравената повествователка, когато получих поздравителен имейл, за който сърдечно благодаря. Като личен подарък получих автобиографията на видинската писателка от 1974 г. Длъжен съм да споделя фактите и наблюденията си относно тази достойна българка в недостойните дни, в които живеем.
След 1944 г. Цонка Николова продължава да е учителка в с. Айчар. С устрем се включва в строежа на нова България. По поръка на Театъра за младежта в София тя написва пиесата "Благословен труд", която е посветена на създаването на ТКЗС. Две години е в репертоара постоянно. През 1946 и 1947 г. пиесата й "Бунтовница" - със сюжет от Съпротивата, печели наградата на Върховния читалищен съвет, председателстван от жури: проф. Пенчо Пенев, Камен Зидаров, Никола Кондарев. В периода 1948-1969 г. създава пиесите "Разказът на Мария", "Чукам по вашето сърце", "Зоологическа градина", "Момиче за всичко", "Хора, които подпират небето", комедията "Вход забранен". През 1944 г. за представени по Радио София и детските й пиески "Пакостливото мече", "Звезда Вечерница", "Юнак Зайо", "Крали Марко". Музиката към изброените пиеси е на големия композитор и теоретик проф. Парашкев Хаджиев. Прави драматизации по романите на Х. Сенкевич "Янко музиканта" и Ъптон Синклер "Цар въглен". През 1962 г. създава куклената пиеса "Воденичка в гората", играна в Лом. Преди това, още през 1948 г. се появяват юношеските пиеси "Тревожна нощ", "Нови деца", "Великата обич", "Заешка градина". През 1957 г. Цонка Николова създава първия литературен кръжок във Видински окръг. Той се е състоял от 22-ма души. Дейността му е отразена от местния печат. Важно е, че участниците са могли да се изявяват със своите произведения - разкази и стихове, които са чели пред публика.
Още в самото си литературно начало Цонка Николова е преведена на турски език от журналиста Мустафа Шериф Алиянак - 1937/1938 г. Три нейни разказа излизат в списанията "Джигир" и "Ресмли Ай" в Анкара. Екзотичната жена, арабката, туркинята присъства в сборничето "Минзухари и слънчеви приказки" като тази, която се жертва за любовта си. Тази, която се противопоставя на закостеняло-патриархалното. Така писателката става част и от една друга култура и се вписва в различна, неродна словесна традиция. Като заявява модерна и съвременна позиция.
Възраждането и робството са друга важна тема в творчеството на писателката. Повестта "Сенки на миналото" (1935). Лирико-драматична по стилистика. Възпламеняваща емоционално като текстово послание. Героичното поведение на стареца-баща, който брани родното село и семейството си от турците. И от друга страна, ярко изпъкват образите на жените, които се самопожертват в името на свободата. Доста по-успешен текст, посветен на тази страдалческа, зловеща епоха и турското робството, от графоманските въздишания на така рекламирани автори днес.
Последното, над което работи Цонка Николова, е повестта "Птица в гърдите" - това тя сама споделя в своята автобиография. Каква е съдбата на тази книга обаче? Каква ще е съдбата на тези отпреди 85 години? Дали община Видин ще се сети, в дните на годишнината й, да подготви един том, в който да представи повестите й преди 1944 г.? А дали ще има и друг - с произведенията, писани след това? С пиесите?
Оставаме длъжници на Цонка Славкова Николова. Тя не е само писателка, тя е и драматург, общественичка, вградила душата си в културното и духовното израстване на нацията ни. През последното десетилетие сме свидетели на възкресението на доскоро забравените големи национални писатели Яна Язова, Змей Горянин, Евгения Марс, Мара Белчева - преиздадени бяха книгите им, имаше и научни форуми, посветени на творчеството им. Включиха се БАН (Институт за литература), Софийският университет, Държавната агенция "Архиви", а някъде и местната власт - община Лом, какъвто беше случаят с авторката на романа "Левски" и "Соленият залив". Би могло споменатите институции, подпомогнати от други организации като БНР, Младежкия театър в София, образователното и културното министерство, да се включат в инициативата по възкресението и на Цонка Славкова Николова. За да ни има. За да сме достойни. За да помним вчера и онзи ден. За да създадем граждани. И историческо мислене, от което се нуждаем болезнено.