Научих се да ценя най-много тишината

ГИЯ КАНЧЕЛИ е роден на 10 август 1935 г. в Тбилиси, в семейство на лекар. Завършва музикално училище, но в университета е приет в геоложкия факултет. След дипломирането си учи и в Тбилиската консерватория, в която по-късно и преподава. Автор е на симфонична и камерна музика, пише композиции за филми и театрални постановки. Преди броени дни гостува в София, заради премиерното изпълнение у нас на творбата му "Стикс", заедно със световноизвестния руски виолист Юрий Башмет. Те гостуваха в столицата по покана на БНР. Ръководството на медията присъди почетния плакет "Сирак Скитник" на Юрий Башмет по повод 60-ата му годишнина и неговия юбилеен концерт в София. Виолистът подари на българската публика виртуозен спектакъл съвместно със Симфоничния оркестър и Смесения хор на БНР, дирижирани от Емил Табаков. Гия Канчели лично се качи на сцената на зала 1 на НДК, за да поздрави Юрий Башмет. Преди това обаче бе любезен да отговори на въпросите на ДУМА.

Цитат:
Напразно някои се опитват да разберат музиката

- Често ли присъствате на концертите, когато се изпълняват написани от вас произведения, Гия Александрович?
- Не много често. Старая се да ограничавам пътуванията си. Това е свързано и с възрастта ми, и с моето здравословно състояние. Естествено, когато става дума за премиера, тогава задължително се опитвам да присъствам. Трябва да слушам, за да чуя какво съм написал, да видя какво се е получило, да разбера крайния резултат. Обикновено има някакви пропуски, които може да се коригират и на репетициите или след първото изпълнение пред публика. Но гостуването ми в София е свързано не само с премиерата на "Стикс" пред българската публика, а и с честванията, посветени на 60-годишнината на Юрий Башмет. Ние сме приятели, бях длъжен да дойда, както отидох наскоро заради него и в Москва. И там също творбата ми, написана за този световноизвестен виолист, бе изпълнена за първи път.
- Какво за вас е най-важно да чуете в залата - как звучи произведението ви или как реагира публиката?
- Определяща е тишината. Научих се да ценя най-напред нея. Когато съм в концертната зала, за мен е важно да чуя именно онази звънлива тишина, която не може да се сравни с нищо друго. Когато я има, това е най-голямата награда за онзи труд, който влагам, когато пиша музика.
- А когато не усетите тази тишина, смятате ли, че публиката не е разбрала произведението ви или изпълнението на творбата ви не е било достатъчно добро?
- Всичко зависи от атмосферата, от количеството публика, от самата зала, където минава концертът. За НДК например ми казаха, че трябва малко да се усилва звукът, за да бъде чут солистът, както трябва...
- А как на вас самия ви въздейства написаната от вас музика по време на жив концерт?
- Когато изпълнението е безпогрешно, забравям, че звучи моята музика. И в този случай може да ми хареса, да ми повлияе благотворно, да ми направи добро впечатление. Обикновено много критично слушам мои композиции.
- Вярно ли е, че не обичате да пътувате в Русия? Или това вече е в миналото?
- След онова, което е станало през 2008 г., наистина доста време не съм пътувал в Русия. И сега ходя там само в онези случаи, когато много настоятелно ме канят за значими събития, какъвто бе например скорошният концерт на Юрий Башмет в Москва, където той премиерно изсвири "Стикс". Присъствал съм и на последния спектакъл на Робърт Стуруа, с когото работя цял живот. Не мога да не съм до него в такъв важен момент. Или когато във Филхармонията на Санкт Петербург се организира концерт в моя чест - отново няма как да не отида... Не мога да кажа, че не обичам да посещавам Русия. Напротив, много обичам! Но може би, що се касае тамошните власти, отношението ми към тях е особено. И се опасявам, че задълго ще е така.
- Роден сте в Тбилиси, през 1991 г. сте живял в Германия, от 1995 г. творите в Белгия. Всеки сам решава как да отговори на "предложенията" на съдбата и къде да има дом. Мнозина обаче мислят, че сте извън родината си по политически причини...
- Това не е вярно. Знаех, че ще работя поне 12 месеца в Берлин, две години преди да бъде избран първият грузински президент Гамсахурдия, към когото изпитвам, както казва героят от "Мимино", лична непоносимост. Мисля, че при всички положения бих заминал. Но това съвпадна с изборите и президент на Грузия стана човек, неприемлив за мен. Наистина е съвпадение, аз никъде не емигрирах, заминах само за една година, но после започна гражданската война и реших да остана в Берлин, докато не ми свършат парите... След това от Белгия получих предложение да напиша голямо произведение и заминахме с жена ми за Антверпен. Когато приключи този ангажимент, чудехме се дали да останем там или да се върнем в Берлин. Но понеже Антверпен ми напомня Тбилиси като национален състав, като настроение на хората, дори като метеорологични условия, решихме със съпругата ми да останем именно в този белгийски град.
- Липсва ли ви все пак Тбилиси?
- Пътувам до родното ми място 4-5 пъти годишно, понякога оставам доста дълго. Жена ми сега е там. Роди ни се четвърти внук.
- Лесно ли се свиква на живот в чужбина?
- Където и да се намирам, винаги успявам да свикна. Това е така    , защото непрекъснато работя. Все едно съм в някакъв дом на творчеството, независимо в коя точка на света ме е отвела съдбата. Вкъщи също по цял ден седя и работя. В апартамента ми в Антверпен, в моята стая е абсолютна тишина, дори не чувам звука на минаващите наблизо коли. Цял живот съм работил в творчески домове (усмихва се). 56 години живях при съветска власт и съчиненията си ги писах именно в такива домове - в Армения, в Грузия, край Москва, в околностите на Ленинград и т.н. Заминавах и с месеци работех там, композирах, пишех музика към филми...
- Обижда ли ви фактът, че името ви се свързва най-вече именно с филмовата музика към "Мимино", "Кин-дза-дза!", "Не тъгувай" и много други?
- Абсолютно не ме обижда! Напротив! Но като автор на филмова и театрална музика ме знаят предимно в страните от бившия СССР. В музикалните кръгове на Запад съм известен повече като автор на камерни и класически произведения за симфонични оркестри и хорове.
- Трябва ли композиторът да може да пише в различни жанрове или е по-добре да се съсредоточи в конкретна област?
- Всичко зависи от композитора. Съществуването на различни жанрове съответства на търсенето от страна на аудиторията. Популярната музика се слуша с голямо удоволствие от много хора. Що се отнася до сериозните произведения, тук не може да има огромна публика. Класическите творби са за определен кръг хора, които искат и могат да ги слушат.
- По-голяма част от публиката чува музиката, но малцина я чувстват. Какво може да се превърне в своеобразен мост, който да свърже чисто физическите възприятия с емоционалните?
- Такъв мост може да бъде само хубавата музика... Когато я слушаме, трябва и да я чувстваме. Това е. Ако някой се опита да я разбере, трябва да е наясно, че усилията са напразни.
- Каква музика според вас ще се изучава в консерваториите след 100 години например?
- Онази, която ще продължава да живее. Музиката и конкретният изпълнител се забравят, когато никой не й обръща внимание. Ако продължава да се изпълнява, особено след смъртта на автора, тя е жива. И ще живее, докато я помнят.
- Не ви ли е тъжно от факта, че публиката, харесваща поп изпълнителите, е значително по-многобройна от посетителите на класическите концерти?
- Не. Това е забележително. Именно така и трябва да бъде.
- Как реагирахте, когато разбрахте, че през 2010 г. японският хореограф Сабуро Тесигавара е направил балетна постановка по темите на вашата Шеста симфония, която сте написал 3 десетилетия преди това?
- Разбира се, стана ми много приятно.
- Какво за вас е най-важното в музиката?
- Шишчета на въглен (смее се)...