Нашият съвременник Никола Вапцаров

Камен МИХАЙЛОВ

   
Има такъв стих от Вапцаров - "в сряда към седем". Отнася се до Ботев и направената от "навъсения работник" поръчка за "песен". Това е крайният срок, когато творбата трябвало да бъде готова. Но, както е известно, тя остава ненаписана. Нито песен, нито поема. Защото в четвъртък, в 21.10 ч. ще прозвучат "наказателните" изстрели на екзекутиращия взвод. Това - 14 месеца по-късно. След като през март 42-ра поетът-машинист е арестуван, и след като мине през ада, наречен полицейска инквизиция, за да завърши жизнения си път в един от тунелите на Гарнизонното стрелбище в София. Същият, който "демократична" България отдаде под аренда като стрелбище за забавление. Там, дето се е проляла кръвта на антифашистите. В целия свят тяхната саможертва е подвиг и пример; "демократична" България не можа да измисли нищо повече от характеристиката на вбесения бански полицай: "Твоят син е комунист и нехранимайко!" Продаването на бабаитлък пред майките е запазена марка за силните на деня. Буржоазна България не можа да преглътне, че няма творец, който да възправи срещу Вапцаров; нито пък свои герои в борбата срещу хитлеризма.

Познатите "демократични" клишета

Вече две десетилетия читателската публика се радва на свободното слово. Онова, в което звучи утвърдената демократична стилистика са "комунягите", "декласираните елементи", "бандата престъпници" и прочее. Изрази, познати още от "свободния" печат през 1923-та. И повтаряни до втръсване по време на монархическия "разцвет" на държавата - когато пред Народното събрание се вее свастиката на Третия райх. А при разстрела на българските поети присъстват висши гестаповски офицери.
На името на Вапцаров ЮНЕСКО не се поколеба да учреди награда за гражданска поезия. Литератори от цяла Европа изтъкват великия хуманистичен идеал на поезията му. В "демократична" България Вапцаров е "основоположник на червения кич", "изработено момче", "непризнат дори от своите", "малодушен герой". Към личностните и творчески компромати трябва да прибавим и "тънката" линия на деконструктивизма. Според нейния модерен прочит поезията на Вапцаров е "властова жестовост със съмнителен ретрограден дъх", създадените от автора митове не издържат последователен анализ и сами се разграждат на отделни пропагандни ядра. Неофройдистките "дискурси" пък е възможно да бъдат цитирани само с "червена точка" върху екрана. Чисто методологично - противоположните мнения се оказаха "ценно достижение" на новото време; те съжителстват не само в публичното пространство, но и в рамките на една книга или един научен сборник. Ето, такава широта. В една от своите статии М. Неделчев пише: "Нека го кажем още по-ясно: как трябва да се пише за един обичан, връхлитащ те поет, чиято политическа идеология всъщност никак, ама напълно не споделяш?" И сам дава три възможности. Първа - да не се пише. Втора - да потърсиш елементи, с които си съгласен. Трета - да се прочете Вапцаров през демократичните "ценности". Възможности, зададени теоретично. За мене по-доброто питане е - не как да се пише, а кое е по-достойно от посочените възможности. Защото историята твърди, че там, където е писано с кръв, написаното не се заличава с мастило. Въпреки всички старания - и да се пренапише историята, и да се преобърне биографията, да се изфабрикуват какви ли не "ценности". При положение че Вапцаров ясно е заявил своите.

Стремежът към мнима деидеологизация

не е от вчера. На нея са посветили усилията си кохорти от войнстващи критици - и трябва да се признае - не без успех. Човечеството има къса памет и всички манипулатори са разчитали именно на нея. Но дори и в това не е актуалният проблем при "казуса" Вапцаров. Помня добре времето, когато Вапцаров се изучаваше в училище. Самият аз усещах определена вътрешна съпротива: чак пък 12 часа на нощ; ами отде ли този кюмюр; какво е това бордей; що за метафора с глухите и неми очи - с притаения "ужас свиреп"; как така някой ще дебне с "Парабел". Такива неща си мислех, когато бях на шеснайсет. И продължавах да ги мисля на двадесет - в курса по българска филология. Навярно щях да ги мисля и до днес. Един непонятен свят, безнадеждно остарял и отминал. Нямаше как да го разбера - въпреки прочетените биографии, спомените, историите. Сега зная - не съм разполагал с история. Онази, преживяната, собствената, от която няма къде да се денеш. Проблемът с Вапцаровата поезия е в това, че новото време ни направи "Вапцарови герои". Сега няма нужда да се четат книжки, за да се види как човек посяга към изхвърления къшей хляб в кофата за боклук; да се разпитва що е това безработица; видяхме на живо и изстрелите в тила, и бордеите, и човешката низост. И двойните стандарти за Родина. Видяхме възшествието на Грета по всички екрани, и лимузините по завоите. И дванадесетте часа - било с коша, било пред екрана на компютъра. И поезията се оказа самопознаваема и самодостатъчна. Целият въпрос бил в личния опит, с който запълваме художествените текстове.

Поезия лична, автобиографична

Проблемът с Вапцаровата поезия е в това, че тя се възприема "извнълитературноI. Според елементарното двуизмерно мислене - щом Вапцаров е знаме на комунизма, значи ударът срещу него е удар срещу самия комунизъм. Господа, комунизмът си отиде, спете спокойно! - както беше изпято още през 90-те. Не си струва да се превръщат литературните проблеми в политически. Ако е необходим истински разговор за комунизма, то това трябва да стане с нелитературни представи: трябва да се говори за икономика, политика, организация на обществото, структура на държавната администрация, ефективност на производството. Но нека оставим покойника на спокойствие.
Проблемът с Вапцаровата поезия е в това, че тя е силно автобиографична. Всяко стихотворение има конкретен повод за написване, зад всяко стихотворение стои случка от живота на самия автор. По този начин художествените, по принцип, приозведения се превръщат в своеобразна документалистика, представяща ни Вапцаровата съдба. А понеже тази съдба е протекла не в някакво извънвремие, а в конкретни условия, пространство и история, тя се превръща в "представителна извадка" за народната съдба. Разбира се, тук огромна роля играе и талантът на поета, способността му да формулира типови ситуации, конфликти, съдби. Ето я тази неотменна посока - от живота към поезията и от поезията към живота. Яростно отхвърляна, загърбвана, иронизирана. Обявявана за "прашасал позитивизъм". Но стигне ли се до конкретни наблюдения - и най-отчаяният постмодернист започва неусетно за самия себе си да се взира тъкмо в позитивистичните факти. И да "доистинява" - т.е. да извършва забранената от модерността операция: вярно ли е това, вярно ли е онова. Колкото повече на брой се окажат оборените поетически фрази, толкова по-стойностен е разгромът, пардон - "деконструктивирането" - на Вапцаров. Да вземем "Песен за човека". Буржоазните дами не употребяват "запрете" (първо); политически и криминални престъпници не са били поставяни в една килия (второ); не е ясно кого убива главният герой - веднъж брат си, веднъж баща си (трето); не е възможно и морално един убиец да бъде наричан "човек" (четвърто). Няма нужда да продължавам нататък... Същественото е, че заради тези неистини стихотворението губи своето обаяние, превръща се в груб пропаганден текст; оттук пък - една крачка до "изобличението" на цялата поезия. Новото време за пръв път престави наистина уникалното явление - да се пишат книги и изследвания, за да се докаже колко лоша е една поезия. С такава задача се е занимавала само и единствено оперативната критика и жанрът-средство за изразяване на мнение се нарича отзив, по-разгърнатият - рецензия, в най-"тежкия" случай - обзор. Иначе - много е неприятен този документален образ на времето. Особено, когато си приел да доказваш колко щастливо са живели хората. Въпреки Елин Пелин, и Йордан Йовков, и Димчо Дебелянов; въпреки старите фотографии с дървените рала и кърпените потури. И когато трябва непременно да излезе, че елитът тогава - ехе-е-е. Защото основната ценност е "Плати си данъците!" И - "Вземи кредит от банката!" И Борис Морев всъщност е един напълно успешен бизнесмен. Колко жалко, че българските писатели с повреден чип не искат да възпеят тази слава. Не всички - самият Вапцаров го е казал: "Хвърлете лозунга! Плаката на земята! Народът е доволен, сит и весел!" Премълчаваме контекста... и истината излиза наяве.
 
Манипулациите на постмодернизма

Нежеланието за разбиране, непрекъснато възпроизвеждано пред обществото, създаде цяла тенденция. При което личната мотивация и изгода са ясни; остава неясен обаче общественият интерес. Освен престижността пред шепа гласовити поддръжници кому какво ще донесе следното изказване, например: "Обговарянето на усложнената реторическа правдоподобност справедливо деконструира дискурса на заявената идеологизация на Вапцаровия поетичен проект в мислимото пространство на осъществените словесни стратегии". И ако изключим споменатите шепа поддръжници, кой е способен да разбере друга дума в съставеното изречение, освен самото име "Вапцаров"?  А такива фрагменти навлизат в учебниците, шестват в средното училище и минават за "ценностни" в университетите. Тук ще бъда принуден да цитирам мнението на един от съвременните философи на историята - Норман Дейвис: "Постмодернизма го взеха на въоръжение политизираните радикали, преследващи единствено собствени цели. Те принизиха историята до равнището на забавление за историци". Като казаното за историците се отнася в пълна мяра и за литературоведите. Формулировката на Дейвис е до такава степен точна, че обяснява изцяло процеса на превръщане на всеки факт от човешката култура в политизирана история, при това според принципите на политическата коректност. Тази, която забранява в САЩ да се издава "Том Сойер", защото в съчинението на Марк Твен е употребена думата "негър". Родните ни политкоректори безспорно изостават от своите провещяли учители - достатъчно е да бъде забранена поезията на Вапцаров, за да приключат и проблемите с нея. За повод могат да послужат множеството използвани от поета думи, намирисващи на комунизъм, а защо не и фактът, че той е подвеждан под съдебна отговорност за "противозаконна пропаганда". В "Селска хроника" например.

Прекрасно, но що е отечество...

Проблемът с поезията на Вапцаров е, че подема от Гео Милев "въпросът на въпросите" - "Що е Отечество?", за да даде своите отговори в новото "барутно време". И тези отговори съперничат по жестокост с Дебеляновото "Мъртвият не ни е враг": "Тази земя, по която стъпвам сега.., тази земя, простете, е чужда!" Целият цикъл песни за родината разкрива страшния разлом, минаващ не само през човешките сърца и души, но и през родното пространство. По-нататък ще се окаже, че той минава и през историята, паметта, народното себеуважение. Защото, знае се, историята не може да бъде нито признателна, нито непризнателна. Такива са хората. Но когато те не притежават единна история,  те престават да бъдат народ. Поне според определението на отец Паисий и възвеличаващия го Иван Вазов. Сигурно и затова в момента можем да говорим за българско общество, но не и за български народ. Поне, докато Вапцаров ни разделя, вместо да чувстваме необходимостта да сведем в почит глави пред него и подвига му. И да усещаме с цялата си същност думите, които е отправил към нас.

Отново за разстрела на Вапцаров

- под това условно заглавие съм записал един непубликуван спомен на Мара Исаева, впоследствие - Колева. През 1942 г. тя е съпруга на поета Младен Исаев, който е съден заедно с Вапцаров, заедно преминават през "разпитите" в полицията, и заедно лежат в затвора. Тогава Младен Исаев получава доживотна присъда. Споменът съдържа изключително интересни факти, които не би следвало да останат неизвестни. Специално искам да изтъкна, че като човек Мара Исаева никога не си измисляше, нито пък си позволяваше "свободни интерпретации" на разказваното. По характер беше прям и непоколебимо честен човек. Читателят ще узнае, че Петър Дънов, предводителят на Бялото братство, е "свързан" с процеса на ЦК - приел е ангажимента да разговаря с монарха за помилване, вярвал е в добрата му воля. Комунистическата дейност, впрочем, не е била неизвестна на Учителя. Той разделя знаменитата къща на ул. "Опълченска" с Георги Димитров, известни са му редица висши функционери на "червеното движение". Знаем от други спомени, че ужасените близки отиват дори при Никола Гешев - лично заповядал нечовешките инквизиции на задържаните. Сега узнаваме, че е ходено и при "стария генерал". С негово съдействие е разрешена трагичната сватба на Антон Попов. Узнаваме и за това, че Стилиян Чилингиров и Теодор Траянов излизат в защита на Вапцаров. А следователно не ще да е било толкова непознато името му, както някои днес искат да докажат. Впрочем - ето  лаконичния разказ на М. Исаева:
"Дело № 585/1942 г. приключи бързо, като истински фарс - от 6 до 18 юли. Политическите обвиняеми са 48 души, призовани са 200 свидетели, адвокатите са 30. Всичко това бива изслушано, разпитано, обстоятелствата изяснени, минават обвинителните речи и пледоариите - само за 12 дни. Присъдата беше прочетена на 23 юли сутринта. След първото вцепенение на близките на осъдените, в юлския зной те хукват да търсят помощ за помилване. Отново се срещат с Петър Дънов, като знаят, че негов близък довереник е Борис III. Надеждата е, че ще се вслуша в съвета му. Към 2 ч. след обяд го намират и той ги успокоява: "Нашият цар е хуманен, бъдете спокойни, присъдата ще бъде отменена!" Близките, недоверявайки докрай, продължават да търсят срещи и да искат помощ. Второто лице, с което говорят този ден, е бащата на Росица Босева - стар генерал, герой от войните. Председателят на Съюза на българските писатели Стилиян Чилингиров защитава Младен Исаев, който по това време е секретар на съюза. В последния момент, почти преди разстрела, писателят Теодор Траянов изпраща телеграми до Стилиян Чилингиров и до царя с текст-молба да бъде пощаден Вапцаров. Специално е изтъкнато, че той е "явление в българската литература". Всичко се оказва напразно. После узнахме, че присъдите са били подписани и утвърдени, преди да бъдат прочетени!
На 24 юли, петък, рано сутринта, няколко близки отидохме на гробищата и намерихме 6-те пресни гроба. На всеки от тях имаше положен по един червен карамфил пред простите дъсчици с имената на заровените. Един гробар беше дошъл с обяснение, че е забравил миналата нощ лопатата си. Той посочи гроба на Антон Попов и каза: "Когато спускахме този ковчег, чухме отвътре да се тропа с крак. Поискахме да разковем капака, но полицаите не ни разрешиха". Наистина ли Антон Попов е бил погребан полужив?"


Стихове за препрочитане

Кино

Отвънка беше шум
и светеха реклами,
в афиша
пишеше:
"Една човешка драма."
Отвънка беше шум.
И конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.

И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на "Метро"
сънно се прозина.
И изведнъж - шосе,
след туй гора
и в дъното небе
просторно - синьо.

И на шосето
точно на завой,
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашият герой
и нашта героиня.

След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете си челични
като перце примрялото момиче.

Отваря си очите -
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат -
като жребица от разплодник!

В дърветата -
разбира се, славей.
Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък шанците
тревата...

Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му -
сладострастна лига...
С т и г а !
Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете?!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.

Та можем ли да любим
и скърбим
с наивната ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни - с каверни.
Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини? -
Изгрява любовта ни
в труд -
сред дим,
сред сажди
и машини.

И после - сивия живот,
борба за хляб,
мечти неясни;
и вечер - тясното легло,
в което неусетно гаснем.

Това е то.
Това е драмата.
Останалото -
е измама.


Нали гледаме всеки ден този филм? И сюжетът е познат до втръсване. И героите. Но зяпаме, макар да сме убедени в истинността на последната дума на стихотворението.  Защо го правим? И докога?...   Оскар Уайлд е казал: "Неудобни въпроси не съществуват - съществуват неудобни отговори."
       Николай Петев