Народната любов

Народът е на власт. Това е дефиницията на демокрацията.

Къде е народът? Търси демокрация. В шума на делника, в зелника на парламента, в сайтовете на продажниците, в екрана на телевизора...

Така не се получава. Нито народ ще се пръкне, нито демокрация. Внушения не трябват. Демокрацията е възникнала от и за общността, народът няма как да съществува, за да оправдае онова, от което не е родена волята му за свобода и правда.

Кое е то?

Сега нещата са прости като управляващите: искаме ли демокрация? Свобода?

През последните тридесет години постигнахме толкова много, че вече не се знае дали желаем да бъдем стойностни, честни, добронамерени и достойни люде. А само принадлежни към институциите, плебеи, електорални мишоци, които се крият зад бюлетините си като католици в изповедалня. От османците ни освободи Русия, от Русия ни освободи Германия (нали война й обявихме), от Германия после - пак Русия, накрая от Русия ни освободи демокрацията.

Ама тя, тая демокрация, нито има име, нито президент да му даваш ордени, награди и да го водиш на лов; нито иска развалени консерви за внос. Тъпо копеле е демокрацията. Не ти дава нищо. Само възможност. Наперчена като кукиш. Това ли било? За това ли се борихме?

Проблемът е, че принадлежността или устремът към някаква цел или общност не те прави равен на нея. Ти летиш към нещо без крилата на съвремието си и се чувстваш толкова лек, колко е виртуален духът ти - и държавността, създадена от него. Принадлежиш на безсебието си, но предпочиташ да се изхлузиш от това чрез участието си в клуба на богатите. Каква брилянтна невъзможност!

Това усещане за безметежност, оня витиеват речник на битовата глупост, на всекидневната безсловесност, изразена с толкоз много думи, че чак Достоевски би се изумил - то смазва надеждата за присъствие на разум, впрегнат в организирана мисъл. Властта използва речник, време, смисъл и юридически похвати, понякога и мерзост; но тя не употребява сила. Защото я няма. 

Властта е в летенето. В свободата. В демокрацията - тази на народа. Пърхаш с леталото на своето несъвършенство и знаеш, че ще паднеш, ако не се справиш с ветровете. Може да намериш виновни, различни от теб. Но и себе си да разпознаеш може долу в прахта или в небето, опърлен от слънцето. Поне си опитал. Имал си възможност. Не е ли малко, щом е било за добро? Щом шанс си имал? Свободата е шанс. А демокрацията - право на шанс. Двете обаче дават еднакви възможности: да живееш според себе си и да се трудиш без унижение и страх за насъщния - нещо, от което България е далеч. С няколко хиляди порива.

Животът в насилена бедност и несигурност, в сританото самочувствие на обикновения труженик; животът, лишен от герои и наслада, от въжделения и примери, е живот без любов.

Бих предпочел обратното - нека да превърнем щастието в любов. За мен щастие е да изкореним злото. Същото, което ни управлява. С нашите гласове. С нашата воля. С нашата сиромашия. И несъвършенство. Да полетим над съдбата си като птица - тази, която се завръща, без да знае за колко, къде и защо. Просто защото желае да се върне.

Ти какво ще кажеш, властнико народ? В какво си влюбен? В кое?