Наргилето като екзотика, или за изкуството да пушиш с удоволствие

Може да срещнете доста имена на наргилето - шиша, хука, аргила, уотърпайп, хабъл-бабъл, пипа турка, бори, джаджир, боур, гоза, калиян и още много други. Българското название на екзотичния прибор за пушене, който позволява да се филтрира и охлажда вдишваният дим, всъщност идва от персийски. На този древен език "наргил" са наричали кокосовия орех, от който първоначално са правили съдинките за пушене на специален тютюн.
Някои смятат, че екзотичното устройство, известно още като водна лула, е било изобретено в Индия и доста бързо превзема мюсюлманския свят от Индокитай до Мароко. Точни данни за мястото и времето на "раждането" на наргилето обаче не съществуват. По света се разпространяват хипотези за неговия южноамерикански и африкански произход. Въз основа на археологически разкопки някои учени изказват версии за азиатска, японска и дори за европейска следа на водната лула.
Сигурно е само едно - хората са пушили, доста преди да започнат осъзнато да събират исторически факти за живота си. Ясно е също така, че наргилето е употребявано там, където е имало какво да се пуши. Това са били различни билки, плодове, треви, листа и корени, притежаващи лековити свойства или замайващ ефект.
Основната разлика на наргилето от останалите приспособления за пушене е в това, че под него задължително се слага определен съд с течност (някои не използват обикновена вода, а различни безалкохолни напитки или леко вино), чрез която като през филтър минава димът от тлеещия тютюн. Първите подобни прибори са се правили от подръчни средства. На островите за целта са използвали кокосови орехи, а за маркуч - куха тръстика. В равнинните местности ролята на основна част на наргилето изпълнявала тиква.
Що се отнася до екзотичния прибор за пушене, познат в днешния си вид, съвременниците трябва да са благодарни най-вече на турците. При тях традиционните събирания на роднини и приятели не минават без обединяващото наргиле. Пушенето му все повече се вкоренява в обичаите на Турция и се превръща в неразривна част на социалния и дори политическия живот на цялата страна.
Легендата гласи, че още през 1623 г. при управлението на султан Мурат IV наргилето вече е било доста популярно - особено сред неговите най-близки поданици. Тяхното пристрастяване към пушенето обаче започнало да плаши султана - нима е възможно да обожаваш употребата на наргиле, а не да отдаваш предпочитание на службата на султана?! Затова през 1633 г. Мурат IV забранил екзотичното пушене, а осмелилите се да нарушат височайшата заповед ги грозяла неминуема гибел. Но независимо от тази смъртна заплаха, както неведнъж се е случвало в историята, дори ужасът от екзекуция не успял да изтръгне у народните маси желанието да пушат. Предпочитанията към наргилето са били толкова големи, че през 1647 г. султанът се принудил да отмени собствената си забрана...
В Европа наргилето придобива определена популярност едва през XIX век, когато източните традиции стават модерни във висшето общество. В днешно време устройството за вдишване на филтриран и охладен дим може да се купи почти във всеки сувенирен магазин. Добре е да се знае, че наргилето най-често се пуши между 10 минути и половин час. Но има и заклети фенове, които не пускат шарения маркуч повече от два часа.
При избора на наргиле е необходимо да се обърне внимание на това, че то се състои от 5 части (уплътненията не се броят), 4 от които са задължителни за правилното функциониране на водната лула. Чашката, известна още като главата на наргилето, представлява малък съд, обикновено направен от глина или камък (мрамор), в който се поставя тютюнът и въгленът, докато се пуши. Маркучът на наргилето - тънка гъвкава тръба, през която се дърпа димът, се нарича чибук. В двата края има дървени или метални мундщуци. Тялото на наргилето представлява дълга метална тръба с уплътнител в долния край, който има поне един отвор за чибук, а при повече е задължително наличието на клапани. В противен случай при дърпане през един от маркучите въздухът, вместо да минава през тютюна в чашката, ще влиза през другите маркучи. Стъкленицата, разположена най-отдолу, се пълни с течност, през която се филтрира димът, преди да попадне в чибука. Като преминава през водата, димът става по-мек и се охлажда. Това прави дърпането от водната лула по-приятно от обикновените цигари.
При използването на наргиле стъкленицата се пълни с течност, така че при потапянето на тръбата най-ниският й край да е на няколко сантиметра под нивото на водата. След това уплътнителят херметически се закрепя към стъкленицата. В чашката се поставя тютюн, така че да може през него да минава въздух. Тя се закрепя в горния край на тялото, покрива се с алуминиево фолио, на което се правят няколко дупчици. След това върху него се слагат нагорещените въглени. Фолиото предпазва от вдишване на пепел от въглена и задържа топлината при тютюна. В чинийката пък се оставят употребените въглени или се изсипва пепелта.
Когато се дърпа през чибука, въздухът минава през въглена, който не изгаря тютюна директно, а го изпича, от което се получава дим. Той слиза по тръбата до течността в стъкленицата, въздухът излиза във вид на мехури, като преминава през течността и излиза на повърхността в стъкленицата, откъдето попада в чибука. При дърпане димът попада в дробовете на пушача, като може да не се вдишва, а да се задържа в устата. Рецепторите в нея улавят аромата на тютюна, който също е много важен за употребата на водна лула. Предлагат се най-разнообразни видове, като най-предпочитаните са плодовите - от ябълка, череша, пъпеш.
При наргилето всичко е от значение - не само видът му, но и доколко човекът е спокоен, дали бърза занякъде и с какво настроение поднася мундщука към устата. И ненапразно пушенето на наргиле се смята за истинско изкуство...

Въздействието му върху човешкото здраве

Според специалисти влечението към разпускане с наргиле нанася сериозна вреда на човешкото здраве. За един час се поема 100-200 пъти повече дим, отколкото при изпушването на една цигара. Така в дробовете попада голямо количество въглероден окис, независимо от факта, че сместа за водна лула съдържа по-малко вредни вещества и никотин. Ако сеансът продължава 45 минути, пушачът поема повече отровен газ, отколкото от кутия цигари. Необходимостта от по-голямо усилие при дърпането води до проникване на дима в по-дълбоки участъци на белите дробове. Ако пък екзотичният ритуал се провежда в непроветряваща се стая, добавя се и ефектът на пасивното пушене. Тъй като обикновено наргилето се употребява заедно с други хора, съществува реална опасност със слюнката на мундщука да се прихванат и някои болести.
Реалната преценка за въздействието на източния атрибут за пушене върху човешкото здраве обаче е доста субективна. Ако например цигарите се произвеждат според определени международни стандарти на тютюневата промишленост, с наргилето положението в това отношение е доста по-сложно. Това се дължи на факта, че съдържанието на вредните вещества зависи от много фактори, сред които са видовете и качеството на тютюна - от тях зависи количеството на никотин и катран. Важни са също така температурата на горене, както и въглените - основата им може да бъде сероводородна или органична.
Добре е да се знае, че при пушенето на неграмотно разпалено наргиле, както и при използването на некачествен тютюн или просто при продължителна употреба има голяма вероятност човек да се почувства като натровен. Може да се усети виене на свят, прилошаване и краткотраен задух. Не е препоръчително да се комбинира употребата на наргиле с алкохол - първоначалният ефект на еуфория може да повлече доста негативни последици.

Любопитни факти
 
- Наргилето се смята за най-безопасен начин на пушене на тютюн от всички, известни досега на човека.
- При някои народи е неизменна част от интелектуални разговори или тържествен обяд.
- Първите наргилета са били доста примитивни, тъй като са се правили от черупките на кокосови орехи.
- Поканата за пушене на водна лула в някои страни се смята за знак на доверие, а отказът от подобно общуване може да се приеме като обида.
- Всички наргилета са ръчна изработка.
- Колкото е по-голяма водната лула, толкова е по-добра.
- Наргилето е било толкова популярно и модно сред дамите във висшето общество през XIX и началото на XX век, че се е смятало за престижно и даже задължително да се направи снимка с него.