Надя Попова: Истинската поезия оставя белег

Интервю на БОЯН БОЙЧЕВ

НАДЯ ПОПОВА е родена на 1 юни 1952 г. в София. Завършила е московския Литературен институт "Максим Горки". Работила е дълги години в редакция "Култура" на програма "Христо Ботев" на БНР. Била е редактор в отдел "Поезия и драматургия" на изд. "Народна култура" и в сп. "Панорама". Главен редактор е на в. "Словото днес", издание на Съюза на българските писатели. Автор е на 7 стихосбирки, мемоарно-есеистичната книга "Дух над водите" и многобройни книги с преводи. В края на 2021 г. в изд. "Захарий Стоянов" излезе двутомникът й с избрани творби "Послепис за зрящи" и "Нетленна светлина". Превежда руска класическа и съвременна поезия, проза, драматургия, философия. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите в България, българския ПЕН-клуб и Славянската литературна и артистична академия.

• 

  - Г-жо Попова, неотдавна отбелязахте кръгъл юбилей. С какви чувства?
  - По ред причини - и от личен, и от по-общ характер, усещането за празник ме подмина. А и не съм сигурна, че една кръгла годишнина непременно е радостен повод. Никога не съм крила годините си, те са ми последният проблем. Но когато човек стигне определена възраст, той неизбежно влиза в сезона на загубите. Важното е да не загуби съвсем вкус към живота.
  - Спомняте ли си как и кога за първи път посегнахте към химикалката и белия лист? Кое беше първото Ви публикувано стихотворение?
  - И аз като дете съм римувала, но осъзнато започнах да пиша в гимназията. Не съм публикувала, както повечето си връстници, в средношколския печат, защото част от ученическите ми години минаха далеч от България. Когато бях студентка в IV курс, карах задължителния си стаж във в. "Пулс". Тогава ми отпечатаха там няколко стихотворения.
  - Къде търсите и намирате вдъхновението? Или то Ви намира?
  - Не търся вдъхновението. А и не знам как изглежда то. Нямам рецепта и режим на писане. Понякога стихотворението идва сякаш готово, чакащо само да го запишеш. Друг път месеци или дори години мога да нося нещо в съзнанието си, но да не намирам пътя към избистрянето му. Импулсите, "сюжетите" са в пряка връзка с биографията ми - в стиховете ми е моят живот. През последните 15-ина години обаче все по-голямо значение за мен придобива и животът "на улицата", съзнаването за общност с другите, "ближните", със съдбата на българина изобщо, усещана и като своя.
  

  

  - Човек се ражда поет или става поет?
  - Мисля, че всичко е заложено в нашата ДНК или ако предпочитате, драснато е някъде там горе. Характер, темперамент, наклонности, талант, инстинкт за самосъхранение или липсата му... Решаваща роля имат и обстоятелствата. Азбучна истина е, че са необходими много труд и стремеж към самоусъвършенстване, за да опазиш това, което ти е дадено. Желанието да станеш известен, или както ние, българите, казваме - "да станеш човек", се нарича амбиция, но битовото благополучие и особено самодоволството, а те често вървят ръка за ръка с амбицията, не са съзидателни за поета. Без да е мазохист, поетът израства душевно и художествено от драматичните сблъсъци с битието.
  - Завършили сте Литературния институт "Максим Горки". Какво Ви даде той?
  - Всичко или почти всичко. На първо място - солидно филологическо образование. В началото на 70-те години в Литературния институт духът на свободомислие и демократизъм беше естествена съставка на въздуха. Създаваха го преподавателите, които ни четяха лекции по антична, западноевропейска, руска класическа и съвременна литература, по естетика и философия, по редица чисто професионални дисциплини като теория на стихосложението, езикознание, основи на кинодраматургията, теория на прозата. Професорите ни и ръководителите на творческите семинари бяха неординарни хора, от оцелелите личности на една голяма култура и на едно кръстопътно време. Институтът ми даде и още нещо - приятелство за цял живот с блестящите поети Андрей Андреев (светла му памет!), Георги Борисов, Валентина Радинска. С непрежалимия Никола Радев. Както и с много имена в руската литература от най-различни националности.
  - Вие сте сред най-добрите преводачи на руска литература у нас. Какво мислите за опитите днес руската култура и въобще всичко руско да бъде зачеркнато?
  

  

  - Мога да определя тези опити съвсем лаконично, с финалния ред на Ботевото стихотворение "В механата": "а вий... вий сте идиоти!"  Недостойни и жалки са подобни напъни. Те издават скудоумие, съчетано с някаква шизоидна истерия. Както обикновено, най-фалцетен в хора на хулителите е гласът на вечните приспособленци.
  - Познавате добре Русия, руския народ. Мнението Ви за събитията в Украйна?
  - В моя случай става дума за нещо повече от познаване. Още от предучилищна възраст слушах руска реч и усвоявах говоримия език. Леля ми беше омъжена за "белогвардеец", а с една достолепна дама от неговото обкръжение, която живееше срещу нас, излизахме на неделни разходки. 14-годишна заминах с родителите си в Москва, живях там 8 години. В София посещавах единственото по онова време Руско училище на ул. "Стара планина" и "11 август". Ще цитирам В. Радинска, която говори за така наречената "рускост" - термин, обозначаващ непреодолимата при никакви обстоятелства принадлежност към Русия, носенето на Русия със себе си, където и да отидеш. Според нея "Русия е заразна, разболееш ли се веднъж от Русия - няма лек срещу това. Оставаш болен за цял живот..." Това няма как да го разберат платените или самоназначили се идеолози на русофобията у нас, които са направили картотека на неугодните им и постоянно внушават на обществото, че били "рубладжии", "агенти на влиянието", "слуги на КГБ" и други подобни дивотии.
  А за Украйна... Колкото и да беше голямо стъписването ми в началото на тези печални събития, мащабите на истерията в медиите и особено в социалните мрежи ме хвърлят в потрес. Освен че видях в нова светлина доста свои стари познайници, научих нови неща и за себе си. Опитвам се да запомня заклеймяващите прякори, с които съм прикована на позорния стълб: рашизоид, кремълски изрод, тежко болна от русоробия... Такива са нашенските нрави.

  

  И рефлекси, наречени първа сигнална система. В кръвопролитния сблъсък, в братоубийството между Русия и Украйна невинни няма, що се отнася до вдъхновителите на тази подклаждана години наред вражда, избухнала в неконтролируем, изпепеляващ пожар. В истинска хуманитарна трагедия. Страдам за жертвите и от двете страни, както погиналите, така и оцелелите, но белязани завинаги от този погром над човечността, който, уви, доживяхме.
  - Поетите винаги са били съвестта на нацията. Но чува ли се гласът на поета днес, в нашето забързано, материално и меркантилно общество?
  - Не само у нас, а и по света този глас отдавна е престанал да се възприема като пророчески. Днес на поета гледат като на някаква атракция, като на уличен фокусник. Но това се култивира и целенасочено чрез хепънинги, пърформанси и други подобни зрелища с участието на пишещи в уж мерена реч. Подобно превръщане на културата в ерзац, в евтино забавление, е характерно за арт-проявите като цяло. И нека не ми обясняват доморасли културолози и изкуствоведи, че новото време изисквало нови форми и подходи, а повредата е в моите рецептори за изкуство. И тук за пореден път трябва да сторим поклон на великите си предшественици, българските поети на всички времена - няма как и в нас да не е преминала частичка от техния самоубийствено-безсмъртен геном. Затова нека не се озъртаме постоянно през рамо към "европейското" - нашето наследство е завидно и уникално.
  

  

  - Наблюдението Ви върху съвременната българска поезия и върху съвременната ни литература въобще? Накъде отиват?
  - За съжаление, виждам обедняване на същински поетическото, изчезването на онази оптика, при която пречупването на реалността с въображението ражда нови светове. И, по правило, ги ражда през болката. През катарзиса. През ахването пред чудото на живота.
  Днес сме свидетели на множество безплодни експерименти или просто на привнесени от други поетически традиции буквални подражания. Често и на "грозота, доведена до крайност", до пошлост, до непристойност, очевидно подразбирана като модерност. Такова лесно писане е далеч от поезията. Независимо че има своите апологети-теоретици, които го превъзнасят до небесата и му приписват несъществуващи достойнства и подтекстови философски дълбочини.
  С прозата нещата стоят по-различно, най-малкото защото нейният инструментариум е друг, не можеш току-така да я наподобиш, иска се повече време, повече "гориво" и строителен материал... Затова белетристите графомани са доста по-малко.
  - Какви качества трябва да притежава добрият поет?
  - Каквито трябва да притежава златото - да е злато, а не имитация от лъскаво тенеке. Добра поезия е онази, която не забравяш веднага щом затвориш страниците на книгата или човекът слезе от сцената. Поезията, която ти оставя белег. И запомняш името на автора й, искаш да го четеш още. Която задоволява в теб другия, неатавистичен глад - за въздух и небе.
  

  

  
  
  Стихотворения от Надя Попова
  
  ФОНТАНЪТ
  
  Върви, не спирай. Няма да намериш
  фонтана в парка. Някой го уби.
  Стърчат като прерязани артерии
  опръскани с ръждива кръв тръби.
  Не се обръщай - вече няма езеро.
  Съня си да опазиш не можа.
  Ще те настигне злобен присмех, весело
  ще се удари в твоята душа.
  И в нощите ще те преследва споменът
  с нащърбен нож в безмилостната длан,
  дърветата - довчера в цвят - оронени
  ще зъзнат там, над празния фонтан.
  Край него
  някой плюл е с безразличие:
  ръжда и смет - това ли е било?
  
  Разбра ли колко много си приличате:
  оголени до дъно, с потекло
  забравено, изложени на погледи
  презрителни, осмени без вина...
  Недей допуска ти себеподобните
  до уязвимата си същина!
  И само пласт след пласт да се разместват
  в дълбокото - мъчително потайни.
  
  А денем пак над теб ще се надвесват
  лица неверни, чужди и случайни.
  
  
  ЛЕГИТИМАЦИЯ
  
  Да запомните моето име не се надявам.
  Да не би да съм Майка Тереза или Мадона?
  Нито в бодър мажор,
  нито в скръбен диез припявам,
  а има и друго:
  прекалено сме много на клона.
  
  Нямам никакъв шанс
  да приседна отдясно на Бога
  с тези самоубийци сред роднини и сред кумири.
  Затова пък умея
  без подпалки да стъквам огън,
  през стени да минавам,
  когато някой умира.
  
  От разкривените сенки не изпитвам боязън.
  Блика в моите вени солена, стаена сила.
  Аз съм тази, която не пита:
  "Знаеш ли ти коя съм?",
  защото зная коя съм
  откакто съм се родила.