На живо от "Колко е скапан животът"

Валерия Велчева*

Смеем се. Не е смешно. И тогава се смеехме. И тогава не беше смешно. Двайсет години, или цял един живот - толкова е разликата между "сега" и "тогава". И трите сме двайсет години по-стари, но пак седим в същия китайски ресторант както тогава и пак сме се настанили до прозореца.
Когато бях тийнейджърка и се събирахме аз, майка ми, леля ми и баба ми, имах чувството, че присъствам на вещерско сборище. Не, имам предвид, че и трите бяха жени с опит - вещи в занаята на живота, а аз бях едно девойче, което едва беше пристъпило този чудодеен мегдан, и то в пазарен ден. Говореха с часове на по чаша вино или бира, а аз слушах.
Това бяха моите примери, а ето това вече е смешно. Майка ми ни наричаше "ливади", сега не си казваме нищо, тишината говори вместо нас.
Интересно какво гадно, дори вулгарно чувство за хумор има тази гад - животът. Леля беше дошла за изследвания - седяхме, ядяхме и говорихме. Всеки път ги питах какво ще си вземат за пиене. Вземаха ли си вино, си поръчвах лимонада и така пиехме и трите, аз лимонада с вино, а те - вино с лимонада. Тогава им казах - след като завърша гимназия, имам две възможности - да остана тук и да замина. Винаги сме смятали, че аз ще замина, а брат ми ще остане, но ето на, не стана така. В момента той е в Америка с прекрасната си съпруга и двете си деца и с работа, която обича, а аз съм сама в компанията на две "вещици" на поредния събор.
Завърших Немската гимназия, по онова време втората най-желана в София, с отличен успех, сертификат за говорене на английски на ниво B2 и на немски - C1. Бе голямо постижение, лично немският посланик ми връчи дипломата, а после кандидатствах във всички водещи университети във Великобритания, Германия и Австрия - приеха ме почти навсякъде. Л-И-В-А-Д-А. Останах тук и записах органична химия, после още едно висше, защитих докторантура, реших да продължа - асистент, а после професор. Станах част от БАН. Помня един мой учител го наричаше Българска Академия на Неуките... И беше прав. Много голяма част от нас сега можеха да работят в Цюрих, да са щастливи и да живеят нормално. Повечето сме с няколко висши и сме отраснали в изключително образовани, макар и не много заможни семейства, можехме да отидем да учим в чужбина... Но както аз, така и те мислехме, че ако останем тук, нещо ще се промени, ние ще променим нещо. А какво стана - едно нищо.
Половината работим на две места и едва издържаме себе си, а другата половина разчитат на партньорите си, има и такива, които спадат и към двете групи. Шофьори, сервитьори, бармани, готвачи, рецепционисти - това са най-срещаните професии. Григорий - едно българче от руски произход, което е един от най-добрите физици тук, в "свободното" си време лъска подове и мие тоалетни. Макар че, ако изкарваме парите си с честен труд, няма значение какво работим. Понякога си мисля, че за да станеш учен или учител в България (или онова, което е останало от нея), трябва да си абсолютен мазохист - спим по около три-четири часа дневно, денем работим или с опасни вещества, или изчисляваме уравнения, при които дори най-малката грешка би била фатална, а вечер я ще караме такси, я ще наливаме питие след питие. Но в това отношение аз се различавам от другите...
"Колко е скапан животът" - така ще се казва авторското ми предаване. Ще го слушат само трима души - мама, леля и чистачът. Той - само защото са му се развалили слушалките и е принуден да ме търпи, докато си свърши работата. Всеки път ще започвам по един и същ начин: "Добър вечер, вие сте на живо с "Колко е скапан животът", както винаги започваме с поздрав към моите любими (и единствени) слушатели. Мамо, лельо - това е поздрав специално за вас." Денем ще работя в БАН, сигурно до две години ще умра от глад - това изприказвахме онзи ден в китайския ресторант. Смяхме се - добре де, може би е смешно.
Разликата между мечтите и реалността е само една - слушат ме не трима, а триста души, това са моите колеги. Всички се смеят - на никого не му е смешно, но не можем да си позволим да заплачем. Мислите ни са тежки като дъжда - важното е да сме заедно, дори да сме разделени!
-------------------
*Валерия Велчева е на 13 години. Изпрати ни този свой текст, който е написала, след като е присъствала на разговор на майка си с нейни приятелки.