На Север към Боспора

Не, читателю, няма грешка. Боспор е. Тесният пролив между Черно и Азовско море. Макар да значи същото - като Босфора: бичи брод. Отдавна-отдавна, когато още не е имало Цариград, проливът е преплуван от Ио, поредната любовница на Зевс, превърната от отмъстителната му съпруга в крава. Та на нейно име нарекли мястото. Въпреки че не разбирам защо е трябвало да сменят пола на кравата. Но, това е. Блатата между Черно и Азовско море не са преплувани от никаква крава. Това са сторили прабългарските орди, но за съжаление тяхното име е заличено. Аз обаче потеглям тъкмо натам - след повика на кръвта.
В Русия има такава клетва: "Да пътуваш до Анапа в плацкартен вагон на горно място до тоалетната". Точно това ни се случва - на мен и студентите ми. Тръгване - 4 юли. Жега, влага, задух, смрад. 80 души непрекъснато се блъскаме  като сардели. След 36 часа влакът ни изплюва на гарата. Малка, чистичка и приветна - наподобява тази на Ихтиман. Градът е далече и не се вижда, но се усеща незримото му дихание. Обгражда те шумната настойчивост на местните: "Уважаеми, уважаеми". Какво ти е нужно - транспорт, квартира, контакти, съвет... могат да смъкнат от теб - и забиват високата цена.
През стъклото на автобуса се виждат казашките хутори и станици - еднообразни, понякога само от 4-5 къщи. Големи едноетажни кутии с множество прозорци. Винаги съм се чудел как може да има толкова нескопосно усвояване на пространството. Това - втори етаж, балкон, веранда, колони - забрави. Единствената украса са външните рамки на прозорците - "наличници", също достатъчно типизирани. Основният строителен материал е дървото, а всички къщи са се килнали на една страна.
Земята обаче е грижливо обработена. Картофите са чисти, сякаш мити, ръжта и ечемикът - ожънати. Малките храстчета се оказват пъпеши - също малки, като щраусови яйца; малки са и прасковените насаждения - метър, метър и двайсет най-много със също дребни и невкусни плодове. Затова пък кайсиите - огромни дървета, огънати от родитба. Златно-оранжевите топки са почти колкото нашенските праскови, ароматът е безподобен. Тук е и царството на орехите - наричат ги "гръцки".
Разбира се, Краснодарският край е "раят" на лозите. Веднага се хвалят, че отглеждат повече от сто сорта. Премълчавам, че толкова няма даже в лозарските енциклопедии. Изглежда за някои сто идва след пет. По-късно в музея на виното убеждението ми ще се докаже безпрекословно. Защото предлаганите видове вина, включая белите, червените, розетата и ликьорните, не надхвърлят  15. Гордостта е, че са създадени от французи и следователно - съперничат със знаменитите си братовчеди. Обяснявам, че когато траките са отглеждали грозде, галите са плюели в качета, за да им ферментира бирата. Възмутени са до дъното на душата си. Същото това дъно достигам много бързо, когато почвам да ги развеждам из собствения им музей и да им обяснявам тънкости на винопроизводството.
Газката, приспособена за автобус, изпуфтява на площада в Таман. Таман е не само полуостров, но и едноименен град. Една от перлите на руската ривиера. Темрюк, Анапа, Таман, Геленджик - това са останалите имена. Ако не спомена "олимпийското" Сочи. Шмугвам се покрай задължителната Т-34 и надушвам бриза. Прекосявам Градския парк и пред мен лъсва Черно море. Същото, каквото си го знаем, само дето е малко "северно": по-тъмни и констрастни цветовете, по-мрачно преливане между синьо и зелено, по-бурни вълни. Огромна полоса от цъфнали водорасли със съответната им характерна сярна миризма.
В края на парка са "пунктовете" на иманярите. Тук ги наричат "черни археолози". Задавам им два-три "специализирани" въпроса. С тайнствен вид ми споделят, че имам голям късмет. Точно за мене, буквално преди два дни, е излязла необикновената находка. Виждам замъглени снимки на два-три статера и изящно колие. За някакви си 2000-3000 долара бяха готови да се разделят с позлатените ментета.
Русия е богата страна и криза в цените никога не е изпитвала. За едно и също нещо тук винаги можеш да платиш три пъти повече. Поемам към тукашния музей. Малък, но интересно проектиран - с голям вътрешен четвъртит двор. Осветлението на експонатите е естествено, изложеното -  действително интересно. Таман е седалището на VIII легион, съставен изцяло от траки и командван от траки. Запазени са подвижният му олтар (към 800 кг!), вещи и въоръжение на легонерите. От гръцките колонии наоколо са "дошли" амфорите за зехтин, каменните фризове с Артемида и Хермес, съдчета за благовония и кутийки за грим. Голяма стела с надпис, извадена от морето. Аз обаче започвам да обикалям "каменните баби". Същите като в Шуменския музей. Питам защо са означени като "половецки". "Защото са половецки" - ми отговарят. Аз правя втори опит: "Половците идват тук чак през XI век. Тези скулптури са от по-рано". Контрааргументът беше удивителен. Накараха ме да прочета какво е написано на табелката. Прочетох. Пишеше "половецки".
Иначе прабългарските курганни погребения са достатъчно чести. Все пак това е територията на Котрагова България. И не са само "каменните баби", но още и собствените прабългарски монети, сабите, плетените ризници, познатите ни конски апликации. Прабългарите обаче тук не са на мода - за разлика от Светослав Игоревич, татаро-монголите и турците. Историята започва от XI в., когато се появяват руските дружини. Дотогава е "тъмна хлебарка". На мен така ми звучи Тмутаракан - името на местното отцепническо княжество.
Коса "Чушка" - така се нарича знаменитият провлак, вбит в Черно море. Откъм Крим върви друг. Някакъв си километър вода не им позволява да се срещнат. Отсам е Черно, оттатък - Азовско. Отсам е тъмносиньо, оттатък - светлосиньо; отсам е бурно - оттатък - тихо; отсам пясък, макар и оскъден, оттатък - камънак. Самата "коса" е тъничка - 4-5 метра. Крачка вляво - и се топиш в Черно море, две-три крачки вдясно - пробваш Азовската вода. Усещането е невероятно. Фантазията ти работи и си представяш, че това е границата между Европа и Азия - ни повече, ни по-малко. По принцип брегът е висок и отвесен, землист, та морето непрекъснато го отмива и огромни маси се срутват право пред очите ти. По-диво е, та идват на стада делфини. Ако си късметлия, можеш да видиш някой и друг тюлен. Водата си е студеничка. За нас. За руснаците е таман.
Тук май усвояването на крайбрежието тепърва предстои. Много строежи, все още липса на пътища, площадки, градинки, насаждения. Червеникавият ситен прах е навсякъде (такава е почвата). Прониква чак в дробовете и те изпълва до върха на косите. Все едно си играл няколко часа на червен корт. При толкова плодове - ясно, че варят ракия, която наричат по грузински - чача. По сергиите продават и домашен коняк, всякакви вина - сладки, разбира се. Навсякъде предлагат екскурзии, туристически маршрути. Водопадите на Геленджик, езерото с лилиите, скалата, на която е бил прикован Прометей. Обекти внушителни и заслужаващи си. Не забравяйте - това е божественият Кавказ. И още нещо - не е проблем да си наемеш микробус, който да те води по собствен маршрут. Пазарлъкът - на място. Цените - достъпни. Не става дума за обирджийски таксита. Това е начинът да видиш всичко изброено. А пък Кавказ е друга тема.


Поглед към гр. Таман


Таман, археологическият музей