На баба си на хурката

Мястото на тежките битови престъпления е в криминалните хроники. Заврени някъде в ъгъла. Поне в сериозните медии. Тази престъпност обаче, поне за зрящите, сочи със страшна сила един огромен политически проблем. Политически, а не етнически. Защото в мелето от побоища, блудства, трупове, самоубийства и грабежи няма цигани, няма българи, няма турци.  Има всякакви - психясали, изверги, циници, бабаити и отчаяни.
Големият днешен обществен проблем, ако се отдалечим на два метра от личните трагедии, е, че тези трагедии се използват единствено за сеир и адреналин на зрителя и читателя. Няма я политиката, която да бие камбаната. Няма я политиката, която да се стресне, да си размърда мозъка. Да изговори причини, да формулира действия с близък и далечен прицел. Да направи така, че да усетим загриженост, гняв и най-вече воля. А властта? Тя, разбира се, има си някакви свои проблеми, свои приоритети. Така я свикнахме, тя така се научи, на нея така й е удобно, безхаберно и вероятно печелившо. Какво силно я засяга, само тя си знае.
Гледат ни от плакати и билбордове усмихнати мъже и жени, изискани, барнати, с европейски погледи, вторачени в някакво бъдеще. Може би в тяхното бъдеще. Усмивката е тук, прическата е тук, вратовръзката е тук. Всичко е тук. Няма я болката. 
Сега пък плакатите са ми виновни. Ние всъщност какво обсъждаме като общество? Правим оди на баба си на хурката.