Музикалният ген е от българския ми род

Мария Галишка-Владимирова

Юлия Винер-Ченишева е едно от големите имена на Софийската опера. Гласът й е звучал и на много от европейските оперни сцени - в Берлин, Париж, Барселона, Мадрид... Трийсетте години сценични изяви заслужено й донасят званието "Почетна прима на Националния оперен театър". В "Златната книга" на операта остават нейните превъплъщения с най-значимите роли в това изкуство.
В уютния й дом не само старинното пиано -  всичко говори за музика, за изкуство! Може би защото се чувства част от Софийската опера, знаменитата певица Юлия Винер е избрала и да живее недалеч от нея, в центъра на града. Прозорците на хола й гледат към сградата, в която е преминала най-светлата част от живота й, когато тя беше голямото име в оперните афиши...
 
- От кого наследихте небесния си дар?
- Баба ми е пеела. Били са богато шуменско семейство, с пет деца. Майка ми е била само на 13 години, а другите деца - още по-малки, когато ги помъкнали на Божи гроб. За баба ми Хаджийка разказват, че била много гласовита. Когато пеела, гласът й е достигал от нейната махала, Свети Васил, чак до по-далечната Св. Атанас! Чичото на майка ми е Добри Ганчев, който бил учител на Фердинанд по български език - голям тузар, богаташ... Когато майка ми отива да представи баща ми, чичо й казал: "Вземай го, той е умно момче!"
- А по бащина линия какво получихте в дар?
- Целият род на баща ми са все математици. Дошли от Русия. Най-малкият брат - Иля Винер, работел в атомен център. Баща ми завършил тук Икономическия институт и се занимаваше със застрахователно дело, той е един от основателите му в България. Баща ми се учудваше, че аз не разбирах математиката. Но аз не само не я разбирах - мразех я, не можех да я понасям! И не желаех да я разбера.
- Мечтаехте ли да станете певица?
- Не, мечтата ми беше да стана балерина. От 5 до 13-годишна възраст ходех на балет при госпожа Петровска и много ми вървеше, даже и на палци играех. Но - краката ми дебели! Аз съм си дебеееличка! И то доста... Затова учителката ми  се смееше на майка ми: "Госпожа Винер, къде сте тръгнали с това дете с тези дебели крачета, какъв балет?" На 13 години спрях балета (фатално число за мен - живея на номер 13, мисля, че даже и вилата ни е на номер 13).
- А след балета?
- След балета започнах пиано. Но ме мързеше да свиря! Щом ми изсвиреха нещо, аз го научавах, но не исках да свиря. Тогава известният пианист Ото Либих казаше на майка ми: "Много талантливо дете! Обаче има слаба китка! Юлия винаги ще бъде една добра пианистка за Шопен, но няма да може да направи кариера!" Като го чух, казах: "Слава тебе, Господи!" Защото аз свирех, но предпочитах да си пея. Пеех си разни шлагерчета (по онова време нямаше хорове, пеех в църковния хор на пансиона към училище "Санта Мария", където учех). Влезех ли в банята - започваше голямото пеене...
- И как се преориентирахте?
- Моята пианистка, госпожа Лазарова, която ме подготвяше за академията, като ме чу, ми вика: "Знаеш ли, че с пеенето е по-лесно?" И аз й повярвах, обаче много се излъгах. Оказа се, че е много по-трудно. А пък аз бях и по-малка, бях на 16 години и 3 месеца, когато кандидатствах за академията. Тогава ми "добавиха" една година в повече, за да мога да вляза поне на 17 години. Така постъпих в академията.
    - Може ли всеки певец да бъде и добър педагог?
- Не, не всеки добър певец може да стане педагог. Нужно е да имаш сценичен опит, но все пак повечето добри певци стават и много добри педагози. А това на нас ни липсва. Може би трябва да внесем малко добри педагози от чужбина. Защото всичко на този свят има приливи и отливи... Навремето, когато активно работехме на сцената,  не сме имали време да се занимаваме с педагогическа дейност. Сега разбирам и друго - че тя изисква много нерви: да намериш тънкото у един певец, онова, което едно дете може би носи, да му разчовъркаш душичката, но да го намериш - това е много трудно!
- Кои от добрите ни певци смятате и за чудесни педагози?
- Добра певица и добър педагог е Благовеста Карнобатлова. Но тази плеяда вече отмина - Христо Бръмбаров, Илия Йосифов... Голям певец беше Михаил Попов, но той собствената си дъщеря не научи да пее, а казват, че тя имала глас! Наистина няма гаранция, че един много добър певец може да бъде и много добър педагог, но пък трябва да се опита. А тук не се опитва. От академията излизат хора с перфектни възможности, но те или са неартистични, или нещо друго, заради системата, според която казват например: "Тя няма височини, ще пее по-нисък репертоар." Глупости! Всеки човек има височини: щом е сопрано или тенор, той има височините, но това, че ти като педагог не можеш да му ги "извадиш", е друг въпрос. То става с опит. Идвали са ми певици, казват ми: "Госпожо, аз мога да пея само до сол..." След това, като я "вдигна" до ми бемол, те се удивляват.
- Кои роли смятате като свои върхови постижения?
- Имах късмет, че не съм изпълнявала роли, които не са ми харесвали. Всичко, което съм пяла, ми е харесвало. Не бях силна в българските опери, но например "Момчил" ми пасна като ръкавица. Може би защото с много любов, с много разбиране съм  правила всяко нещо, то се е получавало. Някои хора ми казват: "Ах, каква Аида беше!", "Каква Дездемона беше!" или "Каква Леонора беше!" Аз знам, че съм била, защото много съм давала от себе си. Само една-единствена опера не съм обичала, но тя тук не се игра, а в Берлин. И добре, че беше за кратко - "Жената без сянка" от Рихард Щраус. Не  обичам този автор, за разлика от Анна Томова-Синтова, която го обича и хубаво го пее.
- Вашето име беше известно и в чужбина, гастролирали сте многократно по европейските сцени, не само в Берлин. А в Софийската опера името ви остава записано със златни букви.
- Да, бях част от Софийската опера по времето, когато тя имаше най-големия си успех. Всеки може да каже: "Е, това вече е минало." Обаче миналото е много важно! Не може да живеем само с настоящето. Трябва да знаем и миналото си. А то за Софийската опера беше блестящо.
- Кое е най-красивото ви преживяване на сцената?
- Много са били. Защото аз съм много късметлия. Например не съм имала кризисен период, а много колеги получаваха певчески възли. Преминала съм школата на Димитър Кожухаров, той ме беше научил да пея във всяко състояние. Е, ако пресипне човек, на бърза ръка трябва да вземе лекарства, така че за мен всеки миг беше удоволствие. Ако нямах на седмицата поне два спектакъла, аз боледувах. Правила съм дори по пет спектакъла седмично - две премиери "Турандот", една генерална репетиция, един "Дон Карлос", една "Аида" и една лейди Макбет. Тогава цъфтях!
- Колежките може и малко да са ви завиждали, а как мъжете-колеги се отнасяха към вас?
- Помня, Петър Райчев много ме харесваше. Той казваше, че в мен, освен пеенето, имало и един живец. Той ми казваше: "Ти можеш да пееш така и до 80 години, но станеш ли на 60, повече не излизай на сцената. Защото твоите роли са на момичета. Както и да ги пееш, няма да е същото..." Така направих.
- Сънувате ли още, че сте на сцената?
- Много често сънувам и сънувам нещо, което съм забравила - че съм закъсняла за спектакъл или пък съм облякла рокля, която не трябва. Никога обаче не сънувам, че си отварям устата и не мога да пея.
- Имахте ли достатъчно любов?
- Да, защото извадих голям късмет със съпруга си Димитър Ченишев. Нямах самочувствие на артистка. Той ми помогна, защото е режисьор, фактически той ми състави план за действие. Димитър беше първият човек, който ми каза: "Как така нямаш самочувствие?! Защо си се свила като бито коте на сцената?! Пееш, пееш, другите се фъчкат, а пък ти..." Той ми създаде самочувствието. Винаги казваше: "За мен на първо място е твоето пеене!"
- Какво ви радва днес?
- Сега ме радват само децата, моите ученици. Когато някой от тях дойде или се обади от Италия, или от Америка да ми съобщи: "Голям успех имах!", това много ме радва.
- Останаха ли ви мечти?
- Едно време леля ми четеше "Доктор Фауст". Бях малка, а тя - млада жена. Тя казваше: "Ей, защо не мога да си продам душата на дявола и да стана пак млада!" Също като в Гьотевия "Фауст". Аз все й виках: "Ече, ама ти си толкова хубава, толкова млада!" Пък сега, ако има един Мефистофел - да, душата си ще му дам, да мога да се върна на 23 години, когато дебютирах, когато пях в "Трубадур".
- Тоест искате да започнете отново кариерата си?
- Да, да се започне отново този живот! Иначе всичко друго ми е било дадено, аз съм го имала. Е, може би в някое друго прераждане пак ще се случи да пея...

Колцина от връстниците й биха могли да кажат същото за себе си? Да са доволни от живота си до степен, че да искат той да се повтори. Но за Юлия Винер - едно име, което остава завинаги запечатано в сърцата на публиката, която я обожаваше, а и в летописа на родната Опера, не може да бъде иначе. Затова нека й пожелаем мечтата й да се случи. Нали и ние понякога сме склонни да повярваме в прераждането, в мечтата животът да започне отново...