Мургавият красавец ми поиска огън

Тази случка ми разказа полковник Павел Ангелов-Левски, бивш партизанин от отряд "Хаджи Димитър".
...Привечер голяма група тръгнахме от село Струпец, Сливенско, към река Тунджа, за да се поклоним пред паметника на загинал местен герой.
Застанах пред паметника и си спомних как една нощ на това място бяхме изправени за разстрел двамата с Асен...
Полковникът продължи разказа си за своя боен другар, но аз не чух нищо повече, защото повтарях наум в себе си много пъти въпроса: "А ти как си останал жив?"
Зададох му го на връщане към селото. Той ме потупа по рамото:
- Елате ми тази вечер на гости...
Мара, Стоян (партизанин в един отряд с Павел), Ваня и аз се озовахме в дома му.
След вечерята Павел отпи от виното, изкашля се и започна:
- ...Петдесет хиляди зрители очакваха с нетърпение началото на мача. Някои от страстните запалянковци спореха, нетърпеливите нервничеха, а закъснелите като мен бързаха да заемат местата си.
Едва се промъкнах в сектор "А" на стадион "Васил Левски". Намерих мястото си и седнах между слабоват ученик и мургав красив мъж с леко прошарена коса.

Срещнах погледа му и трепнах

Кой беше този човек, който също ме гледаше въпросително?
- Извинете, като че ли се познаваме?
- И на мен така ми се струва.
- Откъде сте?
- Северняк, от Русенско.
- Вероятно сте служили в Сливен?
- Да... да...
- Оттам трябва да се познаваме...
Мачът започна. Макар че бях страстен привърженик на футбола, сега наблюдавах топката по-малко, отколкото лицето на десния си съсед. Спокойното мургаво лице, украсено с тънки черни мустачки и маслинови изразителни очи, ми напомняше нещо далечно, неприятно и тревожно. Неусетно се пренесох в дните на войнишката служба и изведнъж се сетих: "Същият! Да, да, същият, който ме караше на разстрел!"
Пребледнях, ръцете ми се изпотиха, усетих по главата си неприятни, хладни тръпки. Сърцето ми не беше барабанило така тревожно отдавна. Запалих нервно цигара и тя затрептя между пръстите ми. Сепна ме гласът на мургавия, който беше скочил прав: "Гол! Гол! Го-о-ол!"
Колко щастлив беше.
Гледах го учуден и си мислех:

как може да се преструва така изкусно - като лисица

Това ме озлоби още повече. Стрелнах го отново с остър поглед и стиснах челюсти. Запалих поредната цигара и погледнах към игрището. Нашите футболисти прегръщаха голмайстора. Съдията сочеше центъра на игрището. Чак сега изпитах бликналата радост и със закъснение извиках "Браво!"
Мургавият красавец ми поиска огън. Не извадих запалката, а му поднесох горящата си цигара. Исках да гледам няколко секунди повече отблизо лицето му. Беше гладко, шоколадово, без нито една бръчица по него. Само под маслиновите очи забелязах къси тънки лъчи, които не бяха признак на старост, а леки следи от присвиването на очите. Не срещнах погледа му, но се уверих, че бяха същите очи, които ме изпращаха към смъртта. Заедно с черното дуло на пушката.
Погледнах към Витоша, а видях Средна гора в оная мъчителна юнска нощ...
...Лаят на селските кучета постепенно се удави в шума на Тунджа и в тъмното подножие останаха да кънтят и отекват подковани ботуши. Около нас, необикновените нощни пътници, кръжаха многобройни светулки, сякаш от небето бяха паднали живи звезди, които се мъчеха да осветят горския път, по който крачехме аз и Асен, конвоирани от двама въоръжени войници и един подофицер. Водеха ни на разстрел.
Скоро луната надникна иззад гористия връх и ни освети. Като че ли се мъчеше да позарадва нас, обречените ремсисти. Откъде бе разбрала, че
 
искахме да се простим със светлината

Палачите се заозъртаха.
Наближихме кичестия бряст до Горския извор. Тук младежите от селото идваха често на пролетни и летни екскурзии. В една такава вечер бях тук, под бряста, с Вяра. Тя ми подари мак, а аз на нея - целувка. По същата горска пътека сега крачехме към смъртта, а тогава вървях с Вяра, хванати за ръце. Но тъмното дуло на полицейския пистолет по-късно помрачи това щастие, раздели нашите пътища.
Слушах напевния шум на листата, спотаил нейните въздишки и гледах трептящите звезди - красивите й, пламенни зеници...
Усетих острия щик в гърба си и ускорих крачка. Прехвърлихме хребета и шумът на реката се изгуби. Вървях и чувах стъпките си, които ме водеха към смъртта. Хладният планински ветрец чорлеше косата ми. Дишах учестено и неравномерно. Струваше ми се, че не ми достига въздух, че оставам без глас, че потъвам в кошмарен сън.
Зад нас пристъпваше мустакатият подофицер, а встрани крачеха двамата войници със заредени пушки и натъкнати щикове. Вдясно от мен се движеше мургав и строен красавец, а вляво от Асен - намусен шишко с рижа коса.
- Спрете! - заповяда подофицерът, когато се надвесихме

над дълбока урва, в дъното на която бушуваше Тунджа

Спряхме. Погледнах Асен, но в полумрака не видях ясно израза на лицето му. Помислих си: "Дано полетим заедно в пропастта."
- Застанете с гръб към урвата и с лице към нас! - викна отново подофицерът.
Обърнахме се и се притиснахме силно един към друг. Сякаш станахме по-силни и по-безстрашни.
Подофицерът доближи, извади от вътрешния джоб на куртката си някакъв измачкан лист и зачете присъдата ни. Глупава формалност! Долових само последните думи: "...и ги осъжда на смърт чрез разстрел!"
Притиснахме се още по-силно един в друг. Помъчих се да кажа нещо на Асен, но езикът ми беше надебелял и засъхнал от побоя в карцера. Не можах да изрека нито дума. Вместо собствения си глас, чух строгата заповед на подофицера: "Готови!"
Предпазителите на пушките изщракаха.
"Огън!"
Два изстрела, един след друг, процепиха тишината. Видях как Асен залитна и потъна в тъмната пропаст. В този миг, по инстинкт, се наведох и хукнах по брега на урвата към близката гора. Зад гърба ми пропищяха куршуми. Бягах с всички сили по Чаушовото дере към река Тунджа. Чак когато изминах стотина крачки и навлязох в гората, дойдох на себе си, изтрезнях от зашеметяването и разбрах, че

по едно чудо съм останал жив

Бързо се спуснах към реката. Само тя можеше да ме спаси.
Тревожните гласове и откъслечните гърмежи след мен постепенно заглъхнаха. Започнах да чувам рева на Тунджа по-ясно. Той изпълваше тишината. Тръпнех от сладостна надежда, че може да ме спаси от смъртта.
Прегазих реката и тръгнах към партизанския бивак...
...Оставаха няколко минути до края на мача. Българските футболисти атакуваха непрекъснато вратата на гостите. Малко преди последния съдийски сигнал вкараха победния гол. Стадионът се разтресе от възторжените викове на възбудената публика. Хората се изправиха и тръгнаха към изходите. Тръгна и мургавият красив съсед. Аз го спрях. Исках да поговоря с него. Когато останахме насаме, започнах направо:
- Значи в Сливен сте служили?
- Да, там!
- И сте карали ремсисти на разстрел, нали?
Красивото му, радостно възбудено от мача, лице помрачня, но той не се изненада от въпроса и отговори спокойно:
- Да, карах един път!
- Край Тунджа на 15 юни...
- Точно тогава!
- Навярно си спомняте вече за мене?
- Напълно си спомням.
Спокойният глас ме вбеси.
- Значи вие ме карахте на разстрел?
Мургавият мъж помълча няколко секунди и после отговори бавно:
- Знаете ли, много приличате на брат ми Жельо. Тогава вдигнах пушката и ви погледнах.

Ръката ми отмаля. Видях лицето на брат си

Пък и да не приличахте на него, бях решил да не стрелям във вас и стрелях във въздуха.
Гласът му трептеше от вълнение.
Стоях вцепенен и безмълвен един миг. После попитах:
- И останахте жив?
- Вие избягахте в гората, а пък аз тръгнах към Сливенския затвор.
Мургавият мъж гледаше открито. В маслиновите му изразителни очи прочетох истината. Не знаех името му, а го почувствах близък.
Запалихме по цигара и тръгнахме към Парка на свободата... Раждаше се нашето приятелство.