Мръсни танци

Теофан Германов

Спада доверието във властта и рухва цялата система от митове, която клакьорите създаваха около Бойко Борисов и ГЕРБ - за личната кристална честност и нетърпимост към корупция на премиера, за неговата работоспособност и компетентност, за неговата безкомпромистност към кадрите на ГЕРБ, за дългата резервна скамейка от честни и непохабени в политиката нови лица, за новия морал на управлението, за това, че тази власт най-после лекува раните на двадесетгодишния преход, за това, че тя се противопоставя на олигархичните икономически интереси, че пред Бойко Борисов няма затворена врата в Европа и света. И много други нелепици, които фронтално се сблъскват с фактите и здравия смисъл. Хората видяха безпринципен премиер, който мени мнението си по два пъти на ден, който пази във властта хора, за които има съмнения в лобизъм, хора с неясни имотни придобивки. Става ясно, че няма борба с корупцията, а борба за овладяване на корупцията. По същия начин няма битка с олигархията, а опит да се подпомогнат "правилните" олигарси. ГЕРБ и Бойко Борисов не просто слагат точка на прехода, а са негови най-ярки илюстрации - от свързаността със силовите групировки от 90-те през кохортата от партийни ренегати на БСП, СДС, НДСВ и други формации, които населяват масово ГЕРБ, та чак до овладяването на митническите канали и чадъра над приближени до властта фирми и приятелски кръгове.
С края на всички тези митове за ГЕРБ се отвори широко поле за търсене на алтернатива, макар че до съвсем скоро като счупена грамофонна плоча се повтаряше, че няма друг, че няма кой да се справи, че ГЕРБ ще властва минимум още два мандата, а може би и цели тридесет години. Втълпяваха ни, че изборът е "ГЕРБ или Тройната коалиция", както в ранния преход ни навиваха с лозунги от типа "СДС или гражданска война".
Разбира се, със спада в доверието се разширява и "пазарът" на алтернативи. И ако полето на алтернативното мислене и говорене доскоро бе пусто и населявано единствено от БСП на нивото на политическите партии, от президента Първанов - на нивото на институционалния коректив, и на няколко по-смели медийни анализатори и неправителствени  структури - на плоскостта на гражданското общество, то днес имаме цяла пъстра

върволица от новопокръстени опозиционери

От началото на мандата до началото на 2011 година всички други формации и личности, които сега се афишират като недоволни, участваха активно в театъра на абсурда, в който живеем - безпрецедентен култ към личността на Бойко Борисов, култ към полицейщината и насилието, които станаха държавна политика, тиражиране на фалшификации и конспирации срещу политическия опонент. За разлика от БСП, която бе активна и ясна опозиция от първия ден на 41-ото НС, тези формации се надпреварваха да венцехвалят всяко безумие на правителството и да формират мнозинство около ГЕРБ. Някои от тези формации като СДС и ДСБ, а към момента все още и "Атака" прислужваха на властта отдадено и с удоволствие търпяха униженията на Бойко Борисов към тях, други - като ДПС, напоително формулираха завоя си надясно и подкрепата си за всяко "разумно" решение на ГЕРБ.
В богатата палитра от новоформирани опозиции се очертават различни възможни ходове на събитията до местните и президентските избори. Един от тях е ГЕРБ да успее все пак да убеди обществото, че е по-малкото зло и да получи още един кредит на доверие. Този вариант активно се разработва от пропагандната машина на управлението и от кохортата медии, които обслужват информационно управляващите. Но този вариант става все по-малко вероятен, защото разочарованието се масовизира, мълчаливото мнозинство от хората видимо вече е ядосано, а лъжите и заблудите не са неизчерпаеми.
В този ход на събитията на "пазара" за алтернативи се върнаха един тип политически играчи, които по принцип нямат моралното право да са там. В списъка за кандидати за "нова" опозиция изненадващо (може би само за наивниците) се появиха партии и лидери, които довчера възхваляваха всяка стъпка на Бойко Борисов, които твърдяха за себе си, че са стълб на управлението, а подкрепата звучеше не само на думи, но се даваше с целия инструментариум на парламентарното гласуване и процедура. Точно такъв е случаят със Синята коалиция, която в течение на първата година и половина от мандата бе активно подкрепяща властта формация - стълб на властта и партньор в международната легитимация на ГЕРБ в ЕНП.
Стратегията на сините в последните години - и когато враждуваха с ГЕРБ, и когато го подкрепяха, и сега - когато пак се сетиха да критикуват - не е трудна за разгадаване. Това е стратегията на

битката за реабилитация

на някогашното СДС, което се провали шумно в мандата 1997-2001 година и което затъна във вътрешни битки и разцепления. Днес Синята коалиция опитва да се представи за "по-добрия ГЕРБ", както през 2005-2006 година Бойко Борисов говореше за себе си като за "по-доброто СДС".
Още от първите дни на съществуването си днешната управляваща партия имаше много особени отношения с десницата, която към онзи момент бе вече в насипно състояние - претендираща за историческа роля и стара слава, но с незавидно организационно състояние, натъпкана със стари муцуни и с лош имидж. ГЕРБ пък възникна като партия около една популярна личност - Бойко Борисов - която вече бе придобила реална власт, която не можеше да упражнява пълноценно без собствена партия. Кметът на столицата се нуждаеше от негова партия, с която да доминира и в общинския съвет, за да смени модела "Софиянски" с модела "Борисов" - трансформиране на разпиляната сред различните партии и лобита политико-икономическа власт в общината в ръцете на един човек - него - чрез негова послушна партийна група. Именно тогава, когато се деляха икономическите лостове на столична община, настъпи първият разрив на десните с ГЕРБ, които гледаха на Борисов като на човек, който им измъква последен властови бастион. Още по-болезнено за тях бе, че той го направи, афиширайки се като десен.
Борисов многократно е твърдял, че е безпартиен, но погледнато биографично, той е точно обратното - мултипартиен и всеяден. Той е бил член на БКП, която е предпочел пред работата си в "любимото" МВР, което напуска при деполитизацията. Неговият дядо бил убит в първите дни след 9 септември (поне така твърди той), но пък това не му е пречело сам да се предложи за охранител на Тодор Живков. Борисов е висш професионален ръководител на МВР при НДСВ, от чиято листа е избран за депутат през 2005 година. Накратко казано - Бойко Борисов е човек, който би могъл да си избере каква партия да си направи - дали дясна, лява, центристка, земеделска или националистическа. Борисов избира тъкмо дясното, защото някогашното СДС е в споменатото по-горе окаяно състояние. Оттогава до момента тече и

сагата между Борисов и десницата

която би затруднила и перото на най-изкусните автори на турски сапунки.
Следва периодът, в който СДС-ДСБ пречеха на ГЕРБ да се легитимира като дясна формация и се наричаха взаимно с най-нелицеприятни прозвища. По-късно, по същия безпринципен начин, десните опитаха да привлекат Борисов като патерица за дясната кандидатура за президент през 2006 година. Тогава опитът не успя, но довчерашните врагове си стиснаха ръцете - десните изведнъж допуснаха ГЕРБ до заветната Европейска народна партия, а и си помагаха през общите протести и подписки срещу управлението на Сергей Станишев и в генерирането на скандали и обвинения срещу тогавашното правителство. Към този етап Костов забрави, че Борисов е "мутра", а столичният кмет - че Костов е "Гаргамел". Просто към онзи момент в очите на десните Бойко Борисов бе ракета-носител за тях за заветното връщане във властта след осем години отсъствие от нея. Тази подкрепа за управлението на ГЕРБ се материализира с участието на редица сини кадри като заместник-министри и на други възлови позиции, макар и не в ролята на коалиционен партньор. Най-ниско дъно на този неприличен танц между десните и ГЕРБ бе изявлението на Иван Костов, в което той изразяваше безусловна подкрепа на полицейските акции на Цветан Цветанов с нетипичните за който и да е демократ думи, че между свободата и сигурността предпочита сигурността. То контрастира с днешните критики на ДСБ и СДС срещу полицейщината, която самите те подкрепяха на думи, а и с дела. Впрочем подобна бе и позицията на дясното в другата сфера, по която се изказват най-често днес. Икономистите Иван Костов и Мартин Димитров, които сега критикуват бюджетната и икономическата политика на ГЕРБ, също поддържаха тази политика безусловно, адмирирайки всяка стъпка на министър Дянков. Впрочем много от икономическите абсурди на властта бяха и плод на съвети на десните лидери, каквито те продължават да дават.
Във всички периоди преди, както и днес, отношенията на ГЕРБ и старото дясно около Костов показваха едно шизофренично отношение, чийто смисъл може да се намери само във взаимната изгода или нейната временна липса. Бойко Борисов получи от десните международна легитимация и подкрепа за правителството, а те получиха от него

връщане край властовата баница

И сега, когато СДС и ДСБ показват новото опозиционно амплоа, в крайна сметка сделката продължава под една или друга форма - висшите служители на десницата си остават на постовете, а в решаващите гласувания десницата подкрепя ГЕРБ. Опозиционното говорене на десните и критиките на Борисов към тях са чисто театрални и церемониални - те се случват предимно по телевизията, тоест на място, където двете страни не могат да си нанесат реална вреда. Десните няма да стигнат до нивото на реалната опозиция - да гласуват срещу правителството, неговите бюджети и други законодателни безумия. Разбира се, десните ще подкрепят ГЕРБ до момента, в който правителството е относително стабилно, защото освен взаимната полза, която си осигуряват, ГЕРБ и десните участват в друга дългосрочна игра на нерви - те смятат, че Бойко Борисов е окупирал изконно тяхна територия, която рано или късно ще си върнат.
Целта на десните да се правят на опозиция е проста - ще играят ролята на опозиция на ГЕРБ до момента, в който Борисов им отдели квота във властта или ще чакат, докато ГЕРБ рухне дотолкова, че да се отвори ново пренареждане на дясното пространство, което позволи на Иван Костов да се появи като новия стар лидер на тази част от политическия спектър. Именно това прави старата десница неубедителна като алтернатива и фалшива като опозиция. И тя ще остане такава до края, защото няма капка морал в това да си опозиция на думи и управляващ - на практика.