Моята цигулка - това съм аз

ВАДИМ ГЛУЗМАН е сред най-ярките млади цигулари на нашето съвремие. Роден през 1973 г. в Житомир, Украйна, възпитаник е на прочути музиканти като Захар Брон, Яир Клес, Аркадий Фомин, Дороти ди Лей, Масао Кавасаки и др. В началото на кариерата си Глузман се радва на подкрепата на Исак Щерн, а през 1994 г. получава престижната премия от фондацията на Хенрик Шеринг. Талантливият цигулар редовно свири с най-големите музиканти по света - Чикагския симфоничен оркестър, СО на Сан Франциско, Лондонската филхармония, BBC Symphony, Гевандхаус оркестър Лайпциг, Мюнхенската филхармония, Радиосимфоничния оркестър Щутгарт, Оркестъра на Романска Швейцария. Музикални партньори на Глузман са диригентите Нееме Ярви, Майкъл Тилсън Томас, Ендрю Литън, Марек Яновски, Рафаел Фрюбек де Бургос, Ицхак Пърлман, Хану Линту, Михаил Юровски и др. Свири на цигулка Страдивари "ex-Leopold Auer" от 1690 г., предоставена от Обществото Страдивари в Чикаго. Преди броени дни Вадим Глузман гостува в София по покана на "Кантус фирмус" и свири в зала "България". Публиката, изкупила билетите не само за галавечерта, но и за генералната репетиция, имаше възможност да чуе Концерт за цигулка и оркестър на П. И. Чайковски  и Симфония щ8 на А. Дворжак.



- За първи път сте в София, нали, Вадим? Какви са първите ви впечатления?
- Прекрасни! Нямам чувството, че съм на ново място. Усещането ми тук е като в домашна атмосфера. Навсякъде наоколо виждам кирилица - всичко чета и почти разбирам. Може би за позитивната ми реакция на София допринасят и характерите на хората, с които общувам тук - все едно те канят вкъщи.
- Как оценявате българските музиканти, с които излязохте на една сцена в зала "България"?
- Свирих със забележителни хора - оркестър, съставен от млади професионалисти, излъчващи колосална енергия. Много ми хареса!
- Колко лесно се сработвате с непознати оркестранти?
- Това изобщо не е лесно. Слава богу, се случва обаче. С годините и с опита вече имам някакви ключенца към подобно стиковане, зная и накъде да ги завъртя. Понякога всичко става от само себе си и не се налага да правиш нищо излишно - както например с българските музиканти. Вероятно помогна и фактът, че диригент бе Максим Ешкенази. С него се познаваме от доста години и не ни се наложи да се договаряме за каквото и да било помежду си. Естествено, това мигновено сваля маса бариери, които биха могли да възникнат.
- Вие сте роден в музикално семейство, съпругата ви е пианистка. Само плюсове ли има в това стечение на обстоятелствата или все пак се крият и минуси?
- Има и положителни страни, и отрицателни. Повече са плюсовете, разбира се. Израснах в атмосфера, където музиката бе всекидневие и нещо, подразбиращо се от само себе си. Някои истини, които днес ми се струват съвсем естествени, не ми се е налагало да ги научавам, те като че ли вече бяха изградени в съзнанието ми. И фактът, че и съпругата ми е музикант и работим заедно, също премахва някакви излишни, непотребни недоизказани моменти и неразбиране.
- Започнали сте да свирите на цигулка на 7-годишна възраст. Кога според вас се проявява музикалният талант на едно дете и се разбира, че си струва да продължи да се занимава с музика?
- Нямам представа! Не мога да кажа, че нещо усетих тогава. Моят случай е пример за елементарна детска завист или по-скоро ревност. И двамата ми родители са педагози, редовно гледах как те се занимават с други деца, поисках и аз. Въпреки че баща ми и майка ми изобщо не желаеха да ставам музикант.
- Понеже са наясно доколко това е трудно и може би неблагодарно занимание?
- Именно! И днес аз имам същите емоции спрямо собствената ми дъщеря Орли. Тя е на 10 години, свири на цигулка, но според мен няма да стане музикант.
- Наричат ви "увлечен пропагандист на музиката на съвременните автори". Защо предпочитате да свирите по-модерни произведения, а не класически?
- Не предпочитам. Просто смятам, че не може на закуска, обяд и за вечеря да се ядат само картофи или само сладолед. Искаме разнообразие както в храната, в облеклото, в книгите, които четем, така и в музиката. Ако ние, артистите, не опитваме, не даваме възможност за изява на съвременни гласове, никога няма да намерим новия Бетховен и историята на музиката ще приключи в някакъв момент. А това ще е културна трагедия. Музиката е нещо, за което цивилизацията ни трябва да се държи, за да не потъне напълно. И най-малкото, което може да се направи, е да се свирят нови произведения. Разбира се, не всичко ще се запази във времето и ще остане в историята. Но някъде там ще се чуе онази искра, от която ще пламне огън.
- Участвали сте в различни фестивали, а със съпругата ви дори организирате Northbrook в Илинойс. По-различно ли е усещането, когато ангажиментите са от другата страна на музикалния форум?
- Не мисля, че сме от другата страна. Както участвам в други фестивали, по същия начин свиря и в моя. Разликата по-скоро е в това, че измислям програмата на фестивала и каня в него да се включат музиканти, които на 100% са мои приятели. Така че, ако искате да ме наречете администратор, няма да стане (усмихва се).
- Доколко за вас е важно мнението на критиката или все пак залагате на реакцията на публиката в залата?
- Най-важни за мен са ушите ми. Разбирам, че може да ви се сторя арогантен, но при цялото ми уважение и към едните, и към другите, никой по-добре от мен не познава свиренето ми и не може да посочи онези грешки, които аз забелязвам.
- Как се отнасяте към музикалните конкурси, на които едва ли не се решават съдбите на младите изпълнители?
- Смятам, че конкурсите като явление са отживелица. Те се изчерпаха. Окончателно. Като се започне от тяхното количество, което веднага отвежда към абсолютната девалвация на значението на подобни събития, и се стигне до фантасмагоричната корупция, засягаща резултатите от провеждането им. Смятам, че днес вече мога да бъда наречен активен противник на конкурсите.
- Все още ли не изпълнявате произведенията на Паганини, защото не усещате духовна връзка с този композитор? И наистина ли, след като свирите творби на Шостакович, не можете да заспите? Как си го обяснявате?
- А защо това трябва да се обяснява?! То си е така! Мисля, че не може да се намери артист, който да твърди, че обича да свири абсолютно всякаква музика. Това е невъзможно. Така се случи, че не усещам някаква връзка с Паганини. По същия начин мога да ви кажа, че такава липсва и в произведенията на Шуберт, въпреки че вероятно би било малко странно. Не смятам, че подобно нещо трябва да се анализира, защото дори и да го направя, надали ще усетя връзка с тях.
- Сигурно ви е по-лесно да кажете в кои страни не сте свирили?
- Май да. Въпреки че концертът ми в България бе премиерен. А страната изобщо не е от далечните. Когато получих поканата да свиря в София, едва тогава си дадох сметка, че не съм имал изяви в България. В различни страни публиката слуша, реагира и участва в концерта по различен начин. Всяко място е със собствена енергетика и прелест, която не може да намериш другаде.
- Цигулката ви е почти на 325 години. До каква степен е важно за музикант от вашия ранг да свири на такъв инструмент? Как се стига до усещането, че можеш не просто благоговейно да държиш в ръцете си нещо, направено от Гуарнери или Страдивари, но и да извличаш от цигулките им онова, което е непосилно за другите изпълнители?
- Добър въпрос. Накарахте ме да се замисля. Не бих искал у читателите на вестника ви да се създаде впечатлението, че да свириш на Страдивари или Гуарнери е същото, като да носиш "Гучи" или "Долче и Габана". Това не е въпрос на престиж. Поне за мен не е. Въпросът е - как и какво ще можеш да кажеш с тези инструменти. Сигурно на определен етап за даден млад музикант би могло да се каже, че още му е рано да взема в ръцете си инструмент от такава класа. Защото не притежава достатъчна основа: не толкова техническа - да свириш на цигулка, разбира се, е трудно, но не е кой знае каква философия. Усеща се липсата на опит в изразяването на музиката, няма ги онези естетически потребности, които може да бъдат запълнени от Страдивари например. Когато се появява нуждата да кажеш нещо повече от другите, тогава такава цигулка наистина е необходима.
- Цигулката ви сигурно е застрахована. Пазите ли я по някакъв специален начин?
- Старая се да не върша глупости с нея (усмихва се).
- Казвате за инструмента си, че ви "кара да тичате 15 пъти по-бързо и да се гмуркате 15 пъти по-дълбоко". Означава ли това, че Страдивари коренно е променила живота ви?
- Абсолютно! Когато за първи път я взех в ръцете си, разбрах, че всичко, което исках преди, вече го мога. А това е невероятно усещане. И бе само началото, защото процесът на постигането на симбиоза между инструмента и теб самия е доста дълъг. И той всъщност продължава и досега. Много прилича на човешките взаимоотношения. Свиря на цигулката 16 години и след толкова време вече не си представям друг инструмент. Когато мисля за музиката и за звуците, във въображението ми автоматично изниква именно тази Страдивари. Тя е обективната цигулка. Естествено, само за мен (усмихва се).
- Как бихте завършили изречението "Моята цигулка - това..."?
- ...съм аз!