Би би си:
Могат ли протестите да погубят Ердоган?
/ брой: 128
Тази седмица турският премиер Реджеп Тайип Ердоган реши, че кризата в страната му не заслужава да промени планираното си пътуване в Северна Африка. Той остави своя заместник да държи положението под контрол и показа невъзмутимото си лице пред света, гледайки през слънчевите си очила почетните караули на летищата, полагайки венци и обсъждайки търговията и бизнеса, пише Би би си в свой коментар, цитиран от Фокус.
През 10-те си години управление Ердоган се постара да извлече всички ползи от едно от най-големите стратегически притежания на Турция – положението й между Европа и Близкия изток.
Когато ЕС бе най-равнодушен към европейското членство на Турция, за страната бе логично да се обърне на изток.
До началото на Арабската пролет през 2011 година, той изглеждаше като победител. Докато Брюксел се бореше с еврокризата, Турция излъчваше сила и създаваше работни места у дома, като правеше бизнес с арабските страни.
Големи сделки бяха сключени с режима на Муамар Кадафи в Либия. Ердоган имаше приятелството на Башар Асад в Сирия. Шансовете в големите строителни проекти в региона да бъдат включени имената на турски компании бяха силни.
Достигане на границата
Важно правило за демократично избран лидер е никога да не приема мястото си за сигурно, дори и ако, като Ердоган, има поредица от чудесни изборни победи.
Буш, Маргарет Тачър, Тони Блеър и много други преди тях бяха толкова увлечени във външната политика, че в крайна сметка бяха погубени от неща, които изглеждаха като най-незначителни събития във вътрешния живот на страната.
Ердоган обича да повтаря, че половината от турския електорат е гласувал за него. Той изглежда забравя или пренебрегва факта, че останалата половина от електората не е го е направила.
Не бе в негова помощ и фактът, че относително добрият за Турция климат преди 2011 година се промени към по-лошо. Типично за Ердоган, той не се предаде. Бързо посети Египет и Тунис, след като двете страни свалиха лидерите си. Турция положи всички усилия, за да поднови и отношенията си с Либия.
Въпреки традиционно светското си управление, Турция бе сочена като модел за мюсюлманска демокрация. Някои араби, които излязоха на улицата срещу собствените си лидери, си припомнят събитията, докато гледат кадри как турската полиция напада демонстрантите.
Когато войната в Сирия започна, управляваната от Ердоган Турция стана главен поддръжник на сирийските опозиционни сили, оказвайки се близо до състояние на необявена война с режима на Асад.
Ердоган изглеждаше необезпокояван от факта, че тревожи и отблъсква големи части от турския народ, като се ангажира толкова дълбоко със сирийската война. Това е един от факторите, въпреки че съвсем не е единственият, които доведоха до протестите по улиците на Турция. Към него се прибави усещането, че премиерът смята, че знае какво е добро за Турция и няма да толерира дисиденти.
Ердоган трябва да участва във вътрешните дела на страната си. Той достигна границите на нещата, възможни без одобрението на онази половина от турския народ, която не е гласувала за него.
Ердоган все още е най-популярният политик в Турция. Ако обаче страната продължи да се поляризира, това може да изгуби значение.
През 10-те си години управление Ердоган се постара да извлече всички ползи от едно от най-големите стратегически притежания на Турция – положението й между Европа и Близкия изток.
Когато ЕС бе най-равнодушен към европейското членство на Турция, за страната бе логично да се обърне на изток.
До началото на Арабската пролет през 2011 година, той изглеждаше като победител. Докато Брюксел се бореше с еврокризата, Турция излъчваше сила и създаваше работни места у дома, като правеше бизнес с арабските страни.
Големи сделки бяха сключени с режима на Муамар Кадафи в Либия. Ердоган имаше приятелството на Башар Асад в Сирия. Шансовете в големите строителни проекти в региона да бъдат включени имената на турски компании бяха силни.
Достигане на границата
Важно правило за демократично избран лидер е никога да не приема мястото си за сигурно, дори и ако, като Ердоган, има поредица от чудесни изборни победи.
Буш, Маргарет Тачър, Тони Блеър и много други преди тях бяха толкова увлечени във външната политика, че в крайна сметка бяха погубени от неща, които изглеждаха като най-незначителни събития във вътрешния живот на страната.
Ердоган обича да повтаря, че половината от турския електорат е гласувал за него. Той изглежда забравя или пренебрегва факта, че останалата половина от електората не е го е направила.
Не бе в негова помощ и фактът, че относително добрият за Турция климат преди 2011 година се промени към по-лошо. Типично за Ердоган, той не се предаде. Бързо посети Египет и Тунис, след като двете страни свалиха лидерите си. Турция положи всички усилия, за да поднови и отношенията си с Либия.
Въпреки традиционно светското си управление, Турция бе сочена като модел за мюсюлманска демокрация. Някои араби, които излязоха на улицата срещу собствените си лидери, си припомнят събитията, докато гледат кадри как турската полиция напада демонстрантите.
Когато войната в Сирия започна, управляваната от Ердоган Турция стана главен поддръжник на сирийските опозиционни сили, оказвайки се близо до състояние на необявена война с режима на Асад.
Ердоган изглеждаше необезпокояван от факта, че тревожи и отблъсква големи части от турския народ, като се ангажира толкова дълбоко със сирийската война. Това е един от факторите, въпреки че съвсем не е единственият, които доведоха до протестите по улиците на Турция. Към него се прибави усещането, че премиерът смята, че знае какво е добро за Турция и няма да толерира дисиденти.
Ердоган трябва да участва във вътрешните дела на страната си. Той достигна границите на нещата, възможни без одобрението на онази половина от турския народ, която не е гласувала за него.
Ердоган все още е най-популярният политик в Турция. Ако обаче страната продължи да се поляризира, това може да изгуби значение.