Мисията ни е да накараме повече хора да мислят

АНДРЕЙ РИЖОВ е роден на 22 ноември 1951 г. в Токио. Завършва Московския инженерно-строителен институт, но още като студент започва да рисува карикатури. Първата му творба е публикувана през 1975 г. в "Литературная газета". Един от създателите на първия в СССР Клуб на карикатуристите към вестник "Московский комсомолец" (1976). Изпраща творбите си на различни международни тематични надпревари и най-напред е забелязан като млад перспективен карикатурист на конкурси в България и Япония. След дългогодишно прекъсване продължава да рисува и организира изложби. Като карикатурист е награден с множество специални отличия - и в Русия, и в чужбина. Канен е да оценява работите на колегите си в доста международни конкурси.


Цитати
Картунът е хумор и философия в едно
Предпочитам да работя върху собствени идеи
Свободните художници не могат да изхранват семействата си
Да рисуваш не е като да преглъщаш


- Андрей, вие сте един от членовете на авторитетното жури, което присъди наградите на завършилото преди дни XXI международно биенале на хумора и сатирата в изкуствата - Габрово 2013. Какви са впечатленията ви от този конкурс?
- За първи път бях поканен да оценявам работите на колегите карикатуристи на това биенале, представящо веднъж на две години едни от най-добрите идеи в жанра. Съгласих се да съм част от журито в Габрово, понеже се надявах, че участниците в конкурса ще заложат на Езоповия език. За шестте раздела на биеналето бяха получени 1664 творби на 784 автори от 55 държави. Приятно впечатление прави относително големият брой на жените карикатуристки - 179.
- Лично на вас участниците от кои държави ви направиха най-голямо впечатление?

- Трудно е да се каже. Наградите, присъдени от журито, приблизително отразяват и моето отношение към участниците в биеналето. Разбира се, и досега славянските школи на карикатурата са сред лидерите. Имам предвид българската, полската, руската, украинската, като именно от тези страни бяха представени много интересни работи. В София ме посрещна известният български карикатурист Ивайло Цветков, който одобри избора на журито, присъдило "Златният Езоп" на турския автор Джемалетин Йълдъз за неговия оригинален, много умен плакат. Трябваше да се впуснем в лека борба, защото Домът на хумора малко е отстъпил от хумора. В него навлезе много живопис и доста графика. Съгласен съм, че тя има своето място, ако съдържа завой към хумора и иронията. За съжаление, доста от представените работи са просто декоративни.
- Какво според вас е необходимо, за да може дадено изображение да се нарече карикатура? Вие също така правите разлика между този вид изобразително изкуство и картуна...
- Карикатурата е реакция на дадено събитие, на действието на конкретен човек и почти винаги тук става дума за сатира, за критика. Такива са карикатурите за Путин и Обама, за агресията на САЩ в Ирак, за поведението на Газпром в Европа и т.н. Когато се говори за картуна, се има предвид предаването на мислите с помощта на изобразителните средства. Обикновено това са картинки без думи. И ако карикатурата е НА дадено нещо, картунът е ЗА нещото. Грубо казано, карикатурата може да критикува конкретния глупак, който е окепазил определени пътища, като ги e построил лошо, а картунът ще осмива въобще - глупаците, пътищата, лошите строежи... Това са картинки, които най-напред са призовани да накарат човека да мисли. Днес във вестниците публикуват все по-малко и карикатури, и картуни - за съжаление, така е навсякъде. Все повече хора имат мисленето, което може да се сравни с видеоклип: хващат само определени моменти, трудно им е да се замислят, да разсъждават... Картунът постепенно отива в изложбените зали, където довчера можеше да се видят всички други изкуства. Смятам, че картунът не е масов жанр, а е предназначен за хора с определена подготовка и ерудиция. Тоест те трябва да могат да направят съответните асоциации, да схванат онези мисли и идеи, които художникът-картунист е заложил в творбите си. Картунът е хумор и философия в едно.
- Френският президент Шарл де Гол, разглеждайки сутрешните вестници, ако не намирал карикатура на себе си, казвал, че прави нещо не както трябва, щом в пресата са забравили да го изобразят. И това, при положение че рисунките обикновено са го представяли в ужасен вид, изключително обезобразен... Как днешните политици реагират на карикатурите в медиите?
- По различен начин. Мисля, че реакцията на карикатурата зависи от амбициите на човека, от неговата склонност да се обижда и от акъла му. Аз самият предпочитам да рисувам картуни, включително и политически. Случва се да направят поръчка за дадено изображение, но предпочитам да работя върху моите собствени идеи, родили се в моята глава. Някои карикатуристи имат свои политически възгледи и пристрастия, които си личат и в творбите им. Не го одобрявам. Други пък рисуват само за да спечелят определени суми, тъй като трябва и да се живее, нали?
- Може ли в днешно време карикатуристът да се издържа от творчеството си?
- Не и в Русия. За карикатуристи днес практически няма търсене. Доста художници имат друга професия, а картуните и карикатурите са им хоби. Едва 4-5, най-много 6 вестника в Русия имат щатни карикатуристи, които могат не само да се издържат от работата си, но и да живеят доста прилично, понеже получават и хонорари, участват в различни изложби, включително и в международни. Свободните художници днес не могат да изхранват семействата си, защото възнагражденията за този труд са скромни. Особено в Русия има тенденция главните редактори да си вдигат заплатите, като съответно ги намаляват за редовите редактори и още повече орязват хонорарите на извънщатните сътрудници. Мисля, че това се случва почти в цял свят.
- Какво според вас се цени сега повече: политическата карикатура, така наречената възпитателна, или философското изображение - онова, което всъщност е визуално упражнение за ума?
- Тук отново стигаме до карикатурите и картуните. Последните карат хората да се замислят. А онези, които започват да мислят, са опасни, най-малкото защото съзнателно могат да избират. Карикатурите предизвикват човека да застане зад идеите, да върви след тях, въодушевен от лозунгите или впечатлен от призивите. Но те често биват популистки. Затова ми се струва, че картунът е по-важен, особено когато нашето изкуство започва да се дели на два жанра.
- Интересуват ли се младите ви колеги художници от карикатурата като жанр, в който виждат възможности за развитие?
- Моите колеги са именно карикатуристи. Никога не пиша, както някои други посочват на визитките си, че съм художник. Смятам, че да си карикатурист е много по-ценно. И повечето карикатуристи могат да бъдат и художници. Но малцина художници могат да се нарекат карикатуристи. За това е необходимо да имаш определен манталитет. Мнозинството от карикатуристите са с нехудожествено образование. Те могат да са архитекти, медици, строители, физици, математици, да не са завършили живопис или графика в академията. Карикатуристите са хора, които умеят да анализират и систематизират. А това е изключително важно.
- А вие кога усетихте влечението си към карикатурата?
- При мен започна като хоби, когато следвах в института.
- Наистина ли в армията ви забраниха да рисувате карикатури с аргумента, че това "занимание е несъвместимо с положението на съветски комунист и офицер"?
- Да, имах такава забрана. Бях член на партията, дори за малко да ме изключат от редиците й. Наложи се да дам дума, че няма да рисувам карикатури. Въпреки че претенциите бяха не към самите изображения, а имах не много добри взаимоотношения с началството. Дори ми хареса самата формулировка на порицанието, което и вие цитирахте. А когато се обърнах към по-горна инстанция, попитах: "Другари, защо тук стоя само аз?! До мен трябва да са още народните художници на СССР, героите на социалистическия труд Куприянов, Крилов, Соколов - известните "Кукриникси", плюс Ефимов - 4 човека, които са членове на ЦК на КПСС, както и много други карикатуристи, на които никой не забранява да рисуват. И благодарение на тези мои думи не ме изключиха от партията. Повярваха ми, че работата не е толкова в карикатурата, колкото в заяждането на прекия ми началник. Доста бързо ме преместиха в друго подразделение, скоро след това свалиха и дисциплинарното порицание, получих и поредното си офицерско звание. Завърших военната си служба като подполковник.
- Заради тази случка наистина ли престанахте да рисувате карикатури или просто спряхте да ги показвате?
- Вярвам, че съществува нещо, което се нарича честност. Щом дадох дума, трябва да я спазя. И продължих да удържам на обещанието си да не рисувам карикатури, дори когато компартията вече не съществуваше.
- И колко време продължи това?
- 14 години държах на думата си, а после още две лета се страхувах да се върна към карикатурата. Тоест, имах 16-годишен разрив в творчеството си, но лека-полека започнах да прерисувам старите си работи, отпреди "забраната". После ми предложиха да направя оформление на книжната поредица, издадена по прочутото интелектуално телевизионно предаване "Своя игра" ("Собствена игра" - бел. ред.). Направих два тома самостоятелно и един в съавторство с моя приятел и колега, с когото работих преди време.
- През 2008 г. сте един от инициаторите за създаването на Гилдията на карикатуристите на Медиасъюза на Русия. С какво се занимава тази организация?
- Тя има по-скоро представителни функции. Гилдията на карикатуристите е възможност, имайки официална бланка, да чукаме по вратите на различни институции. Преди това, когато искахме да направим конкурс, посветен на 50-годишнината от полета на съветския "Спутник", не успяхме да го реализираме: не намерихме спонсори, всички ни казваха, че инициативата е несериозна. Но със създаването на гилдията все пак организирахме събитие, посветено на космическата карикатура. Случи се, когато се отбелязваше половинвековният юбилей от полета на първия съветски космонавт. Затова кръстихме конкурса "Усмивката на Гагарин", беше много сполучлив проект. Още повече че той не приключи с края на надпреварата. Много карикатури получихме именно извън конкурса. Надявам се, че част от тази колекция ще имаме възможност да покажем на българската публика в Габрово, в Руския културно-информационен център в София и в тукашния Дом на Москва - ето такива 3 изложби на карикатурата планираме да направим през октомври.
- Роден сте в Япония. Как се случи?
- Баща ми е завършил Института по изтокознание (ориенталистика). А преди това е бил на фронта, воювал е, ранили са го... После като специалист са го пратили в така наречения Съюзен съвет по Япония. И така се случи, че съм роден в Страната на изгряващото слънце, където прекарах първите 4 месеца от живота си. После като студент също имах възможност да пребивавам в Япония 3 месеца.
- Именно там, както и в България, за първи път пращате карикатурите си за участие в международни конкурси, нали?
- Да, преди да ми забранят да рисувам, успях да участвам в японския Международен конкурс за карикатури "Йомиури". Изпратих мои творби и в България. И в двете страни работите ми бяха включени в каталог, което смятам, че е било доста добро постижение за начинаещ автор. В Габрово дори намериха копие на моя картинка от онова време. Реших да я нарисувам малко по друг начин и да подаря на Дома на хумора оригинала.
- Доколко днес карикатурата според вас е търсен жанр в изкуството? Съществува ли опасност тя да изчезне?
- Уви, съществува. Това е заради все по-осезаемата липса на млади карикатуристи. Днешното поколение просто не вижда онези неща, които могат да се превърнат в обект на творчество. През последните 13 години, откакто с моите приятели се опитваме да направим Музей на карикатурата в Русия, се появиха едва три имена на млади автори, които са на добро ниво в жанра. И всичките започнаха да рисуват, след като случайно попаднаха на карикатурна изложба.
- Кога карикатурата е по-въздействаща - когато се организират тематични експозиции и конкурси, или ако се публикува всеки ден в пресата?
- Разбира се, карикатурата във вестника е доста въздействаща, но в повечето случаи тя е еднодневна. И тук отново трябва да се върнем към картуна, защото той е еднакво важен и значим и когато е публикуван в пресата, и по време на изложби, и докато се представя на конкурси. Карикатурата пък повече трябва да е подчинена на определена линия, да дълбае всеки път в една дадена точка, но има голяма опасност на следващия ден тя вече да не е актуална. А картунът, нарисуван дори преди 10 години, може да е по-въздействащ от времето на създаването му.
- Съгласен ли сте с твърдението, донякъде криещо в себе си проблема с автоцензурата, че онова, което може да се напише или да се нарисува върху ограда, не бива да се публикува във вестника?
- Ако върху оградата се напише Декларацията на човешките права, доста вестници ще я препечатат, нали? Но когато става дума за груби драсканици - наистина, има върху какво да се замисли човек. Аз по принцип не харесвам вулгарния хумор. За съжаление, има издания, публикуващи изображения, които са удар под кръста на истинските карикатури. Въпреки че еротичният хумор може да бъде доста умен и красив, а това са моменти, които не са груби, но за тях не се говори много често.
- Какво все пак е карикатурата - вид изкуство или отделен жанр?
- Специалистите са категорични в това отношение, като твърдят, че става дума именно за вид изкуство, а не за жанрове, които всъщност съществуват вътре в самата карикатура. Един от най-интересните и сложните е портретът или шаржът. Битовите ситуации също са нещо специфично за изобразяване в карикатурата. Има и нещо като натюрморт, където липсват живи фигури, но нарисуваните предмети предизвикват определени асоциации с реални лица и събития. Не е за пренебрегване и скулптурната карикатура. Жанрът, който позволява да се предаде прекият диалог, също е различен от другите. Така че карикатурата е самостоятелен вид изкуство, при това - многожанрово и изключително креативно.
- Може ли да се каже, че именно карикатуристите са тези, които успяват с работата си да отворят очите на хората за глупостите, недоразуменията или неразбориите в живота?
- Успяват да го направят, защото карат хората да се замислят и да мислят. И тогава те виждат недостатъците на обществото. Е, най-лесно е да накараш някого да се смее над глупавите ситуации. И за да разберат хората, че е време да се усмихнат, в американските сериали пускат смях зад кадъра. Хуморът е вътрешната потребност на хората, които искат всичко да е наред. И когато това се случи, ако глупавите ситуации изчезнат, няма да я има и карикатурата.
- В началото на кариерата творите в съавторство със Сергей Стецки като Братя Бин. Какво е да се работи в тандем? По-трудно ли е или е по-лесно да бъдеш "самотен ездач" в карикатурата?
- В началото ни бе много лесно да работим заедно със Сергей. Започнахме нашето сътрудничество още с издаването и редактирането на голям хумористичен стенвестник в института. Имахме сходни разбирания за живота, рисувахме горе-долу по еднакъв начин и бяхме приятели (и сега сме). За някои работи той даваше идеите, а аз ги визуализирах. В други случаи бе обратното, защото мислех, че Сергей ще направи по-добро изображение. Имахме творби, които измисляхме, както се казва, на чаша "кафе" и те бяха изключително сполучливи. Тандемът ни се разпадна не защото се скарахме и отношенията ни се развалиха. Сергей замина да преподава технически науки в Танзания, обеща да изпраща и картинки, и идеи, но явно бе погълнат от работата. Близо година продължих да публикувам карикатури с общия ни псевдоним Б. Бин, после започнах да се подписвам със собственото си име, а след това, както знаете, ми бе забранено да рисувам. През 1980 г. все пак успях да изпратя в Габрово моя творба, малко преди да спра по неволя да се занимавам с карикатури.
- Какво е отношението ви към новите технологии? Използвате ли ги за създаването на карикатурите си?
- Когато се уволних от армията, трябваше да започна да създавам карикатури от нулата. Все пак да рисуваш не е като да преглъщаш, нали? Затова освен че прерисувах наново стари мои творби, реших да го правя и на компютър. Почти всичките ми сегашни картинки са създадени по този начин - контурите се правят на ръка, после изображението се сканира и се оцветява с помощта на новите технологии. И по време на заседанието на журито на биеналето в Габрово имахме сериозен разговор по повод оригиналите, копията и диджитълите (отпечатъците на компютърната графика). Ако картинката няма друг носител, освен електронния запис, тя се превръща в оригинал, при условие че има оригинален подпис. Не ми харесва обаче хората да рисуват добре с ръцете си, но да правят лоши копия и да ги изпращат на конкурси. Трябва да има уважително отношение към такива състезания, да се спазва определен етикет. Добре е творбите да са напечатани върху хубава хартия. Смятам, че е напълно нормално да рисуваш с помощта на компютър - технологиите се развиват, не бива и ние да изоставаме. Но най-важна е идеята на карикатурата.
- Какво според вас масовата публика не знае за карикатурата, а е хубаво да научи, за да я разбира по-добре?
- Публиката нищо не знае за карикатурата и не бива да научава нещо по-специално. Хората са, за да гледат изображението, което авторът на свой ред трябва да е създал така, че да бъде разбрано. Това е все едно зрителят да седи пред телевизора и изобщо да не се интересува колко монтажисти, звукорежисьори, оператори и т.н. са работили над предаването. Кухнята не е важна за публиката, която трябва да вижда резултата от работата, крайния продукт и да му се наслади. А когато хората се замислят, означава, че карикатуристът е изпълнил мисията си.