28 Октомври 2021четвъртък06:22 ч.

Наградените (отляво на дясно): Симона Василева, Даниел Бояджиев и Елица Стефанова

БОДЛИТЕ НА ТАРАЛЕЖИТЕ

Между иронията и негодуванието

Най-ярките съчинения на участниците в 15-ото издание на конкурса за ученическо творчество получиха заслужени награди

/ брой: 179

автор:Дума

visibility 444

Като учим, дали учим това, което трябва? Обичайки Родината, обичаме ли я истински или робуваме на лицемерни шаблони? Животът ни в хармония с природата ли е или е в нейна вреда?

Това са само част от въпросите, които са си задавали участниците в тазгодишния конкурс за ученическо творчество "Бодлите на таралежите". Изпратените съчинения са на напълно свободна тема, но текстовете се люшкат между негодуванието и иронията.

Идеолозите на състезанието за най-добро есе или разказ от Фондация "Братя Мормареви" застанаха зад проявата за 15-и път. И направиха своеобразна равносметка, че досега са получили творби на около 1500 души на възраст от 12 до 19 години, като наградените са над 80 - заедно с педагозите и учителите, които имат пряк или косвен принос към развитието на пишещите таланти от цяла България.

Жури, съставено от Здравка Евтимова, Алек Попов, Дими Стоянович, Иво Сиромахов и Бойко Ламбовски, се спря на най-впечатляващите и ярки съчинения, като изтъкна непосредствеността на участниците и чистотата на емоциите им. Според експертната комисия способността да се надсмиваш, включително над себе си, е сред най-важните умения при писането. Като хора, от години изкушени от перото, те призоваха учениците да развиват въображението си, защото именно то е онова, което прави от хубавия текст литература.

18-годишната Елица Стефанова от Казанлък получи първа награда в категорията "Есе" с творбата "Смисълът на родолюбието". Единадесетокласничката от СУ "Екзарх Антим I" номинира за любим педагог Жени Ковачева. Разказът "Година онлайн обучение или две" осигури победа на Симона Василева от Сливен, която не пропусна да посочи заслугите на Мариана Милева - директорката на ППМГ "Добри Чинтулов". Дефне Риза от Кърджали се сдоби със съпътстващ приз за есе. А разказът "Листенцето" на съвсем младия Даниел Бояджиев от морската ни столица му донесе съпътстващо отличие.

Учениците получиха дипломите си от социолога Кънчо Стойчев, който е председател на Фондация "Братя Мормареви". Книги с произведенията на прочутия творчески тандем - Мориц Йомтов и Марко Стойчев, бяха връчени като поощрителни награди за участие в конкурса. От екипа на организаторите на надпреварата предоставиха на ДУМА правото да публикува отличените творби.


 

Смисълът на родолюбието

Елица Стефанова

XI клас, СУ "Екзарх Антим I", Казанлък

(първа награда в категория "Есе")

Обикновено хората твърдят, че обичат родината си, но дали могат да кажат защо? Немалка част от българите продължават да напускат страната ни, макар и да казват, че тя е в сърцата им. Според мен те емигрират, защото единствено любовта не е достатъчна, за да ги задържи. Нужен е и смисъл. А той може да бъде открит чрез довършване на изречението: "Обичам България, защото..."

Наскоро и в моята глава изплува въпросът "Какво ме задържа тук?". А след него и "Защо имаме нужда от държава и трябва да държим на нея?". Не можем ли да бъдем деца на света? В миналото, векове назад, хората не са се идентифицирали дотолкова със своите сънародници. За тях много по-важна е била родовата или религиозната принадлежност. Чак през XVIII-XIX век се разпространява идеята за нациите и че всяка такава трябва да си има своя държава. Тогава много народи под чужда власт, включително и българският, въстават с цел да отхвърлят чуждото управление и да установят свое. И ето ни днес - наричаме се българи, германци, французи и прочие. И българите държат да си имат българска държава, германците - германска, французите - френска, и така нататък. От деца сме възпитавани да обичаме своята родна страна, да се гордеем с нея и да защитаваме националните си интереси. Но защо? Защо е толкова важно да ценим отечеството, след като човек не избира мястото, на което се ражда, и може да живее навсякъде по света. Има ли смисъл в родолюбието или всички го практикуваме само понеже така са ни научили да смятаме за правилно? 

Търсих отговорите дълго в себе си. И ги открих. Осъзнах причините, заради които е нужно да ценим своята родина и да правим всичко по силите си за нейното по-добро бъдещо развитие. Ето и как си обяснявам всичко. 

Държавата е като жилището за едно семейство. Семейството закупува жилище и го превръща в дом, за да живее самостоятелно и така, както му харесва. Да чувства сигурност, уют и спокойствие. Членовете в едно семейство са близки  помежду си хора, които имат общи ценности и представи за добър живот. Нациите са като много големи семейства. Както всяко едно се отличава от другите, така и всяка нация е различна от останалите. Хората от една нация си приличат, имат общо минало, говорят на един и същи език, имат сходни морални разбирания и желания за това как да протича животът им. Както семейството не може без дом, народът не може без държава, защото съответната група от хора ще бъде лишена от място, което да населява, където да има възможността да урежда живота си самостоятелно и по свой вкус, без да си пречи с друга група, която иска да живее по различен начин. И както когато домът ни не ни харесва, ние го ремонтираме, вместо да отидем да живеем у съседите, така трябва да се опитваме да подобрим условията в страната си, вместо да бягаме в чужбина.

Представи си само, скъпи читателю, че имаш жилище, което се руши. Но вместо да запретнеш ръкави и да го превърнеш в едно прекрасно място, ти отиваш в дома на съседите. И какво се случва тогава? Живееш с чуждо семейство, съвсем различно от твоето и от самия теб, което има различни интереси и светоглед. Искаш да промениш нещо? Не може. Те строят своя дом, ти се съобразяваш. В случай че искаш да станеш равноправен с тях и да се разполагаш с жилището, ще е необходимо да минат дълги години. Ще трябва изцяло да се промениш и да заприличаш на чуждото семейство, да възприемеш техните нрави. Да бъдеш друг, не себе си. А през цялото време твоето разрушено жилище ще се намира на една ръка разстояние. Може би няма да е твърде късно да го спасиш от разруха. Но по-лесно би било да се хванеш на работа от самото начало.

Съвсем друго е положението, когато използваш примера на своите съседи, за да направиш своето "вкъщи" по-хубаво. Няма нищо лошо да им отидеш на гости, за да "откраднеш" някоя добра идея като за оформление на кухня например. Или да им измажеш хола срещу заплащане и със спечелените пари да си обзаведеш спалнята. А ако хармонията във взаимоотношенията в чуждата къща е това, което те е впечатлило, може просто да заимстваш добрите маниери, за да има повече разбирателство и в твоето семейство, пък и за да намираш по-лесно общ език с околните такива.

Всичко нагоре би било невярно само в случай, че намираш животите на чуждите семейства за по-хубави от своя и ги предпочиташ. Но сигурно знаеш, че обикновено отстрани нещата изглеждат много по-хубави, отколкото отвътре. Промяната на живота ти у дома до голяма степен зависи от теб самия. Но озовеш ли се на чужда територия и се окаже, че не всичко ти допада, едва ли ще имаш друг избор, освен да свикнеш.

Само да напомня, че все още говоря за държави и родолюбие. Може би си чувал и чел подобни слова и преди, но това е моята искрена гледна точка. И понеже обезлюдяването на българските земи продължава, реших да ти я споделя. Току-виж успея да ти дам отговор на горните въпроси или поне те накарам да се замислиш, в случай че се чувстваш като част от българското национално семейство и те боли за неговите проблеми.

И ако приемаш България за свой дом, бих те призовала да не спираш да се бориш заедно с нашите сънародници в името на по-красив и достоен живот. Колкото до съседите - запази добрия тон с тях, уважавай ги, черпи знания и идеи, печели пари от тях. Но ги влагай у дома. Само тук си струва да инвестираш най-много от онова, което имаш - време, пари, умения, каквото и да е. Нима би вложил всичко в жилище под наем?


 

Година онлайн обучение - или две...

Симона Василева, 15 г.

ППМГ "Добри Чинтулов", Сливен

(първа награда в категория "Разказ")

Мила мамо,

Пиша ти това писмо, докато стоя във вкъщи и решавам задачи. Спокойно! Не си пилея времето напразно и далеч не бездействам. От известно време обаче разбрах, че мога да правя две неща едновременно. Например да закусвам и да си чета урока по история. Или да си мия зъбите, преговаряйки теоремата на Виет. Мисля, че това е добре, защото ми остава повече време, за да преговарям за природните зони на Южна Америка. Откакто съм вкъщи и си стоя на топло, докато вятърът извива дърветата навън, направо преоткрих себе си. Мога да смятам простите изчисления и без калкулатор, след като ти го взе на работата си, защото "прекалявам". Мога успешно да намирам скрити предмети из цялата къща, като например дистанционното на телевизора, което беше пъхнала под дивана. Научих, че е много трудно да успея да налучкам шестцифрената парола на wi-fi, само с пет опита.

Успях да изградя и страхотни готварски умения. Бас хващам, че досега не си знаела, че можеш да си изпечеш мъфин в микровълновата печка само с няколко прости съставки. И става много вкусно! А и така няма да се ядосваш, че фурната навърта голяма сметка за електричество. Само не готви с металната чаша на баба Гана, че става, като екшън филм за супер герои. Също така успях сам самичка да си сваря спагети, без да пускам котлона. Ще попиташ как? Ами много просто. Първо си взимаш малко спагети, после ги слагаш в електрическата кана за вода. Мушкаш щепсела в контакта и чакаш около две минути, докато не започне да ръмжи като гладна мечка. Но има една малка подробност. Ваденето на всички спагети, после е малко трудно. И не забравяй, че ако не ти се занимава с толкова гурме ястия, винаги можеш да си намажеш една филия с бабината лютеница и после да кажеш, че си ял на обяд зелената супа с броколи, коприва и лапад. Ммм...

Започнах да правя тренировки вкъщи. Стартирах бавно и без много натоварвания, както всички професионалисти. Няколко коремни, после клекове и накрая завърших с половин кутия сладолед. Какво? Знаеш ли колко горещо беше, мамо? Все едно бях на плажа през август. Нещото, с което успях да се справя успешно, беше математиката. Да, наистина. Знам, че сега ще си кажеш: "Браво на моето дете! За пример!". Ами, да, така е. Сега ще ти разкрия формулата за успеха. Взимам си учебника. Сядам на масата и започвам да чета новия урок за лице на триъгълник. Изведнъж, както си седя, си казах: "Ей, забравих да си включа телефона на зарядното! Мама, като дойде и види, че пак е на червено, ще си помисли, че цял ден съм играла игрички!" Ставам и го слагам на контакта. И тъкмо когато тръгвам към учебника, се сещам, че колежката на баба донесе от турските бонбони, и тръгвам към шкафа. И след като си хапнах три-четири и скривам още два за специални поводи, когато няма какво друго да се хапва, тръгвам към учебника. Сядам на стола и се ядосвам, че пак стигнах дотук. И изведнъж, както си гледам в една точка, се сещам, че аз току що направих един триъгълник. Пътят ми е точно в такава форма. Ставам и търся из шкафовете за метъра на тате. Слагам дупе на земята, взимам един лист и започвам да меря страните а и b. Добре. След това ги деля на две и съм готова. Научих си урока и всичко разбрах. Не знам дали отговорът ми е верен, но на тази задача може и да няма решение. А когато се прибереш, мамо, ще ти обясня, че съм решила най-трудната задача в сборника за напреднали, която е била за двадесет и пет точки и съм се справила с нея, без дори да се замисля. Ти ще се гордееш и аз също. Какво ли не правя за твоето щастие! 

И не мога да разбера, когато някой каже, че сега, когато учим вкъщи, нищо не правим. После, като завършим, нямало да си намерим достойна работа с много пари. Аз не знам за тях, но вече започвам да се чудя кое да избера: детектив, архитект, математик или гурме готвач в мой собствен ресторант. Не знам, мамо. Ти какво смяташ?

С много обич, твоето талантливо дете: Симона

 


 

Нещо старо, нещо забравено...

"Ще намерите всичко на света, освен баща си и майка си."

Българска поговорка

Дефне Мустафа Риза, 14 г.

СУ "Петко Рачов Славейков", Кърджали

(съпътстващ приз за есе)

Един ден, когато бях на гости при баба и дядо, неволно станах свидетел на нещо, което като камък ми тежи на сърцето и което реших да опиша, за да стигне до повече хора и да трогна сърцата на тези, които вземат решенията за живота на възрастните.

Видях дядо да седи с химикал в ръка и лист пред себе си. Толкова се беше съсредоточил върху листа, че не ме виждаше. След като приключи с писането, остави химикала, бръкна в джоба и извади банкноти от по двайсет лева. Изброи няколко и ги остави настрани, взе химикала и сложи някаква отметка на написания лист. Остави пак химикала, изброи още няколко банкноти, сложи ги до другите и пак направи отметка на листа. Така още няколко пъти повтори това действие, докато в ръцете му вече нямаше никакви банкноти. Остана няколко секунди неподвижен, с поглед, вперен в купчината с банкнотите върху масата, и с ръце, треперещи от старост. Вдигна поглед и се обърна към баба, която лежеше на дивана и гледаше телевизия. Опита се да каже нещо, но думите му заседнаха като буца на гърлото. Очите му се насълзиха и чак тогава успя да изрече с треперещ глас думите: "Ако платим всички разходи, не остават никакви пари, за да дадем на внучката. Децата ни купуват хранителни продукти, не можем да искаме да ни платят и разходите. Скапан живот!" Баба обърна погледа си към него и видях как сълзите ѝ текнаха. Не исках да разберат, че съм ги чула и видяла, затова леко се отдалечих и с вик "бабо, дядо" тръгнах към стаята. Придвижвах се бавно към тях, за да могат да се съвземат и да изтрият сълзите от очите. Прегърнах ги и им казах колко много ги обичам. В джоба си имах 20 лева, мама държеше винаги да имам пари у себе си, тъй като казваше, че не се знае кога може да ми потрябват. Извадих ги и, отвличайки вниманието на баба и дядо, ги оставих лекичко върху масата. След това, взимайки листа, казах: "А, дядо, дай да ти пресметна сметките и да ти преброя парите". Събрах сумите и започнах пред тях да броя банкнотите. Когато изброих парите, необходими за разходите, в ръцете ми останаха 20 лева и казах: "А това е остатъкът..." Не успях да довърша мисълта си, когато дядо грабна парите и скочи от масата. Като малко дете се беше зарадвал и с усмивка на лице каза: "Това е за теб, милото ми, да си купиш нещо."

Тази случка много ме озадачи и предизвика у мен много въпроси. До този момент никога не бях си задавала въпроса как живеят баба и дядо, с какви пари разполагат. Тези и от този род въпроси не спираха да ме тормозят. 

Без да ѝ казвам за случката, попитах майка си за пенсиите, които получават баба и дядо. Тя беше изненадана от въпроса, явно не очакваше да я питам нещо подобно. Отговори ми лаконично, че получават малко, а имат много разходи - само задължителните лекарства, които трябва да приемат, струват около 150 лева на месец. За да не предизвикам съмнение, не ѝ зададох повече въпроси, но реших да проуча въпроса чрез интернет. Бях шокирана от това, което прочетох. Данните относно живота на пенсионерите бяха шокиращи. Установих, че българските пенсионери получават най-ниските пенсии в Европейския съюз. 60 на сто от пенсионерите в България живеят под границата на бедността. За сравнение - в Люксембург, Швеция, Холандия и Дания делът на възрастните хора в плачевно материално положение е под 1 процент. Дори в Румъния крайно бедните са наполовина на тези в България. Една четвърт от възрастните българи живеят дори с минималната пенсия, която е най-ниската не само в Европейския съюз, но и на Балканите. България е на опашката и по отношение на средния размер на пенсиите. Как се живее с толкова малко пари, при това в страна, където някои хранителни продукти струват повече, отколкото дори в богата Германия?

"Първо плащаме тока и водата, а после лекарствата. И каквото остане, отива за храна" - това е стандартната реплика на българския пенсионер. По данни на Световната банка България е на последно място в Европа по дял на средствата, отделяни за грижи и подпомагане на старите и безпомощни хора. Средно с 4 години по-малко живее българският пенсионер от връстниците си в Европейския съюз.

Но несъмнено най-тежко е да си самотен пенсионер в България - 77% от самотните възрастни хора не ползват отопление всеки ден, а месо ядат изключително рядко. За отдих и почивка, за пътувания не могат дори да мечтаят... Българската държава не само обрича своите баби, дядовци, възрастни бащи и майки на мизерен живот, но и създава среда, в която пенсионерите се чувстват непотребни и отритнати от обществото. Близо 40% от възрастните са убедени, че вече никому не са нужни и че обществото не ги иска и ги отхвърля.

Правителството не прави необходимото за постигане на разбирателство между млади и стари. Възрастните хора в България имат потребност от добро отношение и внимание в залеза на дните си. 

Отново се замислих над въпроса защо младите "бягат" в чужбина - само заради доброто заплащане ли?! Според мен това не е основната причина! Тяхната цел е да имат по-добър живот на старини и да не изпадат в ситуация като тази с дядо ми, на която бях свидетел. Виждам още една причина за задълбочаване на демографската ни криза.

Днес времето на Демокрацията ни дава наистина много избори. Един от тях е да разчитаме за грижа за нашите остарели близки на милостинята на хората и държавните чиновници.

Това ли е бъдещето на България!?


 

Листенце

Даниел Бояджиев, 12 г.,

СУ за ХНИ "Константин Преславски", Варна

(съпътстващо отличие за разказ)

Всяка есен е различна. Но винаги е хубава, много цветна и загадъчно мъглива, понякога усмихната, друг път - дъждовна...

Това важеше и за тази есен. Безброй малки, пожълтели, почервенели или обагрени в розово и оранжево листенца, както винаги се впускаха в полет, започващ от клоните на дърветата им. 

Едно чинарово листо не спираше да се цупи и инати. "Как може - мислеше си то - тези глупави дървета да си свалят короната? Така за най-студения сезон ние, листата, оставаме без дом, а тези горделиви дървета - остават голи и мръзнат. Аз няма да тръгна! Не искам да се разделям с родното дърво."

Листенцето толкова се бе унесло в мрънкане и чудене, че не усети как силният вятър го подхвана и полетя накъдето той пожела. Първо го издигна някъде към безкрайните небеса, а сетне продължи да го носи в незнайна посока. Листенцето на чинара сериозно се изплаши, но въпреки това бе любопитно да види какво има под небето. Така то успя да съзре цели гори, претрупани с жълти дървета, от които вече се ронеха листа, видя поля, обсипани с натежали класове, където жътвата беше закъсняла. Видя и цветове, и земи, за които дори и не бе подозирало, че изобщо съществуват.

Изневиделица вятърът утихна и листенцето се устреми право надолу. Падна в дълбоката река, катранено-синя на цвят. Течението й бе силно и успя да завлече лекото листенце надалече. След дълго време на плаване, то забеляза дребна мравчица на брега, която се мъчеше да прекоси реката. Листенцето заплува към нея и нежно я качи върху себе си. Мравчицата беше много благодарна и му заобяснява, че е закъсняла да се запаси за зимата и няма време. Листенцето ѝ разправяше, че е паднало от дървото си. 

Скоро се сприятелиха и заедно запяха песен:

Ой, ой, ой,

малкото листенце

и аз плаваме в покой

в тази прекрасна есен

на горското местенце!

Ой, ой, ой...

Не мина време и листенцето се спря на отсрещния бряг. Мравчицата слезе и се сбогува с новото си приятелче, което продължи да се носи по речното течение.

Изведнъж водата зашумя повече от обикновено. Наближаваше водопад. Докато се усети какво става, листенцето полетя от него сред пенливата вода и се изгуби за миг.

Една птичка успя да го хване. Тя се стрелна в незнайна посока и не я смени дълго време. Скоро навлезе в големия и шумен град. Птичката кацна на покрива на висока сграда и остави листенцето там, сред други листа. От тях нашето разбра, че ще стане част от гнездо. То, разбира се, не пожела точно това. Искаше да е свободно, да продължи да приключенства, да разглежда, да опознава света. Като че ли лудият есенен вятър го чу и го понесе отново. Показа му водопадчето, след това бълбукащата рекичка, където мравчицата все още търсеше зимни запаси. Накрая го заведе до родното дърво, където го пусна нежно.

Там си остана чинаровото листо. След около месец заваля и първият сняг. Докато се стопи, листата под него подгизнаха, а после изсъхнаха. 

И днес, ако минете оттам в тази част на гората, можете да се препънете в камъни и пънчета, да заровите крака в покривката от листа. Дори и да се вглеждате внимателно, обаче, сигурно няма да успеете да намерите листенцето, защото не се отличава изобщо от останалите. Но в себе си то носи незабравим спомен от пътешествията и приключенията, които преживя.


Снимки фондация "Братя Мормареви"




 

 

Македонски българи на "Дондуков" 2

автор:Дума

visibility 139

/ брой: 207

Милен Митев оглави БНР

автор:Дума

visibility 104

/ брой: 207

Социалистите в Ямбол с акция "Памет и слава"

автор:Дума

visibility 109

/ брой: 207

Още 400 000 лева без търг изтичат за осветление на София

автор:Деси Велева

visibility 147

/ брой: 207

И за лифтовете в курортите ще искат зелен сертификат

автор:Дума

visibility 128

/ брой: 207

Експерти очакват пик на инфлацията през януари

автор:Дума

visibility 118

/ брой: 207

КЕВР намали временно цената на тока за малките фирми

автор:Дума

visibility 113

/ брой: 207

България спечели делото заради "Олимпик"

автор:Дума

visibility 99

/ брой: 207

СДСМ с предизборен език на омразата

автор:Дума

visibility 131

/ брой: 207

Вече сме трети по по КОВИД-смъртност

автор:Дума

visibility 148

/ брой: 207

Киев атакува с турски дронове в Донбас

автор:Дума

visibility 146

/ брой: 207

Демонстрация в Англия в подкрепа на Джулиан Асандж

автор:Дума

visibility 130

/ брой: 207

Стадо ли сме?

автор:Велиана Христова

visibility 122

/ брой: 207

Кризата е на всички "фронтове"

автор:Ина Михайлова

visibility 250

/ брой: 207

Целта ни е стабилна България

автор:Ева Костова

visibility 151

/ брой: 207

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ