Мечтата на кварталния отрядник

Теофан ГЕРМАНОВ

За две десетилетия създадената с началото на прехода президентска институция формира свой облик и даже започна да създава традиции. Трима от четиримата президенти са избирани на пряк избор, който неминуемо се е превръщал в своеобразен тест за управляващото към момента правителство. Донякъде парадоксално, но изборът за обединител на нацията остана в полето на чисто партийното - трима от президентите (Петър Младенов, Желю Желев и Георги Първанов) бяха лидери на издигналата ги политическа партия, а четвъртият - Петър Стоянов - заместник на лидера на СДС. По традиция президентът се радва на висок рейтинг през време на мандата си, защото институцията няма пряко участие в политическото злободневие, а най-тежките битки, в които е влизала за 20 години, са конфликти с изпълнителната власт по определени теми. Те идваха не просто от "съжителството" на президент и кабинет с различен политически цвят, което ставаше нерядко, а по-скоро от легитимността, която президентът имаше от народния вот. Не беше рядкост и искането за повече правомощия, доколкото президентът, който и да е той, се чувства некомфортно в "усмирителната риза" на сравнително тесните права, които има.
Наред с традициите, които се формираха, и към които сигурно, повече или по-малко, ще се придържат и идващите президентски избори и мандат, напоследък постоянно ни обясняват какъв трябва да бъде президентът. Дебатира се и неговият профил. От тази дискусия вече личи, че

на мода идва участието на жени в битката

за "Дондуков" 2, говори се как президентът трябва да е некорумпиран, да е представителен. Впрочем в добрия канон на "Всичко в името на човека, всичко за благото на човека, а ние даже знаем и името на човека", държавната социологическа агенция НЦИОМ побърза да ни обясни и кой е бъдещият президент. Направи го с все по-спорната констатация, че всеки втори българин пренебрегва ръста на цените, спада в доходите, скандалите и безпътицата и си иска Бойко Борисов, и никой друг, за държавен глава. Други изследвания пък ни казват, че 63 процента не искат президентът да е от ГЕРБ, което ни провокира да мислим по още един важен въпрос - какъв НЕ трябва да е новият държавен глава за периода 2012-2017 г.
Причината е съвсем проста - изборът е за човека, който ще представлява България в много важен период, в който се срещат тежката икономическа криза и крахът на българската духовност, международни проблеми и вътрешна нестабилност. Времето е тъжно - управляват ни хора, които започнаха връщане към авторитарен режим. Управляват ни хора, които менят позициите си постоянно, защото нямат компетентността да работят по друг начин. На власт е партия, чийто синоним е думата "лобизъм", а скандалът "Тановгейт" само открехна завесата над възможни гигантски корупционни схеми и контрабанда. Управлява ни правителство, чиито език и поведение са на силовите групировки от 90-те, с които най-висши политици са пряко финансово и биографично свързани. На власт са хора, които завиждат на други държави за това, че там броят на затворниците е нараснал - лелеяна мечта на квартален отрядник, събудил се облечен в огромна власт. Управляват ни хора, които не се интересуват от летящите цени, замразените доходи, осъдената на немотия наука, а само от едно - от високия рейтинг и придобиването на цялата власт.
През есента на 2011 г. ние ще избираме не просто президент на републиката, а човека, който ще бъде

или безгласен придатък, или коректив

на това управление.
Първият и много важен негатив на един бъдещ президент би бил популизмът. Президентската институция носи авторитет и няма преки отговорности в социално-икономическата сфера. Това е огромно изкушение за един популист да развихри фантазията си и да иска (не да обещава, а именно да иска от другите) реки от мед и масло за хората, без да дава отговори на това как ще се случи. Можем да си представим как един Бойко Борисов, освободен от правителствените отговорности, ще изисква с щедра ръка, както правеше това и преди да оглави Министерския съвет. Та негов девиз е "Толкова, колкото аз мога да ви обещая, толкова вие не можете и да си представите". Той "даваше" половината от данъците на софиянци да остават в София под формата на държавни инвестиции. Забрави за това обещание в мига, в който смени кабинета си и влезе на "Дондуков" 1. Обещаваше и по две хиляди лева средна работна заплата, а днес доходите втора година са във фризера. Обещаваше и магистрали, а се оказа, че имаме бъдещ лунен пейзаж - настилка, която ще се пропука до няколко месеца. Президентът популист би бил проклятие за България, защото във времето на мандата на такъв човек страната няма да има реални цели и политики, а едно безкрайно надлъгване.
Вторият критерий е в това бъдещият президент да не бъде замесен в скандали. Истина е, че няма идеален политик, но и бъдещият президент не може да е човек, върху който тегнат съмнения, каквито се породиха върху част от елита на властта. Би било страшен гаф, ако държавен глава стане човек, който иска да овладее контрабандата - по думите на самия шеф на митниците. Ще е още по-тъжно номер едно в държавата да е човек, който е готов да удари през устата свой министър, за да угоди на корпоративния интерес на голяма фирма монополист, с която "случайно" е имал общ бизнес. А как ли би изглеждал един президент, за който се знае, че е спирал митнически проверки. Но дъно на провала би било да се окаже, че България има президент "кокошкар", който се е полакомил да трупа имоти, при това с доходи, които и след сто проверки ще пораждат много въпроси и съмнения.
Третият момент е в това, че президентът не може и не трябва да е

носител на агресията в политиката

За съжаление днес антисистемните партии станаха системни, защото езикът им властва в политиката. Сякаш сериозните партии звучат извинително, когато говорят сериозни неща. Разбира се, политическото говорене във всяка демокрация носи спор, но в днешна България политическият език и поведение се опростачиха до крайност. Политиците се обиждат, заплашват се, псуват се. Сексуалната ориентация на този или онзи лидер стана "най-важен" въпрос в дневния ред на парламентарния дебат. Агресия лъха и от говоренето на властта, за която опонентите са "синковци" и "айдуци", даденото от хората доверие на изборите е "бой" по противника, а тези, които не са с нас, са "кофти материал". Грандиозният успех на властта, е че "копа трупове с багер", а неудобните журналисти не се смачкват само защото "нали е демокрация". Капак на всичко това е вихрещата се националистическа истерия и агресия, която се настани трайно в политиката, а днес нейните носители са и главен гарант на управляващото мнозинство. Посочването на президента с подкрепата на хора и партии, които се основават на разпалването на етническа и религиозна омраза, също е нонсенс - държавният глава е обединител на всички български граждани, независимо дали са християни, мюсюлмани или евреи, дали са роми, гагаузи или арменци. В днешната политическа истерия България не може да си позволи в хоровете на етническа и политическа  омраза да се включи и гласът на президента.
Четвъртото качество на "анти"-президента е това как той се представя пред света. В последните две години се нагледахме на "дипломация" от типа на това да се успиш за среща, да се хвалиш, че са мерили гърба ти с педи, или това да обсъждаш външността на Мишел Обама, като че си селски ерген на пета бира в кръчмата. Подобни гафове са достойни за перото на Алеко. Но дали искаме потомък на Бай Ганьо да бъде държавният ни глава? Тук обаче има един още по-важен момент - президентът ни не може и не трябва да е лъжец във външната политика. А как бихме нарекли един политик, който за пред родните медии фалшифицира позицията на Германия по повод членството ни в Шенген, та се наложи да бъде опровергаван писмено.
Пети момент е това той

да не бъде послушен и наведен

Това е и най-важното. Преди година, когато ГЕРБ разигра цирка "импийчмънт", управляващите формулираха идеала си за президент - такъв, който не ги критикува. Опитаха да наложат тезата, че президентът няма право на политическо говорене и че нарушава Конституцията в частта за единството на нацията, ако оспорва политиката на мнозинството. Това бе връх на цинизма. Единството на нацията не е безропотно послушание към властта, а единство в рамките на различията. Единството на нацията е преди всичко в това да бъде чут гласът и на тези, които днес са малцинство. Новият президент не бива да е деловодител, който запретва ръкави и парафира всяко безумие, което раждат правителството и парламентът. Той не може да е патерица или рекламен агент на изпълнителната власт, който разхвалва нейните действия. Той трябва да има силата и самочувствието да критикува, да налага вето, да оспорва кандидатури за високи постове, да формулира алтернативи, да отстоява мнението си и да умее да чува различни позиции. Президентът на България трябва да умее да казва "Не". И във вътрешен, и в международен план.
Президентският вот наистина ще бъде решаващ. Той е нито повече, нито по-малко референдум за пътя, по който върви страната ни. Ако имаме късмета и достойнството да изберем човек, който не отговаря на гореописаното, България ще има много повече шансове бързо да се върне в полето на политическата нормалност и да се възстанови. Един нов президент, който ще бъде контрапункт на стила на управление днес, ще бъде шанс да докажем, че в България вече има ново мнозинство от хора, които искат промяна.