Малките ядрени реактори няма да спасят енергетиката

Мнението е на анализатора Леон Стил, цитиран от изданието OilPrice.com. Стил има образование в областта на енергийните науки (магистърска и бакалавърска степен) и в момента работи над докторска дисертация по енергийна политика. В момента той управлява собствената си компания New Energy Institute като независим експерт по енергетика и е съсобственик и директор на Hovyu BV.


Всички могат да усетят вълнението този сезон: ядрената енергия се завръща. Или поне така се казва пред обществото. От Брюксел до Вашингтон, нова вълна от ентусиазъм за така наречените малки модулни реактори (ММР) залива политическите кръгове, мозъчните тръстове и стартиращите енергийни компании. Тези компактни, предполагаемо готови за употреба ядрени блокове се провъзгласяват за идеалното решение за захранване на центрове за данни, задоволяване на нарастващия глад на изкуствения интелект и подкрепа на енергийния ни преход с чиста и стабилна електроенергия.
Има само един проблем. Всъщност, има много. 

Никой от тях не е малък реактор

Цикълът на еуфорията е в разгара си. ММР се предлагат на пазара като iPhone, но при ядрената енергия: по-умни, по-малки, по-евтини, мащабируеми. Чудодейно решение за всичко - от отдалечени електропреносни мрежи до декарбонизация на тежка промишленост и сървърни ферми за изкуствен интелект. Страни като САЩ, Канада и Великобритания обявиха амбициозни планове за внедряване. Големи разработчици, включително NuScale, Rolls-Royce SMR, GE Hitachi и TerraPower, са начертали блестящи графици с обещаващи перспективи.
Освен че дребният шрифт по договорите разказва друга история.
Понастоящем няма нито един функциониращ търговски ММР в света. Нито един. NuScale, лидерът в САЩ, наскоро отмени своя флагмански проект в Юта, след като разходите надхвърлиха 9000 долара на киловат и не бяха намерени инвеститори. Дори техният главен изпълнителен директор призна, че няма да има внедряване преди 2030 г. Междувременно, много рекламираната фабрика за модулни реактори на Rolls-Royce 

все още не е произвела нито един болт от стомана

Така че залагаме на технология, която все още не съществува в търговски мащаб, няма да се появи в значителни количества преди 2030 г. и ще изисква хиляди единици, за да допринесе значително за глобалното енергийно търсене. Това не е стратегия. Това е научна фантастика.
Големите ядрени централи също не вдъхват особено доверие.
Дори мащабните ядрени проекти, за които ММР твърдят, че са им „вид своеобразно надграждане“, се сблъскват с трудности. Вземете например Hinkley Point C във Великобритания, някога провъзгласен за бъдещето на ядрената енергия в Европа. Сега той е два пъти по-скъп от първоначално планираното (над 46 милиарда лири), закъснява с поне пет години и се сблъсква с продължителни забавяния в строителството. Френският реактор PR, на който се основава, вече е бил засегнат от подобни проблеми във Фламанвил (Франция) и Олкилуото (Финландия), където завършването му отне повече от десетилетие повече от обещаното, а разходите се увеличиха драстично.
Да бъдем честни: ако някоя друга енергийна технология беше толкова ненадеждна при доставката, щяхме да се изсмеем.
Във Франция и Финландия властите вече се споразумяха за гарантирани минимални цени за новата ядрена енергия, като на практика 

изписват празни чекове
 
за да гарантират рентабилността на операторите. Във Финландия, според скорошното споразумение, минималната цена е над 90 евро/МВтч за 20 години. Междувременно, слънчевата и вятърната енергия редовно печелят търговете на едро в цяла Европа с цена от 30-50 евро/МВтч, при още по-ниски пределни разходи.
Защо точно се обвързваме с десетилетия на по-високи цени за едно предполагаемо „пазарно ориентирано“ енергийно бъдеще? Трудно е да се разбере как това помага на потребителите, индустрията или климатичните цели. Особено когато същите тези атомни електроцентрали ще изискват и значителни модернизации на електропреносната мрежа, точно като възобновяемите енергийни източници, защото всеки голям производител на електроенергия се нуждае от стабилен преносен капацитет. Така че и тук няма печалба от ефективност.
Нека обаче се върнем към ММР. Да предположим, че се реализира най-добрият сценарий. Няколко проекта получават регулаторно одобрение до 2027-2028 г., строителството започва в началото на 2030-те години, а първите търговски единици са в експлоатация преди 2035 г. Дори и тогава светът ще трябва да построи и свърже хиляди от тези малки реактори в рамките на 10–15 години, за да замести значителна част от производството на енергия от изкопаеми горива. Това е логистичен кошмар, а ние дори не сме обсъдили общественото приемане, пречките при лицензирането, доставките на уран или управлението на отпадъците.
За да си представим: за времето, необходимо за изграждането на един SMR, слънчевата, вятърната енергия и акумулаторните батерии могат да бъдат внедрени от 10 до 20 пъти повече, за по-малко пари, с по-кратки срокове и без радиоактивно наследство.
И за разлика от ядрената енергия, тези технологии днес са модулни. Те са мащабируеми. Доказали са се навсякъде - от австралийската пустош до германските покриви и калифорнийските подстанции.

Слонът в реакторната зала: отпадъци и рискове

Привържениците на ядрената енергия обичат да подчертават колко „безопасни” са съвременните проекти. И да, статистически погледнато, ядрената енергия е относително безопасна на киловатчас. Но тя е и единственият енергиен източник с риск, различен от нула, от катастрофална авария и отпадъци, които остават токсични в продължение на хиляди години.
Защо точно да поемаме този риск, когато имаме множество варианти за чиста енергия с нулев риск от експлозия и отпадъчни потоци, които са или рециклируеми, или инертни?
Не е нужно да сте ядрен физик, за да зададете този въпрос: защо залагането на скъпа, бавно внедряваща се, рискова и политически токсична инфраструктура е по-добра идея от вятърната, слънчевата енергия и съхранението?
И накрая - една бележка под линия по отношение на енергийния преход.
Нека бъдем ясни: ядрената енергия вероятно ще продължи да играе роля в енергийния микс на някои страни. Франция и Швеция разполагат с наследени флотилии от блокове. Нови проекти може да бъдат реализирани в Китай или Южна Корея, където разходите са ограничени и планирането е централизирано. Но за по-голямата част от света, особено за страните, които се опитват да декарбонизират бързо, новите ядрени централи не са решението.
SMR, въпреки своето име, няма да спасят положението. В най-добрия случай те ще бъдат нишови, 

вероятно с малък принос в специфични приложения 

като отдалечени мини, военни бази или индустриални клъстери, където няма друго решение. Няма проблем. Но нека спрем да се преструваме, че те са някакъв вид енергиен панацея.
За финал. Намираме се в решаващото десетилетие за действията по климата. Всяко евро, долар и юан, които инвестираме, трябва да доведе до максимално намаляване на емисиите на единица време и разходи. По този стандарт ММР се провалят. Ядрената енергия, малка или голяма, е просто твърде скъпа, твърде бавна, твърде рискована и твърде ограничена в приложението си, за да води енергийната трансформация.
Затова нека успокоим ентусиазма около реакторите. Нека се фокусираме върху технологиите, които вече печелят: вятърна, слънчева енергия, батерии, термопомпи, гъвкавост на електропреносната мрежа, зелен водород. Това не са мечти. Те се внедряват с гигавати днес. ММР са очарователни, да. Но когато става въпрос за декарбонизация, имаме нужда от работни коне, а не от еднорози.

3e-news.bg