Малките хора са богати хора

ДЖУНИ АЛЕКСАНДРОВА е на българската сцена от 1962 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Филип Филипов. Играе в театрите в Хасково, Враца, в театър "Възраждане", "София" и "Българска армия". Най-голяма популярност получава като изпълнителка на художествено слово. Гостувала е със свои рецитали в Берн, Будапеща, Букурещ, Варшава, Залцбург, Коми, Копенхаген, Краков, Лондон, Москва, Прага, Рим, Ставропол и др. Александрова е публикувала статии, есета, поезия и др. Авторка е на книгите "На глас" (2004), "Предизвикани мисли" (2009), "Все тая жал..." (2011), "Есенна въздишка" (2014). Носителка е на много отличия, между които първа награда за изпълнение на Ботева поезия, голямата награда за Ботева и революционна поезия, първа награда на втория национален фестивал на художественото слово. Заслужил артист е от 1972 г. Получава орден "Кирил и Методий" през 1978 г.

"Артистите в България са вече министрите и народните представители, които гледаме и слушаме"

- Какво ви вълнува и тревожи днес като актриса и човек, Джуни Александрова? Отново сме пред прага на Нова година. Накъде отива светът?
- Светът е един и същ от векове. Мир и войни, радост и тъга, светлина и мрак... Но в нашия кратък живот всичко това изживяваме много емоционално, а и много индивидуално. За мнозина животът става все по-труден. Духовни ценности се сринаха, парите са недостатъчни, за да живееш относително добре. Телевизия, радио ни заливат с убийства, погиват деца, млади хора, старци... рушат се паметници, градени отпреди стотици години. Спомням си, когато пишех първата си книга "На глас" през 2003 г., започна войната "Шок и ужас". Какво търсеше САЩ в Ирак? Пари, петрол, пари! Какво последва? Както писах: "Адски разрушения, бушуващи пожари, пролята кръв." До днес загиналите са над един милион. "Диващината като че ли периодично завладява човека. Природата му дава разум, изобретателен ум, широта на мисълта, за да създава, за да твори и в един момент, завладян от безумие, помита всичко онова, което сам той е построил със собствените си ръце, вдъхновен от собствения си интелект и гениалност. Сам той, човекът, безжалостно като звяр се противопоставя на себе си." Така завърших книгата си, като добавих само още една мисъл. Нито ред повече. Ето как едно събитие може да спре, да го наречем, макар и високопарно, вдъхновението. И оттогава не знаеш пред кое посолство по-напред да поставяш цветя. А когато се прави и театър с мъката на хората, това вече ми идва в повече.
- Къде е спасението от подобно разлюляване?
- У мен. Сама трябва да се преборя със себе си, да се вглъбя, да дозирам страстите си. Чета, създавам си собствена философия, за да има, макар и относителна, хармония в живота ми. Какво ли зависи от мен! Като част от това общество, мога да си изпълнявам задълженията честно, почтено да работя. И все пак невинаги овладявам емоциите си. Нали интелигенцията е двигател на прогреса. За съжаление у нас тя не е единна. Нещо, което се е наблюдавало и след Освобождението ни, разделени тогава на немски поклонници, руски, френски. И днес е същото както и преди.
- Защо така се получава според вас?
- Един от факторите е образованието на хората. Много от българите са завършили в Русия, други на Запад... Чувството за малоценност ни насочва към подражание, чуждопоклонство. Нека опознаваме културата на други народи, но и да се учим от нашите успехи и неуспехи, да създаваме родно, самобитно образование и култура. Виждате какво става. Вървим надолу. Идва ми да изкрещя: "Моля ви, не затривайте родината ми!" Пристрастни и безлични хора диктуват нашата култура и образование. Не мислят за бъдещето на страната, не работят за него. Те виждат само върха на обувките си. Имали сме демокрация. Унизена съм. За доста хора с ляво мислене тръшнаха врати. Преди броени дни забраниха предаване по БНР. Унизена съм и от това кой и как ме представлява като министър-председател и президент пред света. Ходят наведени, дано някой ги погали по главата или потупа по рамото. И само те ли са?! Непрекъснато се хвалят за нещо като децата. Пред кого и за какво?! Мнозина народни представители, министри не могат да говорят грамотно. Не са ли учили правоговор в училище? Очевидно не получават необходимото образование. Освен това заучили са само няколко фрази и ги повтарят непрекъснато. Няма дълбочина и знание на мисълта. Няма ли кой да ги обучи? Как да не се вълнувам! Според мен родината ми се намира, образно казано, в някой затънтен ъгъл, още по-ясно в ъгъл на заден двор. Защо?
- Това може би е една от причините все повече млади българи да напускат страната. Вашата дъщеря също работи в чужбина...
- Тя замина още през 1992 г., защото имаше възможност да прави докторската си степен в Минеаполис и ме залъгваше с обещания, че ще се върне. Тя, че ще се върне, върне, но какво ще е привнесла за родната си земя! Да, поне тук ще харчи пенсията си. Много изстрадах това заминаване. И днес страдам. Защо да не учи тук младите, да им преподава това, което преподава в Ню Йорк? Едно време нашите възрожденци са ходили да учат в странство, но после пак са се връщали в родината си да й бъдат полезни със своя труд. Дъщеря ми казва, че съм патологичен случай по отношение на моя патриотизъм. Тя замина и наистина направи успешна кариера. Но не мога да разбера млади хора, които отиват да берат ягоди, да работят черен труд в чужбина, да се мотаят по разни квартири, в малки стаички, далеч от близките си... Защо не работят тук? Да, наистина не се заплаща достатъчно у нас. Този нихилизъм към родното ме мъчи. Има хора, които са заминали преди 2-3 години, а вече се правят, че не могат да говорят български. Потресаващо е!
- В навечерието на Новата година сме, а много артисти изнемогват и не могат да си купят най-необходимото за празничната трапеза. Как стигнахме дотук?
- Мога да говоря за колеги от моето поколение. Мнозина наистина са в плачевно състояние, с ниски пенсии, съчувствам им. Нямат и допълнителни ангажименти. Други са възрастни, болни, отиват си от този живот. С не един и двама съм разговаряла, душата им плаче за изгубеното си достойнство. Това е престъпление спрямо тези артисти. Въобще позорно отношение към несретата на много пенсионери. Мисля, че трябва да се направи сериозна реформа в театрите. В домовете ни навлезе телевизията - кога любопитна, кога пошла, но не можем да не се съобразим с това. Имам чувството, че изкуствата са оставени на самотек, всеки да се спасява кой как може. Имаме толкова талантливи артисти, а хората нямат пари за изкуство. Например да си купят картина, книга или да посетят класически концерт. Няма и достатъчна публичност, реклама. Виждате, че артистите в България са вече министрите и народните представители, които гледаме от малкия екран и слушаме премъдрите им мисли. Някои от тях са прекрасни шоумени. Смея се, макар че не ми е до смях, а до плач.
- Вие сте една от най-добрите рецитаторки в България. Има ли кой да наследи майсторството ви в художественото слово? Интересуват ли се младите от него?
- Мога само като пожелание да отговоря на този въпрос, без да давам оценка. На тази земя са родени толкова велики поети, създали са голяма поезия, те са интересни, дълбоки, мъдри в мисленето си, те са безспорни личности. Ето защо ми се иска младите колеги да се вгледат в тяхното творчество, да го анализират, да се докоснат до богатата душевност на твореца, до неговия мироглед, светоусещане. Освен това имат възможност сами да изберат автора и чрез неговите думи да привнесат свое отношение към темата на произведението. Убедена съм, че ще се обогатят духовно и интелектуално, ще получат нов тласък за изява. Имах стотици рецитали в страната, моноспектакли. Само във Военния театър - два спектакъла: "Молитва" по Яворов и "Сама жена на път" по Блага Димитрова.
- Във вашите стихове говорите за малкия човек, който "безжалостно, до оглупяване, затънал в тази безнадеждност". Има ли спасение за него?  
- Не всеки има възможност да бъде бизнесмен и оперативен в материалния свят. Но така наречените малки хора всъщност са богати хора. Повече от 50 г. съм на сцената и съм имала незабравими срещи с тях. Нали за тях съм на сцената, за очите им, възторжени или насълзени. Тези хора ме радват. От тях черпя сили, за да продължа нататък. Те са богатството на България. За тях писах в стихотворението си "Молитва":

    Родино, майчице престара,
    неизчерпаема е силата
    на твоите духовни дълбини,
    на радостта и мъката в очите
    на хората с приветливи лица,
    на грубите им, но сърдечни длани
    и тяхната изконна топлота.    

- В края на нашия разговор да кажем нещо оптимистично...
- Дано хората съхранят своята доброта и топлота. Тяхното лъчение ще топли самите тях и тези, които са около тях. Това е най-ценното. Дали ще поднесат подарък за 5 или за 500 лв., няма особено значение. Важно е да приготвят празнична трапеза - да има баница с късмети, да сложат някоя и друга ябълка и орех на масата, и да празнуват с близките си. Може би ще бъде слънчев утрешният ни ден.
  
Душата ми жадува светлина,
очите ми търсят в простора оня
прекрасен гълъб на Пикасо.

Това е посоката на моя живот.
Повече светлина, здраве и мир желая на хората през 2016 година!