Мафията у нас си има държава

Николай Николов

Те са навсякъде край него - министерстват, законотворят, контролират и прилагат правилата, колкото им стигат силиците и фантазията. Повечето са избутвани в политиката от съпрузите или приятелите, заемащи важни позиции в големия бизнес или неговия криминален заслон. Макар и да са с различни фигури и прически, тях ги сближава бъбривостта. Способни са с часове да говорят скорострелно, докато събеседникът им се чеше по ряпата и се чуди за какво, аджеба, става дума. Посред това кудкудякане старият хитрец изглежда як и особено разумен. Той приема своето положение не защото си пада по тънката част, а заради правилата на играта, сиреч ръката ръка я мие, днес назначаваш протежето на деловия партньор, а утре той ще те подкрепи... Естествено, в кръга му се мяркат и мъже или поне лица, които се бръснат. Но те са толкова невзрачни, че дори на фона на своите колежки бледнеят. Щом машинациите им излязат наяве, указаните индивиди не подават оставки, а се свиват в ъгъла и почват да съскат и да се зъбят... Деликатни душици имат. Затова спокойно можем да ги наречем женчовци - съвсем в духа на настъпващите джендърски времена, в които не е ясно що за нещо се пеняви пред телевизионните камери, а правилността губи формата си. 

Отдавнашен е изразът, че в другите държави има мафия, а у нас мафията си има държава. За съжаление бандюгите, които останаха в сенчестия бизнес, будят повече симпатии, отколкото ортаците им, решили да се прехвърлят в политиката след преврата в 1989 година. Най-некадърните и мързеливите, неспособните да се справят даже с просто изнудване или побой, получиха пълния контрол върху страната. Лошото е, че те си вярват, че са най-хитрите.

Сами създадохме и поддържаме тази ситуация, ние - народът. Но не бива представителите на държавните институции да се оставят без надзор и без наказание, защото в сегашния си вид те представляват опасност за всички. 

Когато мюфтията сее раздор в обществото, а турският външен министър поучава нашите висшестоящи чиновници, би трябвало да се вземат строги мерки. Последва тишина. Органите, отговарящи за националната безопасност, сякаш не помръднаха. Журналистите - също. Дори опозицията си замълча. Неотдавна малка групичка се поспря на тротоара пред посолството на югоизточните ни съседи, ала жалкият протест само обрисува ставащото в нашите умове и духове. Никой не обясни, че в България живеят български граждани и няма малцинства. Това, че изповядваш мюсюлманство, не те прави турчин. И изобщо, какво точно се върши за защитата на отечеството? 

Много станаха господарите на българските властимащи - от Брюксел, отвъд Голямата локва, от Анадола и Факултета, отвсякъде напират, все по-нагли. Вероятно нашите хитреци и женчовци вече не знаят на кого служат. А ние долу като че ли преживяваме криза на националното самосъзнание. Щом сме толкова инертни и безнадеждни, заслужаваме ли да имаме държава?