Маестозо, маестро Окуджава!

Булат ОКУДЖАВА е роден в Москва на 9 май 1924 г. в семейството на грузинец и арменка. Баща му известно време е комисар на дивизия в Кавказ, партиен секретар на Тбилиси. Заради конфликт с Лаврентий Берия е изпратен в Урал, а през 1937 г. разстрелян. Майка му е изпратена в лагер, откъдето е освободена едва през 1955 г.
През април 1942 г. едва 17-годишен Булат Окуджава кандидатства за доброволец в армията и е изпратен на Северокавказкия фронт.
След войната учи и завършва Държавния университет в Тбилиси, като през 1956 г. издава първата си стихосбирка "Лирика". Една след друга следват книгите му "Арбат мой, Арбат" (1976), "Стихотворения" (1984), "Избрано" (1989), "Милостта на съдбата" (1993) и др.
От 1959 г. живее, работи и твори в Москва, където е редактор в издателство "Молодая гвардия" (1962). Член е на Съюза на съветските писатели (1970). Пише стихове и пее песни, които "озвучават" над 80 филма. 
През 1990 г. се включва в демократичната промяна в Русия. Пътува в САЩ, Канада, Германия, където изнася свои вълнуващи рецитали.
След тежко заболяване умира на 12 юни 1997 г.в Париж.

Булат - това е шаир. Така на древния език на персите са назовавали поета. Има такава история. В стариния град Душанбе, където причудливо са смесени пазари, каруци, халати в райе, крадци, чайхани, проститутки, любопитни хлапета, тежки търговци, надути чиновници, изпити учители, скитници и кучета, Окуджава го срещат с вежливи поклони по улиците. Нима славата му е стигнала чак дотук?... На директния въпрос получава такъв отговор: "Тук никой няма да обиди поета!" А на учудването - откъде познават стиховете му, следва фразата: "Поетът, уважаеми, се познава по лицето!"
Булат - това е "Арбат". Там вижда белия свят Окуджава в майското утро на 9-тия ден през 1924 г. След 21 години този ден ще се празнува от цял свят като край на най-жестоката война. Самият Окуджава винаги се е чувствал грузинец, макар майка му да е арменка. Навярно като непомръкващ спомен по бащата - разстреляният като враг на народа през 1937 г. Шалво. Преди да стане ОКУДЖАВА, за руснаците той е просто "лице от кавказка националност", а фамилията му - женска. Кой ще ти се взира кахет ли си, дагестанец, кабардинец, осетинец, имеретинец - всички са една щампа. А щампата действа и до ден днешен - ЛКН - "лакан", съкратено на жаргон. Така ще я видите изписана по гарите, емигрантските бюра, полицейските участъци. Така ще се случи, че един грузинец ще възвиси руската поезия. Вярно, както с усмивка признава Окуджава - "грузинец, московска направа".
Булат - това са старите московски дворове. С всевиждащите очи и търпеливата мъдрост на арбатските старици, готови по всеки повод да отсекат присмехулно някоя дума. За тях ще напише песен той, както и за арбатските улици, за кръстовищата и крайбрежните. "Маставая" е улица, застлана с павета. Които са удобни за протести и барикади. За Окуджава барикада е поезията. С нея той рисува картината на маршируващата рота и следящите я, заслонени с длан, женски очи. С нея протръбява на цял свят, че за победата, която искаме, няма значение цената. И оттогава насетне - с този марш се открива Парадът на победата. От нея узнахме колко капризна е тази госпожа - Удача (успех- бел. авт.) С извиканите от него думи беше създадена знаменитата "арбатска митология" - от сътворението на целия й необикновен свят, та до края на епохата "Булат". Макар ежедневната сутливост да продължава и след него - с лавките за сувенири, уличните шаржисти, "живите паметници", потоците зяпачи с разнокалибрени фотооапарати, семейните портрети пред паметника на Пушкин. Днес Той е застинал върху паветата под арката на "Арбатските врата", с вечния си шал, вгледан пред нозете си, сякаш преценява къде точно да стъпи.

Уникална снимка, на която са Булат Окуджава, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски и Евгений Евтушенко


Булат значи острие. Закалено, седемнайсет пъти сдиплено от умелите ръце на ковача. Твърдост и воля. Така се проявява седемнайсетгодишният деветокласник, когато отива да се запише доброволец във военния комисариат. Един път, два пъти, три - защото го връщат. "Навърши поне 18!" -   му казват. Кой да слуша. Пък и нима могат да се чуят думите в миноментния разчет при обстрел. Северокавказкият фронт е битка за жизненоважния нефт. През 43-та. Мините са в съндъчета по пет. И ако не отвориш уста при изстрела, тъпанчетата се пукат. И противникът също разполага с такива миномети, и също така му се иска да "покрие" огневия разчет. "Покрива го". Рана, болница, демобилизация. Сам Окуджава ще обобощи: "Не станах герой, защото не умрях на амбразурата! Но все ми се струва,че без мен победата щеше да дойде малко по-трудно."
Булат значи песен. Представете си - събота, Домът на киното, Москва. Първо един контраалт с присъщата ария, тежкоатлет с гири, акробати с пирамида, професионален декламатор с том от Маяковски. В залата - мирис на шишчета и махорка - от близкия ресторант, из въздуха - "Рио Рита". Ах, "Рио Рита": долита кънтежът от чевръстите токчета. Публиката излиза и влиза непрекъснато. И ето ти - обявление: "А сега Окуджава ще изпълни свои песни". Още след първите напеви - свиркания, тропот с крака. "Ей, ти, изчезвай от сцената!" Памфлети в подлистника на вестниците: "Някакъв младеж с къдрав перчем замрънка пошлите си песнички в съпровод на китара. То пък една китара?! Не, читателю, момичетата такива стихове не харесват!" Само какъв критически аргумент - "момичетата, такова... друго им трябва на тях". (Нали помните - "Тук никой не обижда поетите!") И още - Ленинград, Домът на работниците от изкуството. На първите редове - всички, които искат да се покажат на зажаднялото общество: и памфлетистът Лисочкин, и репортерът на "Смена", и прочутият композитор Дзержински, и корифеи в поезията, ръководители на културни отдели, дами в брилянти. Тогава Окуджва има само 12 песни в своя "защита". Число апостолско, но явно недостатъчно. И пак - тропане с крака, викове "Пошло!", "У-у-у!" В гардеробната - убедителни съскащи звуци: "Вие нямате право, вие нямате право така! Та кой сте вие!?..."
Булат значи непоколебимост. Да вървиш по избрания път, без да обръщаш внимание на виковете, заплахите, административните съвети. У нас класикът е казал "Върви с поета тълпата, ноздри надула". А до ушите му достига: "Не можеш да пееш за крале! В нашата съветска действителност няма такива!"; "Какво, какво значи, че никой не оплаква загиналия? Ами обществеността!"; "Какви са тези князе и корнети! Ти, драги, си го ударил на белогвардейщина!"; "Нашата жена е труженичка, а не дама!"; "Как смееш да виждаш в родната действителност някакви глупаци!" Какво и кому да доказваш, щом поезията не стига! Как да не си спомниш друг класик, който е написал: "Глупостта с черпака си надвесен ще те преследва цял живот и ще те суши". Защото тези, които не прощаваха едно време на кралете, величествата и юнкерите, в друго време не простиха на комисарите, гражданската война, и правото да живееш с идеала си. "Ако загина - излива сърцето си Окуджва, - нека все тези комисари с прашните будьоновки склонят над мен глава!" Модните критици ехидничат: "Той олицетворяваше онова ужасно време!" Наложи се поетесата Новела Матвеева да напише специална статия: "В защита на една песен". Абсурдността на ситуацията проличава в самото заглавие. Тя, поетесата, приятелката, знаеше добре, че Окуджава няма нужна от защита. Той отдавна принадлежи на вечността. Не вечността на небитието, а вечността в изкуството. Но защитавайки революционния идеал, тя отсъди сурово: "Оказва се, че цензурата е жива. Тя не разрешава не само да вярваш в своя идеал, но и на това, че в миналото е имало идеали. И то какви! Щом хората са давали живота си за тях - значи е имало. Само че едни убиваха този идеал, а други - умираха за него. Такава е малката разлика. Та нима е възможно да се търси съдебна отговорност от тези, които са дали живота си за това, което днес смятаме, че "не е това"! Ще можете ли да погледнете в очите мъртвите?"
Булат - това е сътворение. Седемдневие на разкази, изпълнени с доброта. За приятелите и избистрения гроздов сок, за Моцарт, не умеещ да избира родина, за всеопрощението на Франсуа Вийон, за мълчанието на последния московски тролейбус. И още - един реквием, за друг поет, чийто хрипящ баритон продължава да се носи над Москва, над Русия, достига покрива на света и изпълва цялото пространство на човешката душа. Сътворение на свят, който е изпълнен с частица от нашите съдби. Иначе щеше ли цяло поколение да израсне с неговите песни! Щеше ли да хване умовете и душите този рускословесен арменски грузинец, за когото можем да изречем само една дума: Маестро. И да подпеем, защото така точно, както той, никой няма да съумее да каже:   
"Не обръщайте внимание, Маестро,   не снимайте длани от челото!"