Лукчета

Днес  е  четвърти декември - ден на Света Великомъченица Варвара. Не съм много просветен в религиозните предписания и затова доста се стреснах, като прочетох в календарчето... (разрешава се риба). Така ли? Веднага отворих хладилника. Той е пригоден за есенно-рибни условия - махнал съм средната решетка, за да провеся за отцеждане пресносолените паламуди, с които Варвара ме възражда всяка есен. Не света Варвара, разбира се, а черноморското село Варвара и още по-точно - Димо от Варвара. Димо и Анри са живата връзка между мен и морето. Не казвам Черно море, защото всеки що-годе образован човек знае, че истинският паламуд е само черноморският и всички други подобни риби в другите морета са самозванци.
Та, откачам аз един от провесените паламуди, нарязвам го на тънки (но не прекалено) филийки, обелвам ги, махам гръбначната кост, подреждам ги в бяла чинийка, ограждам ги с резенчета червен лук, препичам няколко филийки ръжен хляб и, разбира се, събличам едно пакетче масло "Маджаров". Проста работа!... Да де, ама от паламуд до паламуд разликата е като от Никола до Свети Никола. Става дума за гастрономически шедьовър, за петзвездно мезе, за прясносолен паламуд, приготвен от мен. Вземете молив и записвайте!
Един добре изчистен, току-що изваден от морето паламуд се слага да кисне в тенджера с гъст, солен разтвор не повече от 9 часа, след което леко се измива от оттеклата се кръв. В изсушената тенджера изсипваме два килограма морска сол и заравяме в нея паламуда. Само след нови 9 часа той е готов. Отупваме го от солта, връзваме го за опашката и го провесваме в хладилника с главата надолу, която по желание може да сте почистили или отрязали. Та това е ...мезето, което аз наричам "от днес за утре". А за утре изстудявам една бутилка "Търговище"... (Ще наруша плавния си стил, за да отбележа, че в разказа има "продуктово позициониране").
Та седя си сам на масата в кухнята и давя черноморския паламуд във водка "Търговище", разредена със студен черен цейлонски чай, и слушам радио "Джаз FM". По телевизията гледам и слушам само класическа музика, най-често "Mezzo". Другата музика слушам по радиото - далеч от гологърдестия и голодупест вкус на телевизионните клипове... Слушайте радио! Слушайте "Джаз FM".
Слушам си аз Армстронг, после дуета му с Бинг Кросби и за пискюл Ейми Уайнхаус. Унесъл съм се -  слухът ми в радиото, а очите блуждаят през прозореца около голите клони на дърветата. А никакви птици - ни гарга,ни врабче. Гълъбите не са птици, те са символи - на мира, на пощите, на потопа... Ле-ле ,колко гарги и врабчета имаше по времето на социализма! Бяха повече от листата на тополите. А в Китай плашеха врабчетата с  кречетала,за да не кацат и да умират летейки... Китайците са нежни души ,разбират ги тия работи.
Но аз - не! Прибрах си погледа в кухнята и изведнъж зърнах на прозореца - не на прозореца, на дъската под него, на черчевето - една пластмасова купичка с няколко лукчета в нея, вечните, незаменими детски бонбончета - ЛУКЧЕТАТА. Забравя ли се този сладникаво-лютив вкус и тази дълготрайност на лукчето в устата.
Спомням си... преди много, много години бяхме с Бинка - жена ми - в Боровец. Имаше там почивен дом на така наречените културни дейци. Един ден решихме да се поразходим и от дума на дума, от крачка на крачка не усетихме как тръгнахме към хижата на Мусала. Аз - облечен как да е, а Бинка дори в обувки с високи токчета. Времето топло, слънчево - никакви екстремни условия. Но Мусала си е Мусала, хижата - хижа! Преди да стигнем до нея, трябва да изкачим ръба на Голготата, а там винаги е виелица - виждаме как вятърът забърсва пушиляка от хребета. А вече сме уморени (леко казано) и дори изтощени (силно казано). Спряхме. Да продължим ли до хижата или да се върнем?
  И тогава... Добре,че в живота има това "и тогава"... То изведнъж променя всичко, решава неразрешими проблеми... И тогава на земята, в краката ни зърнахме едно лукче, едва забележимо в бялозелената си хартийка. Бинка засмука бонбончето, благославяйки детето, което кой знае кога го е изпуснало, и проблемът беше решен - превзехме хижата...
 Въртях между пръстите си бонбончето от прозореца, мъчех се да прочета какво пише върху опаковащата хартийка, но шрифтът беше ситен, дребен, предназначен май само за мравки, когато падне на земята. Но най-важното прочетох - лукчета. Слава богу - името беше запазено. ЛУКЧЕТА - LUKCHETA. На български и на латиница,а най-отдолу пишеше - "класик-classic"... Бре! Най-после нещо, което да заслужава признанието си. Телевизионните канали непрекъснато ни заливат с толкова живи класици, легенди, митове, икони, VIP персони, хора-институции, че това "лукче-classic" едва не ме разплака. Развих го  лапнах го, засмуках го - не може да бъде! Вкусът му е същият като преди сто години. А вече нито хлябът е същият, нито доматите, нито... абе, какво да говорим - и ние не сме същите.
Съща е само беднотията. Спомням си... беше преди година. В трамвай номер 5 по посока към Княжево, на спирка "Красно село" се качи една циганка с пеленаче в ръце. Беше млада, беше красива - мургаво, по-скоро матово лице, лъскави маслинени очи, ярко очертани устни - като дафинов лист. Беше бедна, но приятно облечена, чиста - косата, дрехите, пелената на бебчето - всичко ...  беше чисто... Само ръцете и по-точно пръстите и още по-напред ноктите, или както е по-благозвучно - маникюрът, никакъв го нямаше. Пръстите завършваха с тъмни ореоли... Не знаех какво работи тази млада, красива циганка и защо пръстите... са такива, но една циганка, когато е красива, е наистина красива. Тя е красива всякак, красива е и руса, гримирана, и още по-красива - негримирана,с еднала и права, когато стои и когато ходи...
 Спомням си... Бях в Благоевград, на някакъв площад. Беше много горещо, въздухът трептеше, само слънце и къси сенки. Аз стоях в единия край на пустия площад, а отсреща площадът свършваше на ъгъла с пресечна улица. Е, точно там на самия тротоар седеше една циганка. Сама. Познах, че е циганка по облеклото - черна шамия, пъстра блуза, по-шарена дълга пола, свита под коленете й. Не виждах млада ли е, стара ли е, красива ли е или не тази циганка, но когато изведнъж стана и се изправи в целия си ръст, вече не се питах хубава ли е или не...
Тя тръгна... Не беше нито на моден подиум, нито на някакъв кастинг - тя просто стана и тръгна. Люшна се тази дълга пола наляво-надясно, надясно-наляво; блестеше на слънцето циганската шарения. Вероятно поради жегата жената дръпна шамията си, косата... се разпиля по раменете - косата на една страна, полата на друга, като че ли различни ветрове ги люшкаха... Коя беше, каква беше - не зная, но я помня вече толкова години...
А бебето в трамвая изведнъж проплака. Младата майка почна да го люлее, да го друса, да се клати насам-натам, галеше му нослето, челото, щипеше бузките му, но нищо не помагаше - детето плачеше и плачеше. Не знам дали майката го кърмеше още или се стесняваше от хората, но така или иначе, пазвата... остана закрита. А детето плачеше, ридаеше, крещеше... Пътниците облепнаха с най-неприятните си възмутени гримаси... Без да ща, си спомних "Лоената топка"на Мопасан...
 И тогава младата красавица направи нещо, което не очаквах - облиза палеца си, наплюнчи го хубаво, навлажни изсъхналите устни на бебчето и пъхна черния си пръст в устата му. И чудото стана. Кърмачето лапна дълбоко пръста на майка си - мръсния пръст - притвори блажено очи и го засмука лакомо... Само след минута-две заспа...
Това е - сълзливо, наивно, кажи-речи глупаво писание. Знам си. Такива сме ние - старците...
Но все пак, купете си пакетче с лукчета за всеки случай и с леко премрежени очи се вгледайте в едно от тях - няма как да не видите, че лукчето в бяло-зелената си хартийка прилича на малка, мила детска главичка с две весели панделки от двете й страни.
Виждал съм такова момиченце, в самия ден на Света Варвара, да тича по стръмния бряг на черноморската Варвара.