Ловът сродява с природата

Ловът е допир с природата, с прекрасното, празник за тялото и душата. Възможност да се почувствам част от планината, от родния край, обичан такъв, какъвто е - обременен с история. Тези, на които тя се зловиди, искат да изличат синовното чувство в името на съмнителни цели. Напразно: прекалено синьо е небето над родната планина, прекалено дъхава е мащерката по поляните и омиротворяващ птичият хор в брезовата кория, неутолим - детски стон, долитащ от църквата в ниското, вече двеста години. Ловът е и възможност да говориш с предците - там, където са ловували, да надникнеш в бъдещето на децата си, тогава, когато няма да те има. Това е възможно само в гората, където лесът, скалите са вечни. Туй не са мрачни мисли, то е просветление.
За истинските ловци двойственост няма - има избор, поставящ ги в съзвучие с природните закони, повели, които се учат не по книга, а на горския скат, по следите на дивеча върху червената шума, под която невидим корен може да те запрати в пропастта. Науката се усвоява в дола, потънал в сняг, изпод който трябва да намериш сухи дърва и за минути, докато не са се вкочанили пръстите, да запалиш живителен огън. Обучението продължава в мъгливата есенна нощ, когато трябва да се намери изгубилото се по време на лов куче, да се изчака, или да се помогне на болен другар.
Отстрелването на дивеча е участие във вечен кръговрат, отговорност, драма. Припозната, съпреживяна, тя, ражда любов, одухотворява, възпява. Касапинът умъртвява хиляди животни без коментар, оставайки анонимен, но само ловецът споделя как трофеят сърна "изтича" в есенната шума. Гастрономът, любител на дивечово месо, не е възпял леса така, както го е сторил Емилиян Станев - ловецът, оставил за поколенията живителни извори - своите горски разкази. Известно е, че без грях, без кръв няма зачатие, раждане.
 Сред хората нравите се изродяват, когато са прекрачени общочовешките правила, представи, усещания за радост, болка, достойнство. Какво достойнство има в това да пуснеш биячи през комшулука да изпотрошат съседа, двора му, а след това да се гордееш с правилния си цивилизационен избор? Същият докара катаклизмите от 11 септември. Не може участие във военен съюз да е национален блян и да изчерпва представата за човешко щастие.
А хипотезата, че вълците са най-жестоките същества, е неправилна. Пакостливите хищници си намират майстора, но в епоса, в световната литература, вълкът е символ на рицарство, на смелост и свободолюбие. Вълчата глутница на Киплинг дарява живот и мъдрост на човешкото дете. Висоцки прославя "жълтоокото племе", разказвайки за трагичната съдба на вълка-единак, Александър Розенбаум в края на баладата удовлетворено отбелязва, че край хълбока на мъжкаря отново тича вълчица, тази, "без чието тяло няма живот". А той въпреки всичко трябва да продължи...
На интернет-поколението му липсва комфортът на връзката с природата, родния край, познанията за него, за земята, за тревата, за птиците. А те са символи. Методично превърнаха младите в програмирани същества, те са отчуждени от родителска ласка, от грижата на приятеля. Зоват българските момичета и момчета "тийнейджъри", това звучи "техно", но едва ли ще ги направи по-щастливи, ще им помогне да преодоляват трудностите. А пред тях те са големи - промити мозъци, ценности менте, идоли менте, наркотици. Изправените пред препятствията ще ги надмогнат само ако намерят истинска опора, извор на сили, погледнат се в огледалото и кажат сами на себе си: "Родината - това си ти!"
Веднъж се замислих за различното между лова и политиката.
Политиката е наука за властване, и то над хората, за маменето и манипулирането им, докато ловът е науката, която те прави свободен, съпричастен към нуждите на другите. Погрешна е представата за древното мъжко занимание като за жестоко. Ловът ни сродява с природата. Кланиците ги прави политиката.