Левицата се отказа от голямата си цел и днес плаща цената

Александър Г. Стамболийски

Драма в лявото политическо пространство. Драма, която на повърхността изглежда като породена само от личните дрязги и противоречия на определени лица. В действителност е по-дълготрайна във времето и по-дълбока по своите причини. Тя обхваща почти цялата традиционна, превърнала се вече в “официална“ европейска и англосаксонска левица. Всичко това ще се прояви за европейското ляво като отказ от основни негови ценности, а по този начин и като размиване на собствения му образ, което ще е със сериозни политически последици и за него, и за обществото.
При така разделеното общество в неговата капиталистическа форма левицата и десницата се явяват основни политически изражения на социалната структура и характера на това общество. Поради това всички други политически течения обективно играят само спомагателна роля и ще клонят повече или по–малко към едната или другата страна, независимо от представите, които създават за себе си. Тази раздвоеност се проявява най–видимо в политиката.
Така или иначе, отношението „ляво“–„дясно“ ще се окаже оста, около която основно ще се разграничава

днешното социално
разслоено общество

Днес десницата остава влиятелна политическа сила, но по същество тя е без визия за бъдещето и като цяло дейността й се свежда до стремежа да съхрани капитализма като общество на всяка цена. Но от всичко това не следва възход на левицата. Това е противоречие, което показва, че не толкова десницата е силна, а по–скоро европейската и англосаксонска левица е дезориентирана. Как да си обясним тази странна на пръв поглед ситуация? Очевидно, теорията за скачените съдове  не при всички условия е вярна. Какви са тези условия?
Хвърляйки поглед назад към някакъв период от политическото време, се забелязва трайна тенденция на намаляване на влиянието на левицата, а определени нейни успехи в някои страни в Европа не трябва да ни заблуждават. Това намаляване на влиянието се проявява не само в изборните резултати, но в немалко от случаите се стига почти до разпад на традиционни леви партии /ФСП, ИКП, Испанската комунистическа партия, а също и в повечето страни от Източна Европа/, слабо присъствие в синдикатите и в други обществени организации, създаване на ирационална по своята същност негативна нагласа към лявото в общественото пространство. Този процес, поради по-здравата идейна основа на лявото в България, макар и по-късно във времето се появи вече и в БСП като исторически най-дълбоката основа на лявото у нас.
След политическият трус от 90-те години на миналия век, мирогледният акцент на масовото обществено съзнание, макар и конюнктурно, се измести надясно. Причината е, че обстоятелствата създаваха илюзията, че друго общество освен настоящото не е възможно.
Самата обществена среда стана по-неблагоприятна за лявото като цяло. В резултат на всичко това в определени среди на левицата стремежът за адаптиране към новите обществени условия стана с цената на отказ или размиване на нейни основни исторически цели и ценности, включително и на идейните й основи /открит и самонадеян отказ от марксизма/.

Бързайки да е
„нова“ и „модерна“

европейската левица се оказа в облика на нещо старо и отдавна познато, макар и преоблечена в други дрехи.
Като последица от този подход, свивайки своята мирогледна рамка, европейското ляво сведе оценката на политическите събития просто до адаптиране към текущата конюнктура. От наличието на юридическо равенство, европейската левица си въобрази, че участва в някакво равностойно състезание на идеи, нравствени ценности, политически избори и други. Тя не забеляза по-неявните, но всеобщи форми на зависимост, характерни за капитализма, чрез които се разпределят неравномерно не само вещи, но и неравни възможности за дейност между различните обществени прослойки. Създават се привилегии за определени среди и техния начин на живот и идеи, даже и когато те не са официално узаконени. По този начин „модерното“ ляво, макар и непреднамерено, се превърна в част от процеса на

възпроизводство на
самия капитализъм

който то искаше основно да реформира. Така лявото ограничи своите цели, а по този начин постепенно с времето стана неясно различимо за масовото обществено съзнание от либерализма, което е с огромни и трайно негативни последици за нея. Още повече, като се има предвид, че днешният късен либерализъм е апологетичен защитник на капитализма, за разлика от ранния.
Загубата на посока накъде отиваме и заради какво е фундаментален проблем за левицата. Основната и крайна характеристика, която разграничава „дясното“ от „лявото“, не са едни или други случайни различия или съвпадения помежду им по даден въпрос, а фактът, че десницата, в каквито и форми да се проявява, по своята природа е охранител на капитализма като общество. И обратно, левицата е дотолкова левица, доколкото има за своя основна цел преодоляването на капитализма като общество в историческа перспектива.
Колкото и парадоксално да изглежда, изгубвайки бъдещето, отказвайки се от своята „далечна“ цел, левицата изгубва и настоящето, свеждайки го само до текущата политическа дейност, често подчинена на конюнктурата на обществените настроения. От всичко това не следва, че тя трябва да загърби текущите събития, но не трябва и да има текуща дейност единствено по необходимост и външно наложена от обстоятелствата. Напротив, тя трябва постоянно да усеща пулса на ежедневния живот, но в него да вижда път в историческа перспектива, колкото и да е дълъг той, за осъществяване на своята цел. Така че левицата, за да остане левица не трябва да изпуска от погледа си „крайната“ си цел. Това е тази мяра, която играе ролята на компас за нея.
В идеен план, левицата в голяма степен целенасочено изостави марксизма. Така обезоръжи себе си от най-голямата си сила - наличието на обща идея, без която за левицата няма ясен път напред. Искрени левичари има и извън марксизма, но само марксизмът разкри корена на съвременното общество, механизмът на неговото функциониране и по този начин даде посока, цел и смисъл на това, което иска да е ляво.

Марксизмът не е
само идея

а път и поради това и методология. Нещо, което „реалният социализъм“ забрави, а „модерното ляво“ изостави, заради което с времето ще се разплаща. Историческият път на левицата може да е дълъг във времето, но тя трябва в „малките“ стъпки да вижда път към своя идеал. Без него тя би изгубила посоката на своята ежедневна политическа дейност. По този начин губи спецификата на своя образ за себе си и поради това и за голяма част от обществото, което забелязваме през последните десетилетия.
Организационното състояние на левицата ще отрази този проблем. При идейна неизбистреност и необвързаност на текущата задача с „крайната“ й цел организационният живот приема по-застинали и хаотични форми, подчинени често на групови интереси, борбата между които се свежда не до идейни различия, а до едни или други юридически и административни похвати.
Този подход, който разкрива социалния корен на съответните общества, ще позволи на левицата да не изгубва едновременно и „крайната“ си цел, и спецификата на конкретния момент. Да „примири“ целта и средството, да е последователна в своите действия, без да е догматична, да е гъвкава, без да е безпринципна, да прави компромиси като неизбежен елемент от политическата дейност, но да знае накъде я водят. По този начин тя трайно, макар и бавно ще си създава устойчива и разширяваща се социална база от свои симпатизанти.
Левицата трябва да намери адекватната форма на осъществяване на своите исторически цели и задачи, за да спести много беди на съвременното общество при лавинното разгръщане на противоречията на капитализма днес. Не го ли направи сама, осъзнато и свободно, логиката на обществения живот ще ни вразуми, но като външна необходимост. И все пак, тя трябва да го направи.