Левите в Европа се намират в безвъздушно пространство

ИСКРА БАЕВА е родена на 12 януари 1951 г. в София. Завършила е история в Софийския университет. Сега проф. д-р Баева преподава съвременна история, история на международните отношения в Историческия, Юридическия и Факултета по журналистика в СУ. Сред по-важните й публикации са "Източна Европа след Сталин, 1953-1956", "Българските преходи 1939-2010" (заедно с Евгения Калинова), "България и Източна Европа", "Източна Европа през ХХ век", "Социализмът в огледалото прехода". Искра Баева е автор и на първата критична биографична книга за Тодор Живков.


"Няма нито една държавна стъпка в посока да ставаме 16-а република"

"С послушание уважение не се печели"

"Победите на Меркел и Макрон скриват успехите на евроскептиците"


- Наскоро от печат излезе книгата "16-а република ли?", чиито автори сте заедно с проф. Евгения Калинова. Какво породи интереса към изследването на този проблем, проф. Баева?
- Отдавна е отминал този епизод от българската история и първата сензация около неговото разкриване - тя беше в края на 1989 г. Защо отново се обръщаме към него? Заради непрекъснатото разгаряне на този проблем с политически цели. Като набор от документи и изследвания книгата е подготвена отпреди 2-3 години. По-конкретно интересът беше провокиран от публикацията на проф. Драгомир Драганов "Как за малко щеше да ни няма. Всичко от архивите по идеята "България - 16-а република на СССР" - малка книга с грандиозно заглавие и голяма амбиция, при положение че представя само няколко документа. През 1993 г. в сп. "Ново време" направих анализ на използването на този въпрос в периода 1963-1973 г.
- Да се върнем към онези години. Какво точно се случва в онзи период?
- През 1963 г. ЦК на БКП изпраща писмо, подписано от Тодор Живков, до ЦК на КПСС и лично до Никита Хрушчов с предложение да се сближат икономиките ни и в перспектива да се слеят държавите. От 1991 г. започнах да чета в архивите по този въпрос и установих, че това не е сериозно намерение на Тодор Живков. Безспорно осъдително е да се търгува с националния суверенитет, но целта на това решение е била България да получи от Съветския съюз привилегировано отношение в сравнение с другите социалистически държави: по-големи доставки на суровини, енергия, изобщо по-благоприятно третиране. Всичко това е направено във връзка с онази 20-годишна перспективна програма, по която през 1980 г. трябваше да влизаме в комунизма. Когато през 1963 г. икономистите започват да разполагат нейните цели във времето, става ясно, че изпълнението й е невъзможно, тъй като България е бедна на суровини и единственият начин е те да бъдат получени от Съветския съюз. Тогава Тодор Живков решава да направи "маньовър" - наясно е, че всички искат суровини от съюза, затова ние трябва да направим нещо повече - България трябва да се представи като най-верен съюзник и да обещае някога, в бъдеще да се слее със Съветския съюз.
Факт е, че пленумът от 1963 г., който взема решението и изпраща писмото, се държи в строга тайна. Документът от него дори след разсекретяването на архивите беше с надпис СПОВ - строго поверително от особена важност, и беше абсолютно недостъпен. Това показва, че такова намерение сериозно не е имало. Не може в тайна да бъде присъединена една държава. Дори и в оная обстановка на интернационализъм такова нещо трябва да се подготви от пропагандата, населението трябва да бъде убедено в ползата от него. А то се държи в тайна. Направи ми впечатление, че след това въпросът е забравен, а от 1967 г. нататък Тодор Живков започва все повече да залага на национализма.
През 1973 г., искайки отново суровини и съобразяване на съветската политика с нашето виждане по македонския въпрос, на една среща с Брежнев Живков изважда същата карта. Казва: Ние сме единствената държава, която е обещала да се слива с вас. Трябва да се отбележи, че това подейства на Брежнев. Важен е и периодът - времето след 1968 г., след кризата в Източния блок, когато няколко държави се опитват да се отдалечат от Съветския съюз, а нашата прави обратното. В резултат от тази среща във Воден са повишени цените на българските селскостопански стоки, които се изнасят за Съветския съюз, Брежнев се съгласява да ги доплаща с 400 млн. рубли на година.
Това са двата големи епизода, но ние с проф. Калинова сме проследили целия ход на българо-съветските отношения след Втората световна война.
- С какво е полезна днес тази книга?
- Хората, които се интересуват от тези въпроси, ще разберат наистина за какво става дума, а не лековерно да се поддават на сензационни виждания.
- В крайна сметка реално можело ли е да станем една от съветските републики?
- Това е партийно решение, партията е монополна, но няма нито една държавна стъпка в тази посока, няма нито едно решение на правителството, на Народното събрание. Да не говорим, че Тодор Живков не е човек, който ще се съгласи от лидер на една, макар и не съвсем самостоятелна, държава да се превърне в провинциален първи секретар в съветска република. Целият му живот показва, че такова нещо не би могъл да направи. Това е просто сензация, а книгата е опит за сериозен подход по този въпрос, с много документи и изследвания, които го поставят в рамките на целия Източен блок.
Ще цитирам песента на "Бийтълс" по стихове на Джон Ленън "Имаджин" ("Представете си"), който призовава: Представете си какво би било, ако нямаше правителства, ако нямаше граници, ако нямаше държави. Съжалявам, че хората не искат да разсъждават по този начин - какво би било, ако държавите по-малко се бъркат в работите на хората, ако те не ни разделят, ако може нашите връзки да бъдат непосредствени. Да погледнем и от тази гледна точка - постепенното изчезване на суверенитета, което неминуемо се случва с присъединяването ни към все повече и повече международни организации, може да бъде и за добро.
- Днес търгуват ли нашите управници със суверенитет? Какъв е паралелът с това, което прави Живков?
- То е видимо. Онова търгуване, за което говорихме, е по-драстично, защото остава в тайна, въпреки слуховете, заради тогавашната система. Сега, тъй като всичко се наблюдава от медиите, търгуването е много по-внимателно, но съществува. Вижте по какъв грозен начин търгуваме с Турция например - предадохме турски бегълци, които защитаваха своя живот. Направихме го, за да имаме по-благоприятни отношения и да спрем бежанската вълна. Това е търгуване с човешки живот, но в крайна сметка и със суверенитет. Мащабът е по-малък от онова, но за сметка на това търгуването е реално. 16-а република ние никога не ставаме, но пък с шепи черпим от суровинните ресурси на Съветския съюз, продават ни нефт на по-ниски цени, получаваме непрекъснато кредити, които донякъде погасяваме, после ни ги опрощават. Този, бих го определила като недостоен, пазарлък със суверенитет от икономическа гледна точка се оказва в полза на България.
- Търговията със суверенитет ни отрежда ролята на безгласна буква на международната сцена. Ето в ЕС ни възприемат като периферия. Всъщност каква е посоката на действие - от Брюксел ли ни отреждат тази позиция или ние сами сме си я избрали?
- Няма никакво съмнение, че нашето приемане в Евросъюза през 2007 г. беше политическо решение. То е наследство от Студената война, от желанието на победоносния Запад да завземе колкото се може по-обширни пространства от победения Изток. Но от самото начало от Брюксел ни възприемат като втора категория. Ние не изпълняваме всички икономически изисквания, а сме приети по политически причини. И днес продължават да ни възприемат като бедния брат, като пришълеца, приет по милост. Към това трябва да прибавим и собствената ни роля. Като сравним нашата държавна позиция с позицията на други държави, пак от бившия Източен блок, ще видим, че те са много по-смели в отстояването на своите интереси. Значи има и друго поведение, освен че щом сме най-бедните, трябва да бъдем и най-послушни, за да си спечелим уважение. С послушание уважение не се печели - това е стара максима в международните отношения. Уважение се печели с отстояване на националните интереси.
- Сателитният синдром си казва думата.
- Определено и той играе роля. Сателитният синдром за България е доста по-стар, не е от Втората световна война. Българската политическа класа винаги е смятала, че е по-добре нашите национални интереси да бъдат защитавани от Великите сили. Липсва ясното разбиране, че Великите сили си имат свои интереси, които на първо място защитават. Ако те съвпаднат с нашите, биха защитавали и тях, но в първия момент, когато се раздалечат, нашите остават на заден план.
Това е стара традиция - виждаме го в отношенията с Руската империя след Освобождението, с Третия райх, когато сме съюзници, по-късно със Съветския съюз. Като че ли на българските политици им липсва държавна традиция - нашата държавност е относително млада, липсва им онова самочувствие на голяма държава, макар с гордост да говорим за славното си минало. Връзката между славното минало и модерния ни облик в хора, в политици като че ли е напълно прекъсната. Към това можем да добавим и външнополитическата ориентация - традиционно у нас се сблъскват различни външнополитически ориентации, с които българските политици свързват българската кауза с една или друга външна сила. Това означава разпокъсване, зигзагообразно движение към различни сили, липса на ясно разбиране и отстояване на специфичната ни позиция. А ние имаме такава - намираме се в центъра на Балканите, с всички хубави и лоши последици от това, и би трябвало да изработим своя стратегия за поведение, по която не бива да се водят такива спорове, на каквито ставаме свидетели. Ако някой постави началото на такава тенденция, той заслужава адмирации. За съжаление не вярвам, че ще успее да постигне голямата задача да го последват основните политически сили. Разделението винаги остава. Ако погледнем историята на българското президентство в последните години, ще видим как опитите за обединение на нацията и политиците винаги са завършвали с неуспех. Виждаме го и сега.
- Споменахте, че страни членки като нас от бившия Източен блок стоят твърдо зад своите позиции. Ето страните от Вишеградската четворка често са отпор на налаганото от Брюксел. Смятате ли, че в ЕС се обособяват все по-ясно две ядра - от една страна, Германия и Франция, и от друга - Вишеградската четворка, към която може да се присъедини и Австрия?
- Дълбоко убедена съм, че Европа върви на различни скорости, и то няколко. Това е стара традиция на европейското развитие. Сега обаче излезе на преден план с "Брекзит", който разби цялата система и извади всичките противоречия.
Вишеградската група много отдавна има особени позиции. След изборите в Австрия като че ли се оформя тенденция и тя да се присъедини към групата и да се оформи един централноевропейски полюс, който да предлага други решения за развитието на ЕС в противовес на тандема Меркел-Макрон. Въпреки някои несъгласия, които Германия има с тезата на Макрон, всички разчитат, че това ще бъде посоката на развитие. Аз се съмнявам, защото и Меркел, и Макрон от последните избори излязоха отслабени. Триумфалният успех на Макрон не бе последван от такъв на неговата формация на последвалите парламентарни избори. Това няма да му даде достатъчна тежест, за да може силово да трансформира ЕС по посока на федерация. Знам, че ние няма да бъдем инициатори на свое виждане за Европейския съюз, ще се присъединим към едните или другите и то е видно към кого. А това според мен противоречи на интересите ни. Не разбирам ентусиазма, с който у нас бе посрещнат Макрон, а и по въпроси, които ощетяват нашата работна сила. Но това е сателитният синдром - да се харесаме на големите с надеждата, че те ще ни възнаградят за това.
- На практика изтъргувахме мнимата френска подкрепа за Шенген в замяна на подкрепата ни за желанията на Макрон за командированите работници - две напълно несъвместими неща.
- Точно така. Тези въпроси нямат нищо общо помежду си.
- С тежко надвисналите над ЕС облаци какво бъдеще го очаква?
- Много трудни моменти предстоят на ЕС, защото той е формация, създадена за добри исторически времена. Лошите исторически времена винаги поставят под въпрос такива формации - като при онзи израз на Толстой за щастливите и нещастните семейства. Нещастието настана с дошлата от САЩ криза, която обхвана няколко европейски страни членки на еврозоната, и накрая "Брекзит"-а. Всичко това постави много сериозни предизвикателства пред сегашното ръководство на ЕС, за които нито една от институциите му не е готова. Ние ще вървим в неизследвани местности и грешките са много възможни. Предстои ни да действаме на принципа "проба-грешка". Трябва да сме много внимателни и за целта би трябвало да се направи крачка назад от федерализацията, да се даде по-голяма възможност на отделните държави да изкажат своето мнение, за да се запази съюзът. После ще се мисли как да се върви напред. От теоретична гледна точка за ЕС е най-добре да бъде федерализиран, тогава ще бъде международна сила, но трябва да бъдем реалисти, това не е възможно, защото противоречи на интересите на доста голям брой държави, може да не са най-силните, но са пълноправни членове на тази общност.
- Какво ще кажете на тези, които се мъчат и себе си, и околните да убедят, че интеграционните процеси в ЕС след "Брекзит" са станали по-силни?
- Това е пожелателно мислене. Напротив, "Брекзит"-ът даде откат в засилване на евроскептичните групи. Макрон спечели, Меркел спечели, Курц спечели. Това обаче е победа, мотивирана от страха от крайнодесните, ксенофобите, евроскептиците. Но именно влиянието на евроскептиците нараства. Хубавите победи на Макрон и Меркел са покривката, която скрива нарастващото влияние на тези движения и новите власти няма как да не се съобразяват с това. Ако пренебрегнем тези процеси, рикошетът ще е много силен.
- Като говорим за избори - прави впечатление, че социалдемократите бележат значителни спадове. Последно на изборите в Чехия много малък процент избиратели им гласуваха доверие. Защо?
- Това е трайна тенденция, а не е временен резултат, тъй като социалдемокрацията загуби своя облик и не може да го намери. Тя твърде много се приближи до консервативните сили. Умерените десни и умерените леви толкова се сближиха, че по време на предизборни битки изнамират дребни въпроси, по които да спорят, и по този начин освобождават много широко поле за крайните настроения. За разлика от левите консерваторите залагат на рефлексите на хората, на стремежа към забогатяване. Левите имат социален проект, те се обръщат към солидарността, към готовността на хората да жертват нещо в името на общото. И тъй като в момента няма такъв социален проект, а влиянието на предишния намалява, те се намират в безвъздушно пространство. Не могат да намерят нова основа, търсят я в екстравагантни идеи като защитата на сексуалните малцинства например, което може би някъде играе роля, но това не е жизненоважен въпрос. Те трябва да се фокусират върху жизненоважни въпроси като безработицата, социалното разслоение, грижата за все по-големия брой бедни, за младото поколение. Това са същинските теми, които интересуват много хора. Другите са орнаменти към общата картина. Нямам нищо против да се защитават правата на всички репресирани, но основна трябва да бъде социалната функция. Именно нея левите губят и тази тенденция няма да спре, докато не намерят нов социален проект, който да вдъхновява хората, който да ги ентусиазира и те да искат да погледнат напред, а не да си мислят за вчера с по-добро чувство.




Официалното представяне на книгата на проф. Искра Баева и проф. Евгения Калинова
ще се състои на 8 ноември от 18 часа в зала 1 на СУ