"Лалугер" - гарова фонограма на самотата

Йорданка Белева

"Лалугер" от Александър Урумов, режисьор Юрий Дачев, сценография Виолета Радкова, копродукция на драматичен театър "Йордан Йовков"-Добрич и театър "Българска армия"

Никой не идва и всичко си отива. Тотална самота. Самотата да не те посрещат, когато пристигаш. И самотата да изпращаш. Да изпращаш собствения си свят през гласа на гаровия високоговорител, докато съобщава спирките на отдалечаването от родното, докато съобщава движението със закъснение към корените или изпуснатите влакове към идентичността. Може и така да бъде гледан моноспектакълът на Николай Урумов -  "Лалугер", през гаровото разписание на личните ни провинции и столици: кое поставяме  в центъра на живота си, кое избутваме в периферията; кои са важните думи на ежедневието ни, кои отлагаме да си кажем, докато влязат в червената книга на защитените разговори.
Защото зад цялата многопластовост на актьорския талант на Николай Урумов, в "Лалугер" има още нещо. То не се натрапва и като че ли минава през възторзите, ръкоплясканията, смеха и просълзяването. Вкарана повече в тишината и паузите, но блестящо изиграна от Николай Урумов, това е самотата на българския език. На онези забравени стари думи за забравени стари неща. Като обич, като вярност, грижливо съхранявани единствено в речниците на наивниците. Думи, поставени в абсурдната ситуация да стоят и чакат под часовника на Централна гарата, да им е наредено да не мърдат оттам, и така все още да има шанс за тях. Да бъдат спасени, да не се влеят в шума на моловете, да не станат фон в речевия поток на модерното обезличаване.
Дянко Лалугера де ла Прованса (нарочен аналог с Дон Кихот де ла Манча) като рицар на българския език в самотната му битка с рошката. Безлюбовната рошка, в която сме се забучили. Рошката на чуждото. И на отчуждението.
А колко по-лесно: да настръхваме от бодлите на нещо хубаво и родно. Като "Лалугер" на Николай Урумов.