Кутията

Петър ДЕНЧЕВ е роден на 8 август 1986 г. във Варна. През 2010 г. завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Автор е на сборника с разкази "Истории в минало време", на романите "Тъй, както мъж целува жена, която обича" и "Тихото слънце". С първия роман печели конкурса за Нов български роман "Развитие" през 2007 г. Два пъти получава втора награда на Националния младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев" (Стара Загора, 2006 и 2010 г.).
Неговите учебни представления "Смъртта и Дяволът", "Схватки" и "Слугините" са участвали на различни театрални фестивали в Сърбия, България и Косово. В момента работи и по различни свои театрални проекти.


На отсрещния край на улицата, като поставен в рамка, застинал и неподвижен, готов за целувка наблюдавах мъж. Той стоеше пред прозореца, на етажа срещу мен, неподвижен. Очите му бяха затворени и това продължаваше дълго. През далекогледа можех да видя как ноздрите му се разширяваха и свиваха на равни интервали. Затова си мислех, че е спокоен.
За по-лесно ще наричаме мъжа Д. Или всъщност въобще ще забравим за неговото име. Мъжът е слаб, неособено висок. Пуши отдавна и вече почти е забравил какво е да диша, без да се задавя. Тялото му е слабо и отпуснато, леко прегърбено, сякаш притежава някаква особена тежест между прешлените. Тази тежест го кара да се чувства тромав, а всъщност вътре дълбоко в него се крие болестта. Тлее и бавно се превръща в него.
Някога отдавна, мъжът е имал до себе си жена, която за по-лесно също ще наричаме Д. Нейната съдба дълго време е била неизвестна за него заради дългата раздяла. И заради болестта, която се е настанила на мястото на самотата. Едно безкрайно нежелание за промяна е проникнало между прешлените; между органите, сякаш някой трябва да ги разбута, за да проникне светлина в неговото тяло. Застиналост от средата на миналия век: в позата, в ръцете, в цигарите и най-вече в затворените очи.
Тази сутрин той отново мечтае за жената Д.
Мечтае за това: тя да остави халата си да се плъзне по раменете й, както го правеше преди, чак до венериния хълм. До подножието на сянката, да оголи гърба си и той да се взира в него като в призрачно сияние. Някога той можеше да мисли само в границите на това тяло - нейното, като че ли неговото не съществуваше преди болестта. Тази сутрин той толкова жадно копнееше за нейната целувка, така че оформяше устните си, все едно наистина иска да целуне някого и приближаваше лицето си към стъклото.
Предполагах, че прозорецът, на който седи, е на неговата стая. Взираше се през стъклото, сякаш нещо наблюдава. Понякога го фотографирах, защото лицето му изглеждаше страшно бледо, осветено от сутрешната светлина. Негативите нарочно не проявявах. В устата му отново имаше цигара. В ръцете си държеше кутия, получена по пощата, получена днес сутринта.
Изпращач: жена.
Получател: мъж.
Мисля, че друг в тази стая нямаше. Само той, мъжът; прозорецът, кутията и цигарата, която допушваше. Виждах как цигарата догаря, мъжът се задавя и изпуска цигарата. Оставя кутията до перваза, навежда се и я гаси. Изведнъж му призлява, заради рязкото движение, вдишания дим и ярката слънчевата светлина. Кръвта се качва в  главата му.
Кутията е черна и придружена с бележка:
"Изпращам ти всичко, което си ми дал в живота."
Той развързва бавно черната панделка, вдига капака. Нищо.
Кутията е празна.
Разтревожен, мъжът оставя кутията обратно върху перваза. Сяда мълчаливо зад бюрото, в другия край на стаята. Взема лист хартия, писалка и написва: "Историята на твоя живот не съществува. Такава не съществува. Няма път, няма водеща нишка. Има обширни места, където уж е имало някой, но не е вярно, нямаше никой. Така смята френската писателка М.Д. На нея аз се уповавам."
Месец по-късно, дали заради липсата на време или от страх, мъжът изпраща кутията обратно. На връщане от пощата започва да си тананика песента за човека, който има време само за цигара.
Само седмица след изпращането наблюдавам същият мъж, който седи на прозореца на своята стая. Държи в ръцете си кутията, която е получил по пощата сутринта. Друг в тази стая няма.
Запалва си цигара. Вдишва дима и отваря кутията.
Мъжът се задавя и изпуска цигарата. После всичко изгаря.
Вътре има бележка:
"Д. почина."