Кучета

Една година дядо Тодор (кехаята Бен Коруолу) се върнал от Беломорието с овцете без най-хубавото си куче. Баща ми се стъжнил, познавал песа от щене. Беше споменал и името му, ама не ми е останало в главата. Да го назовем Шаро като всяко второ куче в разказите на българските писатели. Бей някакъв имал дузина кучета, но от такъв серт джинс като дядовото му бил нагода и го ударил на молба да му го остави. Кехаята кандисал. Минала не минала неделя - две ли, на мандрата в Чукурето между овцете изведнъж се промъкнал този наречен от мен Шаро, пък може Мечо да му е било името, изпостял, потен, мръсен - истинска дрипа, полужив-полумъртъв, едвам жаукащ, но тресящ се от щастие, че е сред своите. А как се е отскубнал от бейските конаци в Одринско и как се е дотътрил до мандрата един Бог знае. Там може да са го охранвали по бейски, да е бил сит и пресит, но е предпочел несгодите и качамака в планината. А казват "кучешка благодарност"! Такива истории с кучета - загубени или откраднати, завърнали се обратно вкъщи, колкото щете. Което все пак нещичко говори за съдбовната връзка между човека и кучето. Родопчани вярват, че сам Господ е наредил кучето да се подчинява на човека.
"По кучетата ще ги познаете..." - село без кучета може и да се найде някъде, но стадо без кучета няма. Кучето не само пази овцете от дивото (така евфемистично са наричали вълците и мечките) и от разбойници, но и ги пасе, обиграва ги повече от овчаря. Ако се оагни някоя овца, доброто овчарско куче пази нея и агнето, докато дойде овчарят.
Овчарските кучета са рунтави и едри, яки с облоголеми глави. На кучето се полагало по един топач качамак, за сравнение овчарят получавал два. Избягвало се да дават месо на кучетата, да не се овълчат и да се нахвърлят върху овцете. На врата си носели "огърлица" с остри шипове. Гюслюк - така се наричала железната назъбена гривна, която се слага на най-яките, които имат куража да се давят с вълци. Действието на тия нашийници е двустранно - хем се брани кучето от удавяне, хем - след като се убодат, хищниците да не повторят. И мечката е белалия, но поразиите на вълка са големи - най-страшно било "волк да порстне овцете посред нощ и сутринта овчарят да намери едни издавени, други нахапани, трети изтърбушени..."
Едно хубаво куче се разменяло или продавало за една дойна овца. От значение е дали кучето е взето "от биската на майката" и е паднало на сърце на стопанина. В някои родопски села децата, най-често питомците на кехаи и овчари, отглеждали щенетата. Ако щенето стане добро куче, малчуганът го дава на някой овчар срещу едно шиле, ако пък излезе сюндюк (див, неподлежащ на възпитание), събират се дечурлигата и го пребиват с камъни или пропъждат. Това последното можеше да не го пиша, тъй като не е възпитателно и ще отворя устата на природозащитниците, защото по подобен начин днес се роят помиярите или както ги нарича Йордан Радичков скитащите градски кучета. Но за тях в тази колонка друг път, сега съм в прежно време. Васил Дечов описва как се избира куче: хваща се щенето за козината на темето и се издига нагоре във въздуха, като се люлее и тръска. Ако кученцето не жаука (не издава глас), ще е кораво и ще върши работа. Ако пък жаука и шава, то ще я боязливо, страшливо и ще стане сюндюк. Прав му път. Овчарите не обичат дребните и заядливи кучета, които напразно лаят и се заядат с всекиго, тях ги наричат зарове (зар). Куче, дето лае, не хапе. Но има и друго казано: "Куче, което не знае да лае, на овцете вълк докарва." Има кучешка пословица и за хора, чиито усилия са напразни: "Лае на барчина (или - на аба, на месечина, на луна).
Казват още "С кучетата по кучешки". Това се отнася за хората с кучешки нрави, а не за животинките. По на място е "С кучетата по човешки". За овчаря кучето е не само страж, но и верен спътник, и добър мълчалив изповедник. На привързаността и добрата служба овчарите отговаряли с благодарност - никога не захвърляли рунтавия си помощник, дори когато остарее и ослепее, оставяли го да си отиде в мир. А като си помисля сега как с лека ръка някои изоставят домашните си любимци на улицата и намножават глутниците от четирикраки бездомници, които лаят, хапят, препикават пясъчниците на децата, разнасят болести и разхвърлят боклука. Отърване няма от тая напаст. 
Дядо Тодор казваше как може да се обере каракачанска мандра. Тръгваш, хвърляш наляво парче качамак, кучетата бягат натам, после хвърляш надясно друго парчe - те се стрелват нататък. И така няколко пъти, докато стигнеш до мандрата и отмъкнеш сиреното. Май че тая история не е толкова за кучета и мандри, но тогава съм бил малък да уловя другото.