КРАСИМИРА КУБАРЕЛОВА: Една малка България се разпиля по света

Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА

"Казвам се Красимира Кубарелова и съм родена във Варна. Ако има прераждане, бих искала пак и пак да се родя и да живея в този град. Влюбена съм във Варна. Свършила съм важните неща в този живот. Родих син, бях съпруга, грижих се за родителите си, създадох дом, смях се, плаках, беше ми леко, беше ми тежко - живях и засадих розите и дърветата в моята градина." В тези пет изречения събира живота си дотук авторката на четири романа, най-новият от които - "Верчето, Надежда и Любов", излезе неотдавна с марката на изд. "Сиела". 

Краси има хиляди почитатели, защото книгите й са такива, че може винаги да "избягаш" в тях, да ги разлистваш отново и отново - и когато ти е тъжно, и когато ти е радостно. По нейните думи, книгите й са обяснение в любов към българката, която може и заслужава да е героиня на роман. Приличат на романи за жени, но е хубаво да се четат от мъже, за да разберат най-накрая какво всъщност искат жените от тях. Бих добавила: и да осъзнаят, че и самите те се нуждаят от любов и топлина. 

- Госпожо Кубарелова, къде се изгубихте? Повече от 10 години Вашите почитатели очакват историята на следващата силна жена, която подхранва надеждата, че в един момент и те ще срещнат "похлупака за своята тенджерка".

- Черен гологан не се губи. Ето го моето Верче, което среща "похлупака за своята тенджерка". И слага тенджерата на огнището и като за манджичка започва да смесва вкусове и аромати за своя нов живот - с много любов. 

- Като изригване всред неочакваната и неестествена ситуация в живота ни заради пандемията от КОВИД-19 ли да приемаме появата на "Верчето, Надежда и Любов" или нещо друго Ви предизвика да напишете сега четвъртия си роман?

- Честно казано, романа написах някъде през 2011 година. Оставаха ми десетина страници да го довърша и така 11 години... надвивах мързела си. Не съжалявам, че не издадох книгата тогава. Сега й е било времето на "Верчето, Надежда и Любов". 

А пандемията ме научи на "бавен живот", сетивата ми се "отвориха". Пандемията не можа да ме научи на страх, а на повече дисциплина, на толерантност към хората около мен. Още мисля за последиците - не толкова за хората, които изгубихме, а за тези, които останаха с невидими белези от нея.

- Смятате ли, че връхлетялото ни всеобщо изпитание ни отрезви и ни накара да отсеем стойностните неща в живота?

- Сигурна ли сте, че изтрезняхме? Или че отсяхме стойностните неща в живота? Или станахме по-невротични, по-объркани и по-тревожни? И дали и кога това изпитание ще приключи?

- Защо действието в новия Ви роман се развива точно в Тотината махала в Еленския Балкан?

- Тотината махала не може да бъде открита в Еленския Балкан. Тя е измислена. И къщата е измислена. Но Тотината махала е посоката, която героите избират, за да потърсят и намерят щастието си. Наско и Верчето случват любовта си, защото са зрели да я преживеят. Можеше и да не се случи най-хубавото нещо в живота им. Но те слушат душата си, смели и мъдри са и чудото става. 

- Тотината махала и къщата са измислени, но разказът на главната героиня за мястото, на което попада, напомня гледки, които всички сме виждали из България. Смълчани селца и махали, порутени къщи и училища, обрасли порти и пътеките пред тях. А в миналото там е кипял живот...

- Надявам се животът да се завърне в тези призрачни селца и махали, където на всяка порта има некролог. Надявам се селските училища да се напълнят с детска глъч. Надявам се да се разчистят портите, обраснали с бръшлян. Болно ми е за българското село. 

Единственият плюс на пандемията е това, че свободата, която дава животът на село, излезе на мода. Много млади семейства съживяват изоставени селски къщи и откриват прелестите на извънградския живот. Покрай възможността за работа от дистанция виждам надежда за възраждане на българските села.

- В книгата Ви се засяга и чувствителната тема за осиновяването. Един значим и благороден жест, който обръща към добро живота на много хора, но понякога води до драми, които огорчават и засенчват искрените намерения, с които е извършен. Може би трябва да се вслушаме във философските разсъждения на Верчето по този въпрос...

- Да, при нас, българите, осиновяването е по-скоро драма, отколкото радост. Чувствителна е тази тема. Ние не раждаме много деца и не осиновяваме много деца. А децата са радост. Думата "осиновяване" бих заменила с "даряване". Мисля, че Любов дава детето си в дар, а не за осиновяване. 

- И друга тема в новата Ви творба ще жегне сърцата на много читатели: дъщерята на Верчето е заминала да учи в чужбина. "София ще остане в Америка, едва ли ще се върне тук", си мисли майката. Немалко български семейства споделят подобна съдба, баби и дядовци виждат по скайп как растат внуците им...

- Още по-тъжно е, че баби и дядовци отглеждат внуците си, докато родителите са на гурбет в чужбина. Късат се семейните връзки. А, кой знае, може така семействата да стават още по-сплотени. Дали е вярна приказката "Далеч от очите, далеч от сърцето"? 

София обаче мисли по друг начин. Тя смята, че когато създава семейство с чужденец, така животът на децата им ще е по-богат. Те ще са възпитани от две култури, ще бъдат обогатени.

Времето ще покаже къде ще се запази българщината. Дали ще е в малкото останали българи в България или в разпилените по света българи? Още не знам.

Имам много читатели в чужбина. Една малка България се разпиля по света - хора борбени, решителни, смели, мислещи и четящи. И не само моите книги четат българите в чужбина. Те четат много български автори. Милеят за Родината.

Ако бях управник, щях да намеря начин да съхраня българския дух. Но аз вярвам, че българските жени и майки, където и да са по света, радеят за българщината.

- Вашите героини са откровени, женствени и всяка има своето ъгълче болка в душата, но не излъчват самосъжаление, напротив, дори гледат с хумор и самоирония на своите несгоди и копнежи.

- Какво друго ни остава, когато болката ни задушава, освен сами да си дадем кураж? Когато й се присмеем, ще я омаловажим, тя ще се смали и по-лесно ще продължим напред, въпреки тази вече малка и смешна болчица.

- И Карамфила от "Розов цвят и сладко от смокини", и Калинка от "Стари шлагери и крем брюле", и Кръстина от "Кръстина и райските ябълки", и Верчето от "Верчето, Надежда и Любов" са варненки, работещи жени, които изпълняват дълга и всекидневните си задължения, без да хленчат. Но си имат една мечта - да бъдат обичани. Всъщност не е ли това най-ценното в живота на всеки човек?

- Само едно е по-важно от това да си обичан - да обичаш. Да, това е най-ценното - да умееш да обичаш.

- Всеки от романите Ви не надхвърля 150 страници. А в тях има толкова възможни сюжетни линии за развиване, че биха могли да набъбнат доста. Защо така лаконично разказвате интересните си истории?

- Знам ли?.. Случвало ли ви се е в компания да ви приклещят и да ви разкажат някоя предълга история? Мен това ме изнервя. В книгите ми се иска героините ми сами да споделят историите си. Да ги чувате, все едно си говорите. Те ще кажат едно, вие - друго. Все едно си разказвате един на друг. Не искам да отнемам думата на събеседниците си.

- Вече имахте първите срещи с читателите на новия Ви роман - с какво ги е развълнувал, какви въпроси имат към Вас? Споделят ли свои лични истории?

- Винаги читателите са любопитни да знаят има ли нещо лично в тези "любовни" романи. Няма, но пожелавам на всички читатели да изживеят една красива любов. Това е благословия! Разказаха ми история за едно реално варненско "Верче", счетоводителка, която е заживяла с любовта на живота си при сходна среща. Стана ми много мило.

Но най-сладкият въпрос е от един читател. Той ме помоли да обменим опит във варенето на ракия, конкретно в тънкостите на приготвянето на материала. Защо не?! Аз споделям охотно рецептите си. 

- Какво е писането за Вас?

- Отмора, създаване на един друг свят, нещо много красиво и даващо надежда, което можеш да споделиш и дариш.

- Наближават едни от най-уютните и семейни празници в календара, заредени с вяра, че трудностите и лошото ще останат в старата година и с надежда за повече добро и красота през новата. Вие как празнувате и какво си пожелавате в тези светли дни?

- Винаги по един и същи начин. У дома, уют, огън, пукот на дърва, миризма на елха, червено и златно, обичам коледни песни, содена питка с късметче, постните манджи - като във всеки български дом.

С Вяра, Надежда и Любов се моля за една по-здрава и щастлива година!

Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--

Споделяйте нашите публикации.