"Кръг" - цикъл къси разкази от Мартин Петрушев

 Да пуснеш писмо

Всяко куче може да го направи, стига да е научено. Излиза през вратата, спира на светофара, за да изчака зеленото, пресича на отсрещния тротоар и предава на жената в пощенския клон писмото между зъбите си. Тя го взима, слага го в пощенски плик и го предава на куриер.

Всеки куриер може да го направи. Прибира писмото в кутията, слага я в багажното на буса, запалва мотора и го откарва до работник на летището. Той взима кашоните, пренася ги с мотокар и ги поставя един върху друг в самолета.

Всеки самолет може да го направи. Изчаква мотокарите да го натоварят, излита и предава кашоните на куриерската служба на следващото летище. Тя ги взима, разпределя писмата и ги изпраща до дома на съответния човек.

Всеки човек може да го направи. Взема химикалка и лист, пише писмо и го предава на кучето си, което е научил да ходи до пощата.

На спирката

- Кучи син! - промърмори дебелият и удари с юмрук по стъклото на автобусната спирка. Сетне разтърси почервенялата си ръка. - Да ме остави да чакам навън в най-големия студ.

 Изправи се с пуфтене и с няколко тежки крачки стъпи на улицата. Ще чака той. На минус десет.

За миг му мина през ума да пресече платното и да влезе в магазина отсреща, но видя зелена лампичка и вдигна ръка. Таксито спря, той отвори вратата и седна вътре.

 - Да? - попита таксиджията и след кратка тишина добави - Закъде сте?

 - Студено ми е - каза мъжът. 

 - Студено си е. За кой квартал сте? - таксиджията протегна ръка и включи брояча.

 - Заникъде. Всъщност за "Мусагеница", но чакам да ме вземат. 

 - Добре - каза таксиджията - но ще си платиш за престой. А ако взема адрес, слизаш.

 Дебелакът бръкна в джобовете си, извади два лева и ги подаде на таксиджията. Той ги взе. 

 Настъпи мълчание и двамата се загледаха в скрежа върху стъклото. Таксиджията усили музиката.

 - "Мусагеница" - "Красна поляна" - чу се по радиостанцията.

 Таксиджията натисна някакво копче и каза, че приема адреса. После се обърна към дебелака и му каза, че се налага да слезе.

 - Нали си към "Мусагеница", не можеш ли да ме метнеш?

 - За два лева? - възмути се шофьорът.

 - Така и така си натам, човек. Мога да ти дам още левче.

 Таксиджията изсумтя, взе левчето и спря брояча. После завъртя ключа и тръгна.

 - Спри! - извика дебелият, забелязал нещо в огледалото за задно виждане. Зад тях една шкода намали покрай спирката, точно когато таксито наби спирачка. Последва клаксон. Дебелият се измъкна с пуфтене от жълтото возило и затвори вратата, но шкодата премина по улицата и продължи, а таксито потегли без пътник към "Мусагеница". Дебелият се обърна изнервено и отново седна на автобусната спирка.

 - Кучи син! - промърмори той и удари стъклото с юмрук. 

Нощен въздух

Нощта ме изтегли навън с невидимите си конци и ме прикани да извърша дълго отлагания ритуал. Беше два часа след полунощ, взех тетрадката и се спуснах надолу по стълбите.

На улицата ме посрещна лек полъх на вятъра, понесъл във въздуха издуто найлоново пликче. От двете страни на уличното платно, кръгове светлина се свързваха с надвесените улични лампи като есенни палта. Една котка, попаднала в това облекло, ме погледна и в очите й проблесна отражението на отсрещния тротоар. Спрях и се загледахме продължително един в друг - единствените пътници, прекосяващи нощта. Тя застина нерешително с вдигната лапа и внезапно се хвърли в прозореца на близкото мазе.

Алея, постлана с нападали листа, ме отведе до каменния танк на ж.к. "Яворов". Качих се отгоре, седнах на металното дуло, което сочеше към забулените от смог звезди, и извадих запалка от джоба си. След щракването малкият пламък събра цялата тъмнина на върха на езика си и облиза доближената до него тетрадка. Листата отвътре пламнаха и поставих кориците върху каменната настилка. Част от горящата хартия се провеси от ръба и пламъкът обхвана тетрадката от двете страни. Надигнаха се два огнени рога и ако не бях сигурен, че тази жертва е важна, видението щеше да ме скове от страх. Една от страниците се обърна и на нея имаше текст, обграден от нейна рисунка. Раздухах огъня, за да го разпаля. Пламъкът започна да прегризва мастилото с черните си зъби и да прибира изписаното обратно там, откъдето е дошло.

Върху каменния танк на Яворов стои тъмен силует и раздухва горяща хартия. На пресекулки можем да видим очертанията на лицето, а после тъмното го прибира. Един лист се откъсва и пада под дулото на танка, но силуетът не отчита. Изчаква огъня да догори и стъпква малките светлинки, които вятърът разпръсква като жарава по каменната настилка. Слиза и си тръгва, а ние се доближаваме до дулото и вдигаме падналия лист. Обгорен е от всички страни, но огънят не е засегнал нито една буква. Текстът започва така:

"Нощта ме изтегли навън с невидимите си конци и ме прикани да извърша дълго отлагания ритуал. Беше два часа след полунощ, взех тетрадката и се спуснах надолу по стълбите..."

Камбаната

Камбаната удари. Удряше на всеки точен час и тъй като новата му къща се намираше в близост до камбанарията, нощем му беше трудно да заспи. Тъкмо се унасяше в лека дрямка и "Данн..." главата му започваше да вибрира. Това беше първата му среща с този странен обичай и когато понечеше да се оплаче на някой местен, въпросният го поглеждаше сякаш е крадец или неканен гостенин. Когато дойде да навести къщата с жена си, камбаната удари два пъти за два часа, но той реши, че за това има някакъв специален повод. С жена му бяха решили да се оттеглят някъде и да си почиват на старини, а мястото и къщата им се сториха съвсем подходящи. Селцето създаваше впечатление за тишина и спокойствие. 

Проблемът с камбаната се появи още на първия ден, след като се пренесоха в къщата, но съпругата му остана абсолютно невъзмутима. Тя спеше дълбоко и натрапчивото " Данн..." дори не й правеше впечатление. Той опита да се справи с проблема по всевъзможни начини. Слагаше си главата между две възглавници, напъхваше си памук в ушите, сложи чаршафи между стъклата на прозорците и запуши ключалката на балконската врата с ръчно изрязани коркови тапи. В отчаянието си дори предложи пари на дежурния на камбанарията, говори с кмета на селото и прикоткваше местните селяни да направят подписка срещу биенето на камбаната поне след 10 часа вечерта, но всичко, което постигна, беше, че те го гледаха така сякаш е от друга планета. Дори не си правеха труда да разберат, че той е дошъл да изживее спокойно старостта си, а ежечасовите удари на камбаната бяха като удари на чукове, забиващи бавно пирони в ковчега му. Жена му бе започнала да се тормози от неспирното мрънкане  на мъжа си, почти колкото той от самата камбана. 

 - Хората тук живеят така, откакто се помнят. - всеки път казваше тя.

 - Да, но аз не живея така, откакто се помня. - отговаряше й винаги той.

 Това, че хората тук приемаха толкова спокойно мъчителните стенания на камбаната, напълно го вбесяваше. Взираше се в стенния часовник всеки път, преди стрелката за минутите да посочи право нагоре, и в него се натрупваше нервно напрежение, което след оглушителния удар проникваше до мозъка на костите му. Всеки изминат ден той го чуваше все по-силно.

  Една вечер не издържа и каза на жена си, че се маха, защото не може да търпи повече целия този кошмар. Тя го прие равнодушно и не го сметна за нищо по-обезпокоително от друг път. На следващият ден той пое по пътя извън селото. Имаше намерение да се върне, но искаше поне за малко да разкара този звук от главата си. Беше се отдалечил на няколко километра, когато точният час удари и той отново чу разтърсващия звук. Започна да върви все по бързо, за да се отдалечи възможно най-много от селото до следващия кръгъл час. Беше почти на десет километра, когато гръмотевичният тътен на камбаната завибрира в главата му и сякаш я препълни с рояк жужащи оси. Това го накара да изгуби всяка съзнателна мисъл и той започна да тича, доколкото възрастта му позволяваше, само и само, за да се отдалечи. Устата му пресъхна и стомахът му се сви, но той бе решен на всичко. Тича, докато не капна от умора и се облегна задъхан на едно дърво. Беше на повече от 20 километра от селото и тялото му жадуваше за капка вода, но той се загледа напрегнато в стрелките на ръчния си часовник и проследи последната минута в свръхнервно очакване. Стрелките се движеха по-бавно от друг път. 3, 2, 1, "Данн"...

   Главата му се олюля и той се просна на земята с разперени ръце. 

   Намериха го след два дена, излегнат по същия начин и го погребаха с камбанен звън, от който ковчегът му се разтресе.

Мартин Марий Петрушев е роден през 1993 година. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, където е студент в класовете на Стефан Данаилов и Ивайло Христов. През 2017/2018 г. учи за преводач-редактор в СУ "Св.Климент Охридски", където печели наградата за превод на университета. През 2018/2019 прекарва една година в университета в Хайделберг, където учи германистика и англицистика и е редактор в немско издание. Работил е за "Литературен вестник", като водещ на собствена рубрика в предаването "Библиотеката" по БНТ1 и е превеждал разкази от "New Yorker" за "Съвременник". Негови текстове са публикувани в "Страница", "Пламък", "АРТизани" и др.