Кой стои зад гражданската война в Сирия?

Киряк Цонев
 
В последно време положението в Сирия придобива неконтролируемо развитие. Твърденията "да не се стигне до гражданска война" са твърде слаби - гражданската война вече бушува с всички сили и разрушава институциите и икономиката на тази прекрасна страна.
От една страна са силите на правителството, които са поставени в положение на отчаяна самозащита. И наистина - кое правителство в света би позволило на шепа метежници, дори прикриващи се зад най-прекрасни лозунги (а в Сирия те далеч не са такива) да дестабилизира страната? Такъв случай в световната история няма! Властта затова е власт, каквато и да е тя, и едно от основните й задължения е да запази с всички възможни средства тази стабилност. От друга страна е екстремистката въоръжена опозиция, обявила себе си за "Свободна сирийска армия". Армия на една, правителствена, сила срещу армия на друга, опозиционна, сила - с какво това не е гражданска война? При това всяка една от двете е готова да се бие докрай, без никой да се замисли какъв ще бъде този край! Говори се за "кървава разправа на режима с опозицията", но и за "отмъщение докрай". Вече се отправят призиви и за

разправа със силно религиозен оттенък

Всякакви опити за мирно регулиране, дори с посредничеството на ООН, умират - по-често те са приети от правителството, но категорично се отхвърлят от опозицията. Светът (имат се предвид западните сили) оказва натиск върху Дамаск да престане с използването на тежко въоръжение, дори се отправят призиви да не използва химическо оръжие, но никой не осъжда бунтовниците за това, че не приемат никое, дори международно, предложение за посредничество, и ако правителствените войски някъде наистина отстъпят в отговор на международните призиви, те бързат да заемат мястото им! А това в крайна сметка застави генералния секретар на ООН Бан Ки-мун да заговори за "тероризъм".
Фактически общопризнато е, че т.нар. опозиционери са един разкъсан и пълен със сблъсъци, разединен формален блок, чийто компоненти не могат да намерят общ език между тези различни, често противоположни по идеи и принципи групи, някои от които дори се сбиха помежду си на конференцията на "приятелите на Сирия" в Кайро. Резултатът е един и той е неоспорим - опозицията няма единно ръководство. Извън страната тя желае и се готви да вземе властта, като е оставила реалната битка в самата Сирия да се води от неорганизирани групи от млади бойци, също от различни направления, често действащи всяка на своя глава, някои стигащи до откровени прояви на бандитизъм и разбойничество.
За да се разберат сирийците, си заслужава да се надникне в тяхната психология, особено на онези, които по един или друг начин са се издигнали над общо взето нещастната "работеща" тълпа. Откакто последният френски войник напусна Сирия през 1946 г., самите сирийци не знаят точно колко военни преврата и колко диктатора, все с претенции на велики, са минали - във всеки случай те са не по-малко от двайсет!

Двайсет преврата

за около 60-70 години съвсем не са малко. И всеки пореден "вожд" се смята за вечен. Малко са онези, които са си отишли от естествена смърт. Едва идването на власт на генерал Хафез Асад през 1971 г. до известна степен стабилизира страната. Никой не може да каже, че той бе демократ, напротив - стотици измряха по затворите без съд и присъда, хиляди избягаха от страната и се скитат немили-недраги по света, включително в България. Неговата смърт доведе до взрива на народното недоволство, на който сме свидетели. Неговият наследник, синът му Башар Асад, предприе редица крачки към демократизиране на страната - приета бе нова конституция, проведени бяха нови частично демократични избори, премахната бе практически еднопартийната система, копирана от някои бивши социалистически държави, и т.н. След всеки от тези актове сегашната опозиция твърдеше: "Да, ама е вече късно!" и възобновяваше боевете в този или онзи град на страната.
Да се говори, че вътре в Сирия няма опозиция, би било грешка. Нещо повече - може със спокойна съвест да се каже, че по-голямата част от населението е фактически в опозиция на режима, но ако търсим сравнение, тази опозиция не е нещо повече от опозицията срещу правителството в България. Т.е. това е умерена опозиция, която очаква промени, желае промени, но се противопоставя на използването на насилствени, военни методи на тяхното реализиране. Сирийският народ е миролюбив. Но от неговото недоволство се възползваха някои екстремистки елементи, които се вдигнаха на необуздана кървава въоръжена борба, чиято жертва стават обикновени хора. В конфликта се намесиха и външни сили, особено най-реакционните ислямистки арабски държави, които хвърлиха милиарди, за да свалят Асад - просто той бе трън в очите им, все пак Сирия оставаше почти единствената стабилна светска държава в региона, особено след не особено сполучливите "революции" в някои арабски държави, които твърде неочаквано за някои доведоха на власт ислямистки режими, върнали развитието им с десетилетия назад.
Преди броени дни именитият наш политически коментатор Бойко Василев показа снет от него филм за положението в Сирия. Но вместо един умерен балансиран разказ за реалното състояние на страната и истинските миролюбиви стремежи на мнозинството нейни граждани, българският зрител видя една твърде едностранчива картина, показваща позициите на едната страна, на малка част от озлобените въоръжени опозиционери, но устата на другата страна бе запушена. Не бе преведена и откровено екстремистката лекция на брадатия мюфтия, представен като борец на свобода, който възхваляваше Аллах на всяка своя втора фраза - такъв в България би трябвало да го арестуват за проява на религиозен екстремизъм!
И още - показвайки "обективно" положението на бегълците от Сирия в Турция, филмът не отговори на един въпрос: Какво кара тези хора да бягат и да търсят убежище зад граница? Защо те бягат, но нито един от тях не се е присъединил към въоръжените опозиционери, бих ги нарекъл - въоръжаваните отвън банди, за да се бие против режима? И още - колко души от сирийската "опозиция" в България, които крещяха пред сирийското посолство, които направиха всичко възможно да бъде "изгонен" от страната практически без причина един високо морален човек (посланикът на Сирия), не казал нито дума срещу България, колко от тях са се присъединили към тези сили, за да се бият реално за "свобода и демокрация" в Сирия? Нито един!
А от друга страна  - защо нашата "обективна" пропаганда не каза нито дума за двамата чужди репортери, холандец и британец, пленени от бунтовниците, срещу които са отправяни заплахи, че ще бъдат убити, ако не приемат исляма, като и двамата са били простреляни в краката, преди да бъдат освободени "при опит за бягство"? Защо не бяха показани онези 200 либийски главорези, които тържествено слизат от кораб в турското пристанище Адана и тържествено маршируват из настръхналите разтревожени улици на града, след което се отправят към Сирия - срещу солидно заплащане от краля на Саудитска Арабия, емира на Катар и други като тях, разбира се! Говори се за 20 хиляди жертви! Но защо не се казва, че поне половината от тях са военни, а голяма част от останалите са привърженици именно на тези военни? Нима само загиналите бунтовници, които са по-малко от половината жертви, имат свои близки, които да ги оплакват?
Специфични са позициите на Русия и Китай. Руският коментатор Лукянов, отчитайки грешката на Русия при заемане на позиция в ООН при почти идентичния конфликт в Либия отбелязва, че тогава "всички гласуват за някакви санкции, после могъщ военен съюз се намесва в един локален конфликт в подкрепа на една от страните в него и й помага да победи". И прави извода, че втори път такава грешка не бива да се допуска. 
Интересна и противоречива е ролята на Турция. От една страна, тя е пример за умерените ислямисти как да уредят в бъдеще своите държави така, че "и вълкът да е сит, и агнето да е цяло". Не става въпрос толкова и за хилядите сирийски бежанци, които в определен момент може да се насочат и към България - още един резултат от неуравновесената българска външна политика в района. За Турция е важно предимно бъдещето на

сирийски Кюрдистан.

След като кюрдите в Ирак получиха формална автономия и като се има предвид фактът, че сирийските кюрди симпатизират на ПКК в Турция, която започва да възобновява въоръжената си борба, едно откъсване на кюрдите в Сирия би довело до увеличаване на "кюрдската зона", което не може да не даде отражение и върху кюрдите в Турция. А това е един голям проблем. Турция, разбира се, изпълнява американската поръчка за натиск върху Дамаск, но същевременно си дава сметка, че един възможен хаос в Сирия при евентуално падане на Асад би се отразил крайно негативно върху ситуацията в страната, особено по кюрдския въпрос. Положението в Сирия може да стане по-трагично, отколкото в една Либия например. И да засегне самата Турция.
В Турция се заговори за тероризъм, за "Ал Кайда" и т.н. Съсредоточават се военни части по границата. Това поражда напълно оправдана тревога сред турското обществено мнение. А Турция все пак е наш съсед...
От такава ситуация има по-голяма сметка Израел, защото колкото по-объркано е положението в Сирия, което привлича като магнит вниманието на почти всички араби, толкова по-назад остават не само претенциите на Дамаск за освобождаване на окупираните Голански възвишения, но и ще отпадне вниманието, което Сирия оказва на шиитската партия "Хизбулла" в Ливан, ще рухне съществуващия алианс на Сирия с Иран, което ще облекчи усилията за смъкване на режима в Техеран, ще бъде забравен и без това премълчаваният почти от цял свят факт за наличието на повече от 150 ядрени бойни заряда на Израел, които не се контролират от никаква международна сила, включително от Международната агенция по ядрена енергия, на заден план ще останат и палестинците, които остават все по-самотни мохикани срещу мощната израелска военна машина.