Кой и защо плаче за "жертвите на комунизма"?

В края на ноември 2019 г. унгарското правителство заяви, че възнамерява да предложи на ООН да определи международен ден в памет на жертвите на комунистическата диктатура. Това беше заявено от външния министър на страната Петер Сиярто пред агенция МТИ. Според него "не бива да допуснем на международната сцена престъпленията на комунизма да бъдат поставяни под съмнение, също както и другите отвратителни и недобросъвестни опити за фалшифициране на историята". Министърът заяви, че се надява Генералната асамблея на ООН да приеме съответната резолюция на следващата си сесия през септември 2020 г. Впрочем, темата беше обсъдена и на срещата на външните министри на държавите от Вишеградската група (в която, освен Унгария, участват Полша, Чехия и Словакия).

Тук е мястото да напомня, че в навечерието на 75-годишнината от края на Втората световна война държавният секретар на САЩ Майк Помпео и девет външни министри на страни от Централна и Източна Европа, сред които и България, oбвиниха Русия, че фалшифицира историята, и заявиха, че победата на съюзниците не е донесла свобода на цяла Европа. В Словакия беше приет закон, според който следва да се търси наказателна отговорност за публичното отричане на престъпленията на фашистките и комунистическите режими, насочени против хуманизма и човешките права и свободи. На свой ред администрацията на Тръмп обяви 7 ноември за Ден в памет на жертвите на комунизма (макар че през миналата 2019 г. той не беше отбелязан официално).

Според редица авторитетни (включително и западни) експерти обаче подобни действия са абсолютно ирационални и погрешни от политическа, международна и каквато и да било друга гледна точка. Достатъчно е да си припомним, че най-голямата комунистическа партия на планетата - Китайската, не само продължава да съществува, но и ръководи най-мощната възходяща световна икономика, а в нея членуват почти 80 милиона души. В момента Китай е една от двете световни суперсили и от тази гледна точка възниква въпросът как държави като Полша, Унгария или Словакия, които толкова яростно отричат "престъпленията на комунизма", възнамеряват да изграждат занапред отношенията си с Пекин. Унгария например, разчита на китайски заем от стотици милиони долари за изграждането на високоскоростната жп линия Будапеша-Белград, която ще се строи от китайски компании. Един от най-бързо възходящите в последните години нови азиатски "тигри" - Виетнам, също се управлява от комунистическа партия. Комунизмът очевидно няма да изчезне от политическата карта на света и предложения като това на унгарския външен министър Сиярто едва ли ще могат да разчитат на сериозна международна подкрепа.

Впрочем, струва си да напомня, че доскоро партията на самия Сиярто - "Фидес", управляваше в коалиция с крайнодясната формация "Йобик", която открито се обявява за наследник на унгарските нацисти - т.нар салашисти.

Митът за знака за равенство между нацизма и комунизма 

В основата на всички тези действия е съществуващият от десетилетия насам мит за "тъждеството между нацизма и комунизма". А причината за неговото дълголетие е, че от утвърждаването му са заинтересовани много влиятелни кръгове на Запад. Митът се използва като задължителна "теоретична основа" за прословутата "ревизия на резултатите от Втората световна война". Въпросната "ревизия", или по-точно фалшификация на историята, е просто инструмент за постигането на актуални геополитически цели и за реализацията на конкретни интереси на големите западни политически играчи.

От налагането и разпространението на този мит са заинтересовани най-вече онези, които в периода между двете световни войни съзнателно стимулираха появата и възхода на нацизма именно като средство против комунизма. След 1945 г., когато антихуманната същност и несъстоятелността на нацистката идеология и практика стават ясни на всички, идейните последователи на онези, които навремето го създават и подкрепят, опитват да се оправдаят, твърдейки, че комунистическият режим е дори по-лош от нацисткия.

От поддържането на този мит са заинтересовани всички онези, които в момента се обявяват против комунизма и се опитват да свържат комунизма с тотално отхвърления нацизъм, за да могат да обвиняват комунизма за престъпленията, за които всъщност е виновен нацизмът. 

Митът за тъждествения характер на нацизма и комунизма е 

изгоден на западния либерален елит 

който с течение на времето се превърна в своеобразна тоталитарна секта, опитваща да мотивира своя абсолютен отказ да приеме каквито и да било гледни точки, различни от нейната собствена, с твърдението, че другите гледни точки са "наистина тоталитарни" и затова не заслужават внимание. 

Както сочи и историческият опит, тоталитаризмът не може да бъде нито добър, нито лош. Тоталитаризмът е просто начин за концентрирането на всички обществени усилия за осъществяването на една цел. Той е просто средство и в това си качество не може да бъде "добър" или "лош". Такава може да бъде единствено въпросната цел, за чиято реализация се използва тоталитарният механизъм. 

Най-важното обаче е, че митът за "тъждествеността" между нацизма и комунизма е абсолютно погрешен, най-малкото защото нацистите дискриминират хората на основата на някакви външни признаци (раса или етническа принадлежност например), които те по принцип не могат да променят, и тъкмо върху това се основава и нацистката идеология.

Комунизмът, напротив, смята, че всеки човек може да промени всички свои обществено значими характеристики - неслучайно мнозина видни комунистически лидери произлизат от средната или висшата класа, но въпреки това се обявяват против съществуващия строй, смятайки го за несправедлив. Дори и това различие е напълно достатъчно, за да осъзнаем очевидното несъвпадение на двете идеологии. 

Още по-важно обаче е, че нацизмът по принцип не се стреми към гарантиране на благоденствие за всички, именно защото смята, че хората изначално не са равни помежду си. И се стреми да гарантира блага за едни за сметка на други - например за една нация или раса за сметка на други, обявени за "непълноценни". Комунизмът, напротив, залага на интернационализма на трудещите се и си поставя като крайна цел постигането на равни блага и щастие за всички в общество без класи. Т.е. между тези две идеологии няма как да се слага знак за равенство. При нацизма основният антагонизъм е между избраната нация и останалите, "низшите нации". При комунизма е между труда и капитала. Затова той и днес като идеология е опасен за капитала, който се стреми да го пребори чрез активираната напоследък идея да го приравнява с нацизма. 

Предмет на дискусии и анализ може да бъде единствено състоятелността или несъстоятелността на комунизма като научна теория. Предмет на такива дискусии може да бъде също съветският опит за практическа реализация на това учение в държавното строителство през ХХ век, както и този на другите "социалистически" държави. Тезата за "тъждествеността" на нацизма и комунизма очевидно не би могла да е тема на подобна дискусия, а опитите за поставянето й на дневен ред несъмнено обслужват определени геополитически интереси и нямат нищо общо с актуалния дневен ред на планетата.