Колега открехва радиозавесата
Йордан Гайдаров разказва случки, които в епохата на компютризацията звучат неразбираемо
/ брой: 135
Непретенциозна на външен вид книга, озаглавена "Без радио не мога" (по аналогия с песничката на естрадната прима Лили Иванова), издаде наскоро работилият цели 24 лета и зими в най-старата извънстолична радиостанция - Радио Стара Загора, Йордан Гайдаров.
В по-малко от сто странички, отпечатани върху пожълтяла вестникарска хартия, колегата е успял да щрихира десетки моменти от житието-битието зад стените на радиостудиата, което остава непознато за слушателя.
В книжката са намерили място както имената на забравени вече редови журналисти, диктори, тонтехници, фонотекари и дори шофьори на автомобили, така и епизоди, за които не е прието да се говори "на глас".
"В Радио Стара Загора влязох почти на момчешка възраст и излязох като зрял мъж, помъдрял от години и от... грешките си!", споделя още на първата страница Гайдаров. След което с ръка на сърцето признава, че далеч не е безгрешник, защото не греши само онзи, дето не е работил.
Воден от вроденото си чувство за историчност, авторът не пропуска да отдаде заслужена почит на хората, които от първите дни на "занаята" са му подали ръка, въвели са го постепенно из дебрите на радиожурналистиката. Разказва увлекателно случки, които днес, в епохата на компютризацията, звучат донякъде неразбираемо, но са показателни за хъса, с който се е работило. 24 часа в денонощието, 365 дни в годината. Без значение от сезона. В името на Негово Величество Слушателя, който има правото да бъде информиран. Навреме и колкото може по-пълно за случващото се в радиорегиона.
Авторът припомня за времето, в което живата връзка беше в основата на работата. С риск да предизвика скептични усмивки сред представителите на новото поколение радиоводещи. За които често по-важно е какво те са прочели в някой от псевдоновинарските интернет сайтове, а не какво е предложил кореспондентът от мястото на събитието.
Признавам си - лекичко позавидях на автора. За свежестта на изказа, за уловените и запазени през годините спомени. За живия и непринуден език. И най-накрая - за начина, по който, без да се натрапва, повдига крайчето на магическата завеса. Иззад която наместо дългите уши на зайчето надничат дяволито усмивките от старите магнетофонни ленти. Оцелели при традиционното "отгърмяване в изтривачката".