Кога и какъв ще е краят?

Димитър Танев

Размисляйки върху новия роман на Атанас Наковски "Краят на бъдещето" (издаден от "Български писател"), от любопитство потърсих някои предишни статии и рецензии, разискващи творчеството му. И попаднах на заглавия, още тогава много точно прихванали неговата авторска същност, типологията на повестите и романите му. Например: "Нравственият образ на съвременника", "Съвременникът пред изпитанието на равносметката", "Проза на нравствените колизии и урбанизма". И т.н. Ето, следователно, един писател с характер, останал единосъщ в погледа и реакциите си към живота, света, човека, битието, независимо от огромните промени, които ни разтърсиха, преобърнаха, смениха крачката, манталитетите, световъзрението ни. Сега този поглед е дори още по-остър, анализиращ, критичен, поставящ всичко и всички пред "детектора на истината" (или на лъжата?), издигащ един безкомпромисен критерий (граждански, нравствен, хуманитарен), биещ по приспани съвести, вадещ на показ беди и грехове, тревожно оглеждащ и поемащ "това наоколо". И все пак, и все още - излъхващ авторовата вяра в по-доброто, в градивното, в реабилитирането на истината, в очистването на делата и съвестите.
Доскоро Наковски публикуваше множество ярки и ядни публицистико-политически статии из пъстрия днес печат. Може да се каже, че някои от най-новите му книги (и най-вече този му именно роман) са тяхно продължение - след уталожването, след отлежаването на реалностите и събитията в писателското съзнание, за да се отлеят сега в нова форма, като художествена проза.
"Краят на бъдещето" е политически (в известен смисъл - и "протестен") роман. Той "документира" сегашната обществено-политическа атмосфера у нас, прихваща едва ли не всичко от социален, нравствен, битов, та и междуличностен порядък - ежедневие за всички ни, вървящо като абсурден театър пред очите ни. То е стегнало живота ни (пряко илюзиите за свобода, демокрация и европейско самочувствие), хабейки ни, затрупвайки ни с тонове информация, с много изненади и проблеми. В героите на романа (изградени на принципа "нищо човешко не ми е чуждо") припознаваме редица актуални играчи и игри (Вазов - в своето време - наричаше този политически и висшечиновнически типаж "картонни герои"). "Охудожествени" са събития, обстоятелства, прояви, действия, парламентарни и извънпарламентарни договаряния, козни и борби, които, нека повторим, знаем от медии, от собствени наблюдения и преживявания, които сами освидетелстваме или пък участваме в тях като заблудени пешеходци, като стреснат миманс, но и като косвени виновници или съучастници.
Кандидати за президенти, депутати, прокурори, бизнесмени, съперници и комбинатори, големци с мераци и любовници от всякакъв вид и цвят, но единни в кариера, интереси, в опазване на статута и "елитността" си, те някак ни изглеждат като други, чужди хора с друг някакъв живот - хем уж лесно припознаваеми, втръснали ни с образите и говоренето си, хем изглеждащи като извадени от някакъв паноптикум. Един темпов персонаж, продукт на все още новата и неясна като бъдеще конюнктура, на все още напасващи се събития, дела, тенденции, насочвания. И Василев, и Стоянов, и Доктора, и Пешев, и Попчев, и Румянцев, и пр., и пр. са в своето кипнало време, не са още завършени в дълбочина, имат още ходове и посоки за разгръщане и социално-политически мимикрии (подобно на новоявлението Чичиков спрямо останалия "застинал" персонаж в Гоголевите "Мъртви души"). Затова още и често ще ни идват наум - сякаш ни внушава Наковски - ония думи, които Алеко Константинов бе изрекъл в приятелско писмо до свой съвременник: "А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч..."