Книга за истината по османско време

Христо Цеков

    За голяма част от читателите на публицистични продукции, посветени на патриотизма, авторът на новоизлязлата книга "Девширме" Иван Миланов е известен като член на дружеството на журналистите - офицери и сержанти от запаса и резерва, регистрирано в СБЖ през пролетта на 1990 г. Колегата Иван Миланов от няколко десетилетия е деен сътрудник на вестници и списания, автор на книги и десетки документални филми в качеството си на главен редактор на Военната редакция в БНТ. И на 75-годишния си юбилей в края на октомври т.г. той ни зарадва с поредната си книга - издание, което застава срещу изкривяването на истината за петвековното турско робство, представяно като обикновено османско присъствие по нашите земи. В подзаглавието на творбата си авторът ни я представя, като "Сказание за миналото и настоящето на кръвния данък". Съвсем конкретно Миланов показва и ни припомня какви са били действията на военния еничарски корпус, създаден в Османската империя по време на Султан Орхан (1326-1359), просъществувал и действал с възможно най-чудовищна жестокост до времето на Султан Махмуд тт - 1826 г.

    Очевидно колегата Миланов се е заровил дълбоко в архивите, за да ни поднесе по  убедителен начин същността на робството и действията на османлиите по нашите земи. В страниците на творбата той с високо професионално умение на разказвач ни представя жестокостите   на Еничарския корпус спрямо непокорното българско население, принудено да дава в дар на поробителя децата си, които след помохамеданчване и обучение се превръщат в касапи на родните си братя и сестри. Не бива тук да се преразказва съдържанието. Още повече, че сюжетната постройка на творбата е такава, че те поддържа в напрежение след всяко изречение, след всяка прочетена страница. И така от първата до 270-та страница, пуснати на бял свят от издателство "Пропелер" София, 2014.
    Оставам на читателя да се запознае в оригинала на книгата и да разбере защо и как е поднесена аналогията за кръвния данък в миналото и настоящето. Изкушавам се обаче да направя малки извадки от пролога, посочващи моменти от "Воплите на поробените българи срещу "Кръвния данък".
    "...И ако намереха у някой християнин трима синове, те вземаха двама за царя, а третият оставаха на родителите му..." (Из житието на Георги Нови Софийски, съставено през 1539 г. от руския монах Илия").
    В пътеписите на далматинеца Антон Вранчич от 1553 г. пък, четем: "Имало някога обичай на всяка пета година да се събира този данък от малолетни деца...".
    Немският дипломат Ханс Дерншвам, посетил Османската империя през 1553-1555 г., отбелязва: "Турчинът има обичаи в християнските земи и царства, които е завладял и потиснал, редовно да взема през три години най-избраните, красиви, сръчни, стройни момчета навсякъде по градове и села - толкова, колкото си иска и колкото му трябват."
    Чете човек и препрочита за съдбата на помохамеданчените българчета и превръщането им след специално обучение в терористична сила за наказателни походи. Жестоко, невероятно жестоко! Едно е безспорно - за годините на турското робство трябва да се пише, така както го е сторил авторът на "Девширме". Защото злонамерените "тълкуватели" на петте столетия османско робство, каквито се намират и у нас, прикриват пагубните последствия за българската нация. И стават смешни в стремежа си да изградят отношенията днес между двете държави на базата на т.нар. възродителен процес. Наистина си струва да се направи аналогия между двете явления и при съпоставимост да се отреди мястото им като отзвук при формиране на междудържавните отношение в началото на ХХт в.
    Дерзай, колега, перото ти е сочно и видимо!