Киното на малка страна като нашата трябва да бъде грижа на държавата

Рашко Узунов е роден на 2 септември 1941 г. в Пловдив. От 1954 г. живее в София. През 1962-1967 учи кинорежисура в Държавната висша театрална телевизионна и филмова школа в Лодз, Полша, при професорите Антони Бохджевич, Йежи Босак и Кажимеж Карабаш. Дипломира се със званието "Магистър на изкуството" през 1969 г. Работи като режисьор в Студия за хроникални и документални филми, от 1969 до 1991 г. - като режисьор-постановчик в Студия за игрални филми "Бояна". След това е режисьор на свободна практика, а в периода 1996-2001 г. е главен експерт в управление "Култура" на Столичната община. През 1967/1968 г. дебютира в документалното кино с филмите "Където и да ида", "Синове на морето", "Зимни приказки" и "Нашият Ванюша". Втори режисьор е на полския филм "Агент номер 1" на Збигниев Кужмински (1971). Година по-късно дебютира с игралната новела "Чертичката" в СИФ "Бояна" по сценарий на Жана Авишай. Телевизионните филми "Погледни в слънцето" (1975) и "Улица, която започва с буква "А" (1976) по  сценарий на Свобода Бъчварова - СИФ "Бояна".    "Талисман" (1977) игрален филм по сценарий на Правда Кирова, творчески колектив "Хемус" - СИФ "Бояна"; "Бягай... обичам те" (1978) - игрален филм по сценарий на Кирил Топалов, "Младост" - СИФ "Бояна"; "Човек не съм убивал" (1982) - игрален филм по сценарий на Росен Босев, "Хемус" - СИФ "Бояна"; "Между рая и ада" (2003) - телевизионен филм на БНТ. В периода 1972-1992 г. е осъществил повече от 50 документални, научнопопулярни, рекламни, видеофилми и игрални новели като "Изпит", "Мечката", "Наследство", "Войната продължава" и др. Направил е и няколко театрални постановки - "Пътуване към зелените сенки" от Фин Метхлинг, Полша; "Професионалистът" от Душан Ковачевич - Кюстендилски драматичен театър; "Какво се видя през ключалката" от Джо Ортън - Ловешки драматичен театър; "Коя сте вие, госпожо?" от Анджей Недоба - Дом на културата "Надежда" и Полският културен институт. Рашко Узунов е носител на наградата за хуманизъм на фестивала във Варшава за студентския документален филм "Маркевичови"; награда на БСФС за "Бягай... обичам те" за най-добро художествено произведение на спортна тематика, и др. Като актьор участва в няколко игрални филма, между които "Стъклени топчета" на режисьора Иван Черкелов, "Зелени поля" на Пламен Масларов, "Няма нищо по-хубаво от лошото време" на Методи Андонов,  където е и втори режисьор. Член е на Съюза на българските филмови дейци.


- Какви филми сте правили през годините? Кои са възлови за вашата кариера?     
- Последният филм, който направих, бе тв филм "Между рая и ада" през 2003 г. с участието на Зуека, Стефка Янорова, Пламена Гетова... Ако мога да отделя някои от своите филми, въпреки че това е  пристрастно, особено внимание обръщам на филма "Човек не съм убивал" по сценарий на Росен Босев, който за съжаление не беше излъчен по телевизията преди 10 ноември, не бе показан и след това, изобщо. Не знам какви са причините. Дори се учудвам. Останалите ми филми са показвани. Имам един друг тв филм - "Погледни в слънцето", посветен на Ангел Кънчев, който не е излъчван по повод на негови годишнини. Осъществил съм 4 телевизионни филма. Работил съм и върху игрални филми, имам също няколко театрални постановки, които направих в Кюстендил, Ловеч, София... Разбира се, имам и куп сценарии, които не съм осъществил. Моят баща Николай Узунов беше актьор в Народния театър, може би от него ми дойде интересът към театъра, към киното. Успях да отида да следвам в Полша, от което съм много доволен.   След време започнах да си давам сметка за  образованието и контактите, които получих. Изведнъж от България попаднах в страна, в която всеки професор говореше по няколко езика. Дължа много на моите преподаватели. Имаше широк достъп до литература, кино, което беше от голямо значение. Това даваше възможност на човек от по-малка страна да се обогати. Бяхме 10-15 българи и всички се върнахме.  
- По какво се отличава полската киношкола от  нашето обучение в академията? Има ли база за сравнение между тях?    
- Образованието в Полша наистина е на високо равнище. Моите впечатления са отпреди доста години, когато съм следвал, но голямо внимание се обръщаше на практиката. Изключително важни бяха тези занятия. Имахме възможност сами да правим филми - през 60-70-те г. на миналия век, всичко беше на лента, което струваше много скъпо, но ни се предоставяше шанса да правим няколко игрални и документални късометражни филма по време на следването си. Отделно режисирахме театрални и телевизионни постановки. А теорията се преподаваше от изключително добре подготвени преподаватели.  Смятам, че в онези години, а и сега образованието там е на високо равнище. Още повече, че тогава разликата между киното в Полша и киното у нас беше  огромна. Известната полска киношкола - филмите на  Вайда, Мунк, Кавалерович..., бяха водещи през 50-те, 60-те г. на XX в. Полша е имала винаги много по-големи контакти с Европа, отколкото ние. Но мисля, че обучението ни се подобри, за разлика от първите години, когато беше най-трудно. Това показват и добрите резултати в киното ни в момента.     
- Следите ли новите български филми? Какво мислите за тях?    
- От година-две българското кино категорично се възроди, навлязоха и млади хора. Бедата е, че броят на филмите е малък, твърде ограничена е продукцията. Не може от 5 филма да се искат 6 хубави. Във Франция например се правят около 250... При нашата продукция от 5-10 филма следва 1 да бъде качествен. А действително последните филми у нас, включително и сериалите, доказват, че трябва да има количество, за да се получи известно качество. В Полша се правят около 45 филма годишно, което е голямо количество. Но и тук започнаха да се правят филми, освен тези, финансирани от държавата, има и на частни продуценти. Това е също вариант, но за съжаление, не зависи много от творците. Частният капитал инвестира повече в чалгата, отколкото в киното и другите изкуства.
- Чия грижа трябва да бъде киното на една държава, за да бъде печелившо?
- Киното на малка държава като България не би могло да бъде печелившо и никъде в Европа не е печелившо. Киното може да бъде доходоносно само в страни над 80 млн. население като Русия, САЩ, Индия. При нас киното трябва да бъде основна грижа на държавата. Друга възможност е да бъдат създадени условия на хора с пари да проявяват интерес и да подпомагат производството на нови български филми. Имам предвид главно игралното кино, но има и документално, и анимационно, при които най-голямо поле за изява дава телевизията. Другата посока е по линия на Националния филмов център, който отпуска 80 процента от средствата.
- Вашите филми може ли да бъдат намерени в  Националната филмотека? Какво значение има тя за опазването на по-старите заглавия?
- Моите филми се пазят във филмотеката, тя разполага с кино "Одеон" и винаги, когато попадна там, обичам да гледам стари филми. Преди 9 септември 1944 г. и първите години след 9-и те са снимани на т.нар. лесно запалима лента и тези филми трябва да бъдат прехвърлени на цифров носител или на друга лента, за да може по-дълго време да бъдат запазени. Филмотеката периодически прехвърля известно количество филми, но средствата й са недостатъчни. Тя има нужда от по-добри условия на работа. Главно филмите отпреди 9 септември са изгубени, те са правени на любителски начала, от тях е имало малко копия... Във всички цивилизовани страни има филмотеки и навсякъде се полагат усилия филмите да бъдат съхранявани.
- Днешното кино се прави по различен начин, използват се нови технологии, мултимедия... Това доколко е ефикасно за възприемането на филмите,  губи ли се тяхното внушение?
- Някои от новите технологии са в зародиш, ако имате предвид 3D. Сега в Полша направиха първия голям 3D филм, той е епичен, казва се "Варшавската битка". У нас още няма такъв опит. За мен лично неудобство са очилата, с които трябва да гледам. Наскоро прочетох, че японците правят телевизори, чрез които 3D образът може да се гледа без очила. Наистина, ако стане така, въздействието ще бъде много по-силно. 
- Има ли минуси?
- Не мога да възприема очилата, възможно е един ден да отпаднат. Колкото по-силно става киното в смисъл, че техниката доминира, толкова повече се губи непосредствеността. Има стари черно-бели филми, в които камерата улавя хората да вървят, да си говорят, без намеса на техниката. Докато днес тя играе значителна роля. Има огромна конкуренция и борбата за зрителя става все по-трудна. Но ние не можем да надминем нито американците, нито руснаците - те имат пари и могат да правят мащабни проекти. Ние може би трябва да се насочим към някакъв по-психологически подход, към нещо, което ни е сравнително близко, включително и да търсим контакти, както е с филма на Камен Калев "Островът" с Летисия Каста, който излезе наскоро.
- Какво е мнението ви за американците и другите чужденци, които идват у нас да снимат?
- Хубавото е, че правят реклама на България. Съществуват въпроси обаче каква е нашата финансова полза от цялата тази работа? Собствениците на Киноцентъра твърдят, че доста подпомагат някои от българските филми... Те определено създават работа за втория ешелон на хората, които участват в киното - асистент-режисьори, гримьори, работници, статисти... Преди промените от 10 ноември игралната продукция се движеше между 20-25 филма, отделно се правеха около 20 телевизионни филма в Киноцентъра. Моите тв филми също са снимани там, тогава се знаеше колко ще са филмите, къде ще се прожектират, разпространението им беше на друг принцип.                                                 
- А добре ли стана, че приватизираха Киноцентъра?
- Моето лично мнение е, че не е добре. Мисля, че трябваше да се намери начин той да остане в наши ръце и ние да го управляваме. Трябваше да го запазим. Чужди продукции имаше и преди 10 ноември, разбира се, в по-малко количество, отколкото сега. Може би можеше да се намери начин тези две неща взаимно да се допълват. Сегашните собственици имат ангажименти да подпомагат българското кино, както и практическите работи на студенти от НАТФИЗ, което е хубаво, но мисля, че би могло да бъде повече.
- Доколко една култура е зависима от държавата? Каква е взаимовръзката между изкуство и политика?
- Една култура винаги е зависима от държавата, но зависи в каква степен. Съществуват финансови ограничения, които много често са по-голяма цензура от политическата. Една култура, особено в малка държава като нашата, е абсолютно зависима финансово от държавата. Но тя не бива да се меси политически в изкуството, което се създава. Специално в киното не виждам да има намеса, по-скоро има някакви вътрешни борби, в които едни групи надделяват спрямо други. Франция например абсолютно подпомага своето кино, дълбоко съм убеден, че от тези 250 филма - 220 не връщат парите си...                
- Сега работите ли върху някой проект?
- Нищо конкретно не подготвям. Препрочитам нещо от българската проза и си мисля как би могло да бъде направено. Смятам, че натискът е много голям и е трудно, не, че нямам желание, но при  положение, че 100 души кандидатстват за пет възможности, ми се струва, че младите трябва да се борят да пробият, въпреки че чувам и от тях много оплаквания... Бях в комисията за документално кино, която е мандатна за 1 г. към НФЦ.                
 

Снимка Личен архив