Киното е само една от моите прелестни обсесии

Стотици колеги, приятели, политици, почитатели се поклониха пред знаменития творец и човек Бернардо Бертолучи в залата в Двореца на сенаторите на Капитолийския хълм в Рим. Прочувствени слова на почит и признателност изказаха и написаха кинотворци от цял свят по повод кончината на една от емблемите на съвременното кино. В неговата история той ще остане като създател на специфичния стил на романтичния еротизъм, въпреки че почти всичките му филми имат и бунтарски подтекст. Бернардо Бертолучи напусна този свят на 77 години в резултат на онкологично заболяване, а през последните 15 години бе прикован към инвалидна количка заради несполучлива операция на гръбначния стълб. До последния му дъх обаче усмивката не слизаше от лицето му, а мечтите му да снима, да експериментира и с новите технологии нямаха граници и насита.

Бертолучи е роден на 16 март 1941 г. в Парма, Италия, в семейството на поет и кинокритик и учителка. По-малкият му брат Джузепе бе сценарист и режисьор, а по-големият Джовани - продуцент. Самият Бернардо започва да пише стихове на 12 години и дори печели няколко престижни отличия. Учи литература и философия в университета. Като студент се запознава с видния италиански писател, поет и режисьор Пиер-Паоло Пазолини и става негов асистент за филма му "Безделник" (1961). От онова време датира интересът на Бертолучи към левите идеи, което го отвежда в редиците на Италианската комунистическа партия. През 60-те години той става последовател на Годар и Пазолини, увлича се от комунизма и фройдизма, фино преплита в своите филми социалното с интимното. Той е сред студентите, които през 60-те години се бунтуват по улиците на големите европейски градове. След години посвещава на темата за младежкото бунтарство филма "Мечтатели" (2003). "През 1968 г. всичко беше политика. Да се занимаваш със секс - беше политически жест, да ядеш спагети - също. А днес сексът е само секс, спагетите са просто спагети. И попитайте днешните млади хора за политика. Говорят нещо, което изобщо не мога за проумея...", заявява Бертолучи. След излизането на екран на "Двадесети век" режисьорът отговаря на често задавания му въпрос: "Кое е най-великото събитие през ХХ век?" - "Сексуалната революция." Според него именно тя, а не политическите революции, е допринесла най-много за коренните промени в човешките отношения.

Първият му самостоятелен филм е "Сухата кумица". Следват няколко документални ленти, "Преди революцията" и "Конформистът" - в които демонстрира левите си убеждения, "Партньорът" (свободна адаптация на романа "Двойникът" на Достоевски), "Агония", "Стратегията на паяка"... Международната му популярност нараства лавинообразно след заснетия през 1972 г. "Последно танго в Париж" с участието на Марлон Брандо и Мария Шнайдер в главните роли. Увенчан с награди в Италия и САЩ, с номинации за "Оскар", "Златен глобус", "БАФТА", "Грами" и др., филмът предизвиква крайни мнения от възхвала до анатема заради някои секс сцени, макар че истинските теми в него са много по-дълбоки.

Мащабният "ХХ век" (1976) преплита личните съдби на героите с класовата борба в първата половина на века. След "Луна" (1979) и "Трагедията на един смешен човек" (1981), посрещнати хладно от критиката, Бертолучи се премества да живее във Великобритания, където създава своите космополитни екранизации "Последният император" (1987) - с девет оскара, 9 "Давид на Донатело", 4 "Златен глобус", 3 "БАФТА", "Сезар", "Грами" и т.н., "Чай в пустинята" (1990), "Малкият Буда" (1993), на чиято предварителна премиера в Париж единствен зрител е Далай лама.

След 15-годишно отсъствие от родината Бертолучи заснема в Италия "Открадната красота" (1996), "Обсадени" (1998), "Мечтатели" (2003). Последният му пълнометражен филм "Аз и ти" (2012) по едноименния роман на Николо Аманити бе представен на кинофестивала в Кан. И в него Бертолучи остава верен на себе си - неговите герои отново са младежи-бунтари, всеки по своему неистово желае промяна, различно бъдеще и най-вече да бъде чут и зачетен.

Бертолучи се е женил два пъти - с италианската художничка-сценографка Мария Паола Маино живее 5 години, с втората си съпруга, британската сценаристка, продуцентка и режисьорка Клер Пеплоу прекарва 4 десетилетия до края на живота си. И от двата си брака няма деца. По този повод за снимките на филмите "Малкият Буда" и "Последният император" Бертолучи споделя, че да снима и да работи с деца е и индиректен начин да ги има; признава, че много съжалява, че няма свои наследници. И добавя: Но когато си така дълбоко навлязъл в ролята на син, е трудно да бъдеш баща.

В тези дни, когато всички говорим за един от най-знаменитите италианци, е много уместно да прочетем/препрочетем книгата "Бернардо Бертолучи. Прелестно обсебен", която преди две години "Колибри" издаде в своята престижна библиотека "Амаркорд". Тя ни дава пълноценна представа за човека, чието творчество мнозина високо ценят, но не познават личността извън екрана. В нея гениалният режисьор разказва за филмите си, за учителите и приятелите, за спътниците си в живота. В продължение на четиридесет години Бертолучи не пропуска да издигне глас, когато е нужно, за да коментира събития и факти от света на киното със своята ясна мисъл, любов към работата, гражданско чувство и етичност. Книгата пресъздава пълноцветния образ на един талантлив и честен творец чрез статии, изказвания, бележки и интервюта, събрани от Пиело Спила и Фабио Франчоне. Искрено и приятно учуден от резултата на техните усилия, тъй като никога не е правил статистика на своите изявления пред медиите, Бертолучи предпочита друго заглавие - "Книгата, която не знаех, че съм написал", но с уважение приема техния избор. И уточнява: "Киното е само една от моите прелестни обсесии."

Споделено

- Всичко, за което мечтая, е да живея, снимайки кино, да мисля, снимайки кино, да се храня, снимайки кино, както художникът живее, диша и спи, рисувайки своите картини.

- Киното е само начален повод да се преодолее отчуждението, което се задълбочава с всеки изминал ден - отчуждение, от което се чувстваме като мъртви.

- Моето кино е пропито с култура - литература, изобразително изкуство, музика - по един по-скоро тайнствен начин, никога явно. Филмите ми са деца на нашата култура, на нашето време.

- Аз се влюбвам във всички актьори от филмите си.

- Имаше един период към средата на 70-те години (годините на Моро и Берлингуер): бих искал да го припомня на всички онези, които са го преживели, период, в който сякаш една радостна магия бележеше отношенията между културата и хората в тази страна. Думите, книгите, филмите биваха възприемани по начин, който бих определил като чувствен. В онзи климат на изключителна активност - и нравствена, и политическа - бяхме свидетели на нещо, което неудържимо ни привличаше: в очите на хората видяното от тях биваше осъзнато, надградено, събудено за нов живот, върнато в обращение.

- Любимите ми режисьори са Пазолини и Годар. Прекланям се и пред двамата, велики умове и поети. Точно затова искам да направя филми срещу Пазолини и срещу Годар, защото съм убеден, че за да вървиш напред, за да дадеш нещо на другите, е необходимо да се изправиш срещу тези, които най-много обичаш.