Казваха му Бай Яко

Димитрина Иванова
 

Всички му казваха Бай Яко. И в това "бай" имаше всичко: респект, уважение, почтителност - и близост.
Той не пропускаше прожекция в Дома на киното. Идваше сам, после не бързаше да си тръгва. Около него винаги имаше хора. Поздрав за режисьор, сценарист, оператор - за новия филм, ободрителни думи за колега критик - за последната публикация... В артистичната ни общност, където атмосферата е наситена със свръхчувствителност на таланти и страстите винаги могат да възпламенят искрата на обида и неразбирателство, поне аз не познавах човек, който да го мрази. И свойското "Бай Яко" беше знак точно за това.
Биографията на Яко Молхов е показателна за времето, в което живя и работи. Роден на 29 декември 1915 г. в с. Каменица, сега квартал на Велинград, в семейство на дребен търговец евреин. Записал право в Софийския университет, но прекъснал образованието си заради приетия "еврейски" закон. От 1948 до 1952 г. редактор в сценарна редакция, от 1952 до 1963 главен редактор на списание "Киноизкуство". След това до началото на 70-те - редактор в Студията за научно-популярни филми, после завежда отдел белетристика в списание "Пламък".
Показателна е биографията и за двете "страсти" на Бай Яко: киното и литературата. Литературно-критическата му дейност включва статии за Димитър Димов, Емилиян Станев, Георги Караславов, Андрей Гуляшки, Цветан Ангелов - и Твардовски, Горки, Ромен Ролан, Стефан Цвайг. И преводи - на Пушкин, Иля Еренбург, Валентин Катаев.
За киното освен многобройни рецензии за филми пише сценарии ("Той не умира", 1949, в съавторство; "Кратка изповед", 1972; "Захарий Стоянов", 1975). През 1963 г. излиза книгата му "Кинокритика", една от първите професионални разработки в тази област. А последната му изява е свързана с литературата: монографичното изследване "Евреи писатели в съвременната българска литература" (в сборника "Литература на малцинствата в България след Освобождението"). В цялостната му критическа дейност присъства ерудираност, точност на оценките - и усет за богатството и красотата на българското слово.
"В текста на един критик отпечатък слага неговият характер, неговата душевност - казва Дима Димова, кинокритик, дългогодишен редактор в списание "Филмови новини". - Ярък отпечатък от откровения, честен характер определяше думите, с които той говореше. Беше винаги внимателен, точен и искрен. Никога не спестяваше упреците, но умееше да ги казва по много човешки начин. Обичаше да се шегува: "В киното трябва да умееш сладко да говориш и да лъжеш". И въпреки че беше един от основоположниците на българската кинокритика, никога не оставяше дистанция с нас, младите. Караше ни да му се доверяваме и да спорим. Имаше добър, незлоблив нрав. Въпреки че и на него са му правили гадости, не таеше злоба. Това негово великодушие слагаше отпечатък и върху цялата му критическа дейност. Умееше да усеща таланта, свежото, интересното, перспективното - и винаги го подкрепяше".
"За мен Бай Яко е една от най-светлите и очарователни личности в българската критика - споделя Калинка Стойновска, кинокритик, бивш главен редактор на списание "Кино". - Той яростно защищаваше българското кино, защото много го обичаше - както и литературата, от която идваше. Бях съвсем млад критик, когато се срещнах с неговата книга "Кинокритика" - и тя страшно ме впечатли. Бай Яко беше сърдечен човек, много се интересуваше от младите. Идваше в редакцията не само за да донесе текст (той пишеше до последно), но и да сподели впечатления - от написан текст, от гледан филм... Мисля, че всички ние му дължим много".
Някогашното списание "Киноизкуство" продължава да излиза - за щастие на филмовата общност - под името "Кино". "Бай Яко беше изключително внимателен и толерантен, следеше какво правим ние, младите - и критици, и творци. Това съм приела от него като послание, като щафета: че списание "Кино" трябва преди всичко да дава път на младите. Утвърдените автори, разбира се, са винаги добре дошли, но мисията на списанието е да открива нови лица" - това казва Людмила Дякова, кинокритик, главен редактор на списание "Кино".
До края на земните си дни Яко Молхов не измени на идеалите на ремсовата си младост. Във времето, когато за една дума можеха да те пребият в трамвая, той остана член на клуба на кинематографистите социалисти. Сигурно днес можеше да разкаже интересни неща - например за работата с Димитър Димов по преработката на "Тютюн" след ударите, които понася романът от догматичната критика.
Но ако сега беше сред нас, няма съмнение: щеше да е силно обезпокоен от ситуацията в българската култура, тревожен за съдбата на българското кино, за поколението млади талантливи творци, които успешно навлязоха в изкуството. И със свойствения си усет към езика за отношението на държавните институции към тях щеше да употреби любимия си израз: "калпава работа"...
Нашият Бай Яко.


Умееше да се радва на чуждия успех и поощряваше младите в киното, но имаше и благородството да успокоява неуспелите. Защото бе добър, чувствителен човек и от житейския си опит знаеше, че в изкуството няма окончателни присъди, че неуспехът може да се преодолее, а само времето разполага с истината. Като главен редактор на списание "Киноизкуство" даде път на много нови имена, а като сценарен редактор отвори врата към киното за редица млади писатели. Едва ли някога е обидил някого, въпреки че сам е търпял и обиди, и несправедливости. Напоследък живя усамотено, далече от градската суета, и си отиде неусетно, но достойно, на почетните 86 години.

Божидар Манов