Кажи, за кои да стискам палци?

Юрий  Богомолов
критик

Мислех си, че за мен, запалянкото, предаванията от Южна Африка ще са като сол върху рана, защото нашите отсъстваха от мондиала...
Мислех си, че ще пострада патриотичното възпитание на народа - от отсъствието на напътстващите ток-шоу с девиз „Всички ще ги скъсаме“. Това е от една страна; от друга – беше ми обидно да слушам само химни на други страни.
Безпокоях се, че самият футбол ще загуби привлекателността си в очите на световната общественост без Аршавин и братята Березуцки...
Но нищо, не всичко е толкова лошо, песимистично и антипатриотично.
Първо, в ЮАР не загубихме нито една среща. И можем да сме сигурни, че няма да загубим. Поне в далечна Африка.
След Ванкувър и Кан, това вече е радостно.
Второ, ако не можем да се порадваме на успехите на нашите, то поне можем да позлорадствуваме над неуспехите на другите. Например Испания, която ни обиди, загуби още първия мач от скромната Швейцария, могъщата Германия се предаде на малката, но горда Сърбия, действуващия световен шампион Италия не можа да направи нищо нито с Парагвай, нито с Нова Зеландия, великата Франция се опозори и така нататък. А още колко поводи имаше, за да се говори за пораженията на вчерашните триумфиращи...
Трето, нивото на търкаляне на топката по зелените терени не бе най-високо, но имаше интрига, при това -  непредсказуема.
Четвърто - “картината”. Както никога досега изразителна: ракурсите, едрите планове на запалянковците, играчите и треньора Марадона.
Но особено ме впечатлиха забавените повторения на сблъсъците между футболистите. Колко пластика, енергия, страст има в тях...
Откакто съм жив, слушам: футболът не е балет... Оказа се, лъжат. Балет е. При това какъв балет! Достатъчно е да видиш как плува над зеления килим под небесния купол камерунския “лъв” или котдивоарския “слон”, как те си  дърпат чорапа или как вратарят увисва във високия скок в рамката на вратата, протягайки се с върховете на пръстите до топката, за да се увери в това.
Откакто съм запалянко, непрекъснато чувам: съвременният футбол е непрекъснат „екшън“, и играчите нямат време за психологически изживявания, а „картинката” отново и отново показва планина от емоции с техните оттенъци.
Откога гледам телевизия, но никога преди не съм виждал по изразителни мимики – никога не съм виждал така подробно спазмите на мускулите по лицата на играчите от напрежение, от болка, от щастие...
Някога се считаше, че телевизията е рентген на характера. Сега, благодарение на съвършеното техническо оборудване, тя стана и рентген на отделно взети емоции.
Сега тя удостоверява не само искреността на преживяванията на играчите, но и техния фалш, тяхната лъжа... Това е когато играч, едва закачен от съперника, рязко се тръшва по гръб и се гърчи в конвулсии, които ти късат сърцето.
“Ах, какъв артист, - казваме си ние не без възхищение, но и с примеси на негодувание. И аплодираме съдията, показващ на „пострадалия“ жълт картон, което в превод от футболен на театрален език означава: „Не вярвам!”
Да отбележим, че на съдиите не им беше никак лесно да работят под вторачените погледи на двайсетина камери, когато всяко тяхно решение мигновено се проверяваше на забавен кадър.
...В края на краищата, как ще изглежда африканския шампионат в оценките на футболните експерти, това тепърва предстои да бъде видяно. Но това, че той придоби ново качество на зрелищност, вече е очевидно.
Помня, навремето си задавахме въпроса: шахът – това спорт ли е или изкуство?
Сега е време да се замислим: футболът - спорт или телевизионно шоу? Лично аз все повече клоня към второто. Но, не дай бог, в него угасне спортното начало...Тогава край и на шоуто.

Авторът е телевизионен наблюдател на големи руски издания