Къси разкази от Цветан Северски

Цветан Северски е роден на 9 януари 1941 година в с. Ставерци, Плевенско. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски", работил е като журналист в няколко вестници, като редактор във Военно издателство, пребивавал е в Групата на военните писатели. Издал е повече от 20 белетристични книги, някои от които са: "Приказки за разказвачи на приказки", "Наказвам те с любов", "Син на светлината", "Съдбата е невинен убиец", "Смъртта на боговете", "Царски приказки", "Бодли по пътя", "В сянката на времето" и др.

Незабравка

Замина за Америка с билет, купен от всичките спестявания на майка му. И с едно мое сако, обличано само веднъж.
На майка си обеща пералня "Forget me not" (Незабравка), а на мен широкопола шапка против слънце. С подаръка на майка си гонеше пряка алегория, с моя обещаваше пряка защита на невротичния ми врат. Широката му усмивка ни натъжи на изпращане.
Първото му писмо се забави три месеца. Но от него майка му разбра, че той ръководи група в център за ядрени изследвания, а аз загребах шепа ситни като песъчинки съмнения. Макар да беше отличникът на своя випуск и възнамеряваше да става асистент на известен български ядрен физик. Макар да имаше своя теория за строежа на Вселената и своя формула за загубите на енергията, която все не достига човекът да се сдобие с перпетуум мобиле. Имаше още: една чудесна майка и един нелош приятел. Там, в Големия свят, не зная с какво се е сдобил.
Второто му писмо пристигна след пет месеца, за да ни каже, че нашият пратеник сънувал бостан в началото на август и мечтаел с един замах на ножа да разсече най-голямата диня. По листа имаше следи от кръв и мазнина. Майка му се засмя на сънищата му, а за петното обясни, че той и като малък забравял да си мие ръцете. У мене се прокрадна съмнението, че българският физик не укротява атоми, а разфасова месо в кланица.
Третото писмо, което пристигна подир цяла година време, потвърди съмненията ми и разболя майка му.
Той се завърна след погребението й. Без пералня "Незабравка" и без широкопола шапка, с моето сако, износено като илюзията му за щедростта на Големия свят. Сега продава авточасти на битака и в полетата на безплатния вестник грижливо отбелязва всяка своя печалба. За загубите на енергията и за строежа на Вселената си спомня понякога след третата чаша родно менте.

Пиши повече за хората ни!

Така ми поръчват нашенци при всяко мое отиване на село. И аз посягам към листа.
Две музики в един ден свирят. На едната тъпанът дудне бавно и отсечено. Камбаната още не е заглъхнала: пак се е споминал някой. Завчера си отиде баба Петра, дето с бобец ме е гощавала в детските ми години, подир нея се е запътил... дядо Ваньо, оставил спомен за човешка ненаситност. За камбаната всички сме люде - за всички бие еднакво.
"Пиши повече за хората! - не пропускат да ми напомнят нашенци. - Хората ни са добри и работливи като добитък, кротки са."
Втората музика къдри сватбена мелодия, ама не нашенска, другоселска. Отдалеч се познава: циганин се жени. Напоследък в селото ни друга сватба освен циганска не е имало. И други деца освен циганчета не са се раждали. Нашенци забравиха що е това кръщене.
Двете музики се доближават - нали вървят една срещу друга. Свирните им се сливат. Странно, не се отхвърлят, допълват се. По една и съща улица вървят две колони различно облечени хора. Пъстрата, обезумяла от вино и веселие тълпа, среща другата - тъжната, редицата с черни забрадки и овехтели каскети. За миг се смесват - няма как иначе да се разминат. Шарени дрехи и грейнали от щура радост лица - с черни чембери и насълзени очи. Мелодиите секват - музикантите се поздравяват и отново тъпаните поемат платените ритми в двете различни посоки. Женски плач се наслагва върху женски смях. Двата баира, обрамчили селото, вече са привели гърбини като двама старци - сякаш да проумеят абсурда преди да приемат житейската логика на двете събития.
Стоя отстрани и премислям видяното. В ранния следобед е тихо. Ръми ситен дъждец. От топлия - дето прави мана. Картините са неизмеримо различни. Ето, в близката пряка, седнали около редиците маси, сватбарите апетитно поглъщат чорбата, сготвена от петте откраднати овце. Недалеч от тях опечалените също сърбат чорба - от последното ялово шиле на покойния.
След време на булката вече свирят двете духови музики - такъв бил пазарлъкът, тъжният ритуал е винаги кратък. Останали самотни, роднините на погребания поделят последните му парици, скътани за черни дни.
Дъждецът се усилва. Нищо че е топъл, гърбът ми настръхва. Мокрото обаче не плаши пощурелите - двете духови музики се надсвирват, а сватбарите се надиграват. Булката е купена с откраднати пари, но това не мрачи празника. Булката знае, че и в новия дом, както и в стария, всичко е откраднато. Само невръстният младоженец не подозира, че първородният му син също ще е откраднат. И никога няма да узнае от кого...
Дъждецът вече е дъжд. И се лее от щедрото небе. Музикантите продължават да свирят, шаренията неспирно подскача. Викове се изстрелват във всички посоки, след виковете екват куршуми. Става страшно на циганската сватба. Вино и кръв ще се леят под лудия ритъм на тъпаните. А на баира до черния кръст водата попива в земята рохка, полива-отлива като за Бог да прости.
"Пиши повече за хорицата ни" - расте невикано ехо в ушите ми. Клатя глава, с въздишка изхвърлям мисловна утайка. "К-а-а-к? Като не останаха хора!" - идва ми да извикам, а всъщност през зъби ръмжа. Над мене дъждът вали ли, вали. Той е за всичко и всички ни, Господи!

Човек се ражда без собственост

Всеки. И ти, и аз, и президентът. Нямаш, после имаш нещо, накрая си тръгваш без него.
Сняг вали. Децата в селския двор ме поправят - снежи! Оценявам силата на думата, когато е на мястото си, и се затичвам към нашето зимно богатство, което безумно квичи и се дърпа от човешката хватка. Повалят го Киро и Тихо, поваля ги то. Подвикват ми "Дръж". Пресягам се ловко, доколкото мога, и хващам "коледния късмет", натискам с коляно - така ми поръчват. Киро за миг се примерва и ножа забива в гръкляна, завърта десница, за да отреже късия свински живот, ала животното рипва и се затичва из белия двор. Клати едра глава, клатушка и ножа, дворът се багри в червено.
Махалата се оглася в хрипкавомораво.
Ставаме бързо, отупваме дрехи, всъщност ги цапаме, и отново се втурваме омаломощени, но и ожесточени. В двора са влезли комшийки - гледат срама ни. Малчуган отдалече дава акъл как да подходим. Подхождаме както си знаем. Шопарът залита и поваля оградата на своя вече ненужен за него дом, пристъпва и пада в хранилката. Окървавена муцуна протяга към малката царевична купчина, сложена от нас за примамка. В агония клати глава - сякаш осъжда своята свинска съдба, а муцуната тика в зърната. Господи, и в този ли миг храната е всичко за него!
Безучастно следя как се стича кръвта му. Киро е свършил своята работа. Вглеждам се в жертвата - още потръпва. В окото й колко дребни изглеждаме! Край нас и над нас снежи ли, снежи.

Подир време обяда подгряваме с димна ракия и приказка бавна. За снега и за нивите, за преди и сега, младостта обикаляме всички. Тогава всеки имал по малко и всеки щедър е бил, макар да е можело още по-щедър да бъде. Защото - тук сме единни - човекът трябва да се радва не когато взема, а когато дава, но той все обратното върши.
И думата щедрост - странна за ден като този, несетно ме носи-отнася  към стара легенда за онзи Франческо, познат насетне като Светия Франциск. Разказвам накратко на хората около трапезата с мръвките как Джовани Франческо Бернадоне в зимна нощ дал наметалото си на един беден човек и внезапно почувствал радост, такава радост, че насетне раздавал до самозабрава имането свое и имането бащино. Вървял през гората Франческо и песен редял: че вече е венчан за дама мечтана - Бедността.
Народът до мене мълчаливо яде и отпива от домашното вино, а аз пояснявам как чудакът Франческо се превърнал в пряк прототип на светеца Франциск, как се сдобил със следовници, как лично папата му разрешил да основе орден на Бедността, как Бедността, макар и за кратко, била дама на почит и как скоро слугите на Бога се отвърнали от безнадежността на нечовешката вяра. Да служиш на нямането е непосилно дори за Исус! И светата църква обявила официално и строго свети Франциск и сподвижниците му за еретици. Изгорили ги на вечерни клади.
Мълчание.
В огромната мазна тепсия скрежат няколко мръвки. Част от прасето вече е в нас. Киро най-после: "Та кога е станало онова... със светеца и хората му?"
"През 1224 година."
"О, отдавнашна приказка! Тогава едно е било, сега трябва да имаш. Толкова много да имаш, че страх да те тресе. Да имаш, да имаш и пак да не ти стига."
Сенека си спомням: "Първо нямаш нищо, после имаш нещо, а оттатък завинаги нямаш, но не ти и трябва."
Навън вали ли, вали. Снегът е покрил всички следи от нашето варварство.
След време стоя приведен под ниското зимно небе и размишлявам: защо все не стига на животното със зиналата зурла и на човека с ненаситното сърце, защо? Защо е тази лакомия, читателю мой, щом всичко отсам е за нищо оттатък?

Бабиният университет

Всяка баба в очите на своето внуче изглежда стара като планина. Особено селската баба, която и зад помадите не умее да се скрие. Моята баба не правеше изключение, нещо повече - тя никога и нищо не се опитваше да крие и навярно затова изглеждаше по-стара и от планината, изглеждаше прегоряла като полето през август. На такава баба всяка дума е истина. Знае го всяко внуче. А като порасне, разбира, че бабиният университет не е за подценяване.
Ето една кратка лекция.
Сутрин баба се измъкваше от тъмното и дълго метеше двора. (Няма тайни за внучето, което чисти прозореца.)
"Какво правеше толкова време, бабо?" - питах я после, макар да знаех какво е правила. Нали старите хора обичат да разговарят.
"Доих деня, чедо - отвръщаше ми баба и слагаше на масата паница с млекце. - Я вкуси да видиш, че е по-сладко от вчерашното."
Опитвах - същото беше. Но за да не обидя моята баба, а и кравата, се съгласявах.
Вечер баба пак дълго се луташе из двора, но пред прозореца бе легнала тъмнината, та нищо не се виждаше.
"Какво правеше толкова време, бабо?" - питах я, защото вече не знаех.
"Доих деня, чедо" - отвръщаше ми баба и палеше огнището да кипва млякото за квасене.
Подир няколко дена подменях въпросите - вече знаех, че баба доеше деня сутрин и вечер, а през останалото време го пасеше.
Когато се уверих, че съм пораснал достатъчно, започнах да изчезвам по тъмното. Колкото и късно да се връщах, баба ме чакаше с млекце в паницата и с въпроса: "Къде се дяваш толкова време, момче?"
Отговарях в нейния стил: "Доих вечерта, бабо."
"Така трябва да е било, щом се връщаш с празни ръце" - казваше баба и отиваше да си легне.
Упорит по рождение, продължих да изследвам тайните на вечерите, а и на нощите, ако трябва да съм искрен докрай. Една нощ, не, по-право призори, като се прибирах, този път не сам, сварих баба в двора.
"Добре дошла, снахице! - рече баба без каквато и да е почуда и добави: - Знаех си аз каква ще да е вечерта, дето така упорито доеше внука ми... Не знаех само, че е била в двора на съседите."
Бяхме си казали най-важното и тя тръгна към кравата.