Антология
Поезия
Камен Васевски на 85 години
/ брой: 31
Следзалезна трева
Следзалезна трева, защо мълчиш?
Къде е твоят шепот, сънно залюлял
щурци и здрач, дървета и лъчи?
Стоя пред теб смълчан. За нещо ми е жал.
Висока беше ти - това го знам,
по твоята снага шумеше бистър сок.
През юнски ден - прозрачен и голям,
гореща бе в пръстта, зелена навъзбог.
Сега си ти забравена, сама,
посечена от дъжд в горчивия си час.
Ветрей те вятър, лепкава тъма
тече по теб без жал. И иде вече мразЕ
Следзалезна трева, сестра си ти,
защото с тих цъфтеж очите ми дари.
И, без да ща, от твоите черти
приемам бавно аз. И болка ме гори.
Прости чудеса
Да потъна отново в бездънна гора
със спокойна трева и клонати дървета,
със светулки безчет и със птичи пера,
дето кацат все тук - ту прегасват, ту светват.
Ще се лее без звук, ще прониква във мен
бистър въздух, дошъл от потайни посоки:
от горещия хълм, олисял и снишен,
от реката с върби, от небето високо...
И дърветата вред, и гнездата по тях,
и пръстта, и дъждът, и светулките-свещи
са заченати тук от изтлелия грях
и от спящи отци във земята гореща.
Аз ги чувам сега и във птичия глас,
и в шума на листата, със слънце залети:
отзвучали човеци със власт и без власт
до един са превърнати в стари дърветаЕ
Синове светлооки и внуци добри,
щом прекрача отвъд, щом при вас ще ме няма,
потърсете гора през прииждащ април -
и листец подранил... Потърсете ме само.
Нехристова възраст - II
На Георги Йорданов
В нехристова възраст
луд щурец не свири
в твоя път небързащ.
Ти за миг поспирай.
Запази по нещо
от това, което
твърде често срещаш
вкъщи и в полето:
паднала трошица,
лъч от топла дума;
ехото от птица,
баграта на шума.
Нищо, че скъсяваш
дните си нелеки.
Пепел и жарава
в тебе да не секват.
В нехристова възраст
пак мечтай открито.
С безподобна дързост
падай и излитай!
Вечната
Мамо, разбирам, че ти е потребна
черната кърпа - баща ми жалееш.
Съхне трева. И трева зеленее.
Той си замина. Останахме с тебе.
Идвам понякога само в неделя.
Хлябът отдавна е вече изстинал.
Ти си останала, друг е отминал
между стените от дъжд посивели.
И от годините непроменена,
пак ли постилаш покривката, мамо?
Рядко се случва да сипваш за двама.
Сипваш за себе си... Сипваш за мене.
Лъчи изникват
и пътуват...
Какъв пречистен ден върви, земята той прегръща...
И мъж смълчан с очите си все гледката поглъща;
момиче светло пак с разголени нозе изгрява,
от туй денят голям започва по-красив да става.
Нахлува лъх, проблясва цвят на женска плът наблизо,
в сърцето на мъжа магесна светлина навлиза...
А той е вече стар. И слаб. Живее в друго време,
на гънките в годините му спомените дремят.
Внезапно се разбуждат те и лумват като огън...
Незнайно как на облак той понесе се към Бога.
Мъжът не беше сам - със него - светлото момиче,
което грабна той - далеко тайно да обича...
...Пак синкав автобус под слънцето блести, ликува
и хора, хора най-различни с него все пътуват...
Какъв пречистен ден! Тече, не знае той предели.
Мъжът е там. Седи с очи от хубост полудели.
Русалка
Денят бе ранен, обещаващ
крила на птици, въздух бистър,
рояк пчели, стада от крави
със дълги сребърни капистри.
И аз вървях, честит и ведър,
по път разбуден с тънка пепел.
И в тая утрин, много щедра,
стаявах дъх, дори не шепнех.
В небивал миг съзрях аз чудо:
жена от Тунджа да излиза.
Проблясна голата й хубост
встрани от бялата й риза.
Към нея тихо се насочих,
но скоро тя ме забеляза
и хукна през тревата сочна.
Да спре я молех, но напразно.
Трептеше женската й хубост,
зовяха нейните камбани.
В реката сетне се изгуби,
но в мен картината остана.
Сега нощта ми украсява
и от съня ми не изчезва.
Край Тунджа често преминавам
и гледам в нея като в бездна.
Честит човек
В памет на Марий Ягодов
Замръкнах ненадейно сред път във планината.
Настръхнал остър вятър свистеше срещу мене.
И слушах как в нощта столетните дървета
огъват се и стенат.
Те скърцаха напевна, прегъваха се ниско,
под снежните си дрехи - огромни, белобради.
През преспи сняг аз крачех и крачех цяла вечер,
препъвах се и падах.
Най-сетне се добрах до бяла селска къща.
Почуках. И тогава зад тъмния прозорец
потрепна светлина. И някой се окашля.
Вратата се отвори.
В затоплената стая пред мене се изправи
стопанинът. И сложи ръка на мойто рамо.
По скулите му едри трептеше светлината
от лампата голяма.
И в този миг жена му, запретната до лакти,
навярно бяла пита замесваше в нощвата...
В дома на тия хора аз бях внезапен гостенин,
довял ме беше вятър.
В огнището пламтеше бориковият огън
и вятърът в комина на пламъка ръмжеше.
На прага незарити стояха мойте стъпки
и сняг по тях растеше...
Безкраен диалог
- Наричам те: безумен и увлечен.
Къде ме водиш толкова далече?
- Не се страхувай. Да вървим нататък
и да потънем до гърди в тревата.
- Не виждаш ли, нататък е опасно:
скали и скат, река и диви храсти.
- Но има там и птици еховити,
небе и връх. И те ще са, които...
- Дотука спри. Не искам да те слушам.
Върхът дими. Лулата му ли пуши?
- Бъди без страх. Та там е мойто ложе.
Ще стигнем него. Сетне там ще можемЕ
- Страхувам се. Дотам е тъй далече.
Назад върни ме. Пак ще дойде вечер!
- Тогава аз звезда ще ти откъсна,
над тебе прах от нея ще разпръсна.
- Ще можеш ли? Нима си ти магесник,
че смяташ всичко толкова за лесно?
- Напред ни чакат птици еховити.
Върви със мен. И повече не питай!
* * *
Запомни ме обсебен
от пустинната жажда
да се сливам със тебе
и от теб да се раждам -
ту след изгрева светъл,
ту след залеза огненЕ
Любовта ни е цвете
пред олтара на Бога.
Любовта ни наказва
с непонятна магия:
да не можем да мразим,
да не можем да крием.
Да оставаме мъдри
даже в своите грешки.
И отново да бъдем
като в първата среща...
Утаена есен
Навред трева мъжди. Дими стърнище.
И нежна пепел стеле се пред мене.
Пръстта мълчи, останала без нищо,
без моя глас, прелял се в друго време.
Безпътен вятър слиза от баири -
огромни стомни. Лятото изпи ги...
Чевръсти мръвки жадно зърно дирят.
На тях оставих аз - дано им стигне.
Вървя полека. Ланшни стъпки чувам,
родени тук през лятната ми радост.
Нетленна земьо, трижди те целувам -
за моя труд ти сладък плод ми даде!
Сега почивай. Дъждове поглъщай.
С родилните петна лицето ти е свято.
И ден по ден зова ти ще ме връща
към друг сезон...
И пак ще бъде лято.
Делник мой,
свети ми още!
Аз цяла зима дъх не си поемах,
звучеше глухо земната поема.
И съскащ вятър падаше връз мене,
дочувах как реката близко стене.
Сега пък дъжд от седмица не спира -
от зимното небе безспир извира.
Нима така настъпва вече краят?
Това ли трябва аз да разгадая?
Сърцето ми трепери като пламък,
но пламък плах във рухващ вече замък.
Изгрей, сезон, с треви и теменуги,
с разлистен клон и облак пеперуден!
...Затрепка слънце - сякаш птица цветна,
и тъжната земя с усмивка светна.
Възвърнал сили, днес отново крача,
и вече аз от зимата не плача.
Разбрах добре - ще срещам още зими,
и пролети за мене Бог ще има.
Макар и стар, на този свят съм нужен
със още път - и северен, и южен!
Камен Васевски е роден през 1935 г. в с. Крушаре, Сливенско. Има висше икономическо и висше журналистическо образование. Доктор е на филологическите науки. Две десетилетия е главен редактор на в. "Сливенско дело", после щатен регионален кореспондент на издателска къща "Земя прес", няколко години заместник-председател на Окръжния съвет за култура в Сливен.
Автор е на повече от 60 книги: поезия, проза, изследвания, мемоари...
Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти.