Камъчетата, които обръщат колата

Никой не обръща вече внимание на онзи възрастен съсед, който самотно вече няколко години окачва  с щипки за пране на простора си родното знаме. Старичко, измърсено, неугледно, но нашето знаме. Дали изпраща знак, че трябва да го "поизперем", за да стане отново чисто, дали няма сили да го издигне на подобаващо място или демонстрира някаква ирония, не става ясно. 

Българите се умориха, ама се умориха до забрава, да задават въпроси или да се вълнуват от злонамерени решения и проточили се десетилетия все едни и същи проблеми. Махат с ръка или се изливат в мрежата, но не мърдат от дома, ако се налага да изразят масово задушаващия ги гняв от несправедливости, нескопосани политики или застъпващи се слугински практики при контакти с чужди емисари. Защо да се дразнят, че при нашата опера класическият ресторант вече се казва "La opera", модното заведение за хапване при "Сатирата" е Il teatro", при "Св.Александър Невски" има "The Cathedral", а ъглов бар се казва "Garlic" /чесън/? Списъкът е толкова дълъг, че няма връщане назад. Без да се акцентира и върху роящите се като гъби след дъжд сладкарници "Аби" /батко, турски/ из цяла София, които поне са изписани на кирилица. 

Казват "това да са ни проблемите" и отминават с безразличие. Чиновниците пък и идея се нямат, че това може да е проблем. Толкова много станаха камъчетата, които обръщат колата, че няма значение кое ще натежи повече при затриването на българската духовност. Оказва се, че не е само чалга културата. 

Нали не си мислите, че Виктор Орбан случайно, ей така, от лични амбиции,  взе решение за закриване на университета на Сорос в Будапеща? Точно в такива университети се коват кадри, които не вдяват каквото и да било за национални интереси, за отстояването им, но са готови да скочат с повод и без повод в името на "заплаха за демокрацията". Тяхната демокрация, не нашата. Нашата си има балкански привкус и традиции, които пречат на чужди домогвания с чужди нрави и зле прикривани собствени интереси. Затова ни се внушава да не гледаме в миналото, да не се взираме в историята си, да не търсим спасение в корените си, защото само бъдещето има значение. Бъдеще на латиница, с парчета пици за хапване на крак на всяка крачка, със супери, където родните стоки или са малцинство, или са на най-долния рафт, с разнородни учебници по основните науки, където гордост от наши герои, история или творби постепенно се изтласкват от учебните програми, с ежегодно мощно представяне из големите ни градове на западни университети и колежи, които привличат като мухи на мед всяко завършващо гимназия следващо поколение българи. Млади българи, които в по-голямата си част няма да се върнат у дома, а застаряващите им родители ще гаснат в самота и недоимък. Но ще се утешават с "децата са добре и преуспяват". Което не е сигурно, но се случва. Там, не тук. 

Учебните заведения неслучайно са част от стратегически разработки, които чертаят бъдещи политики по цял свят. Любопитно в такава ситуация е как у нас ще се възприеме решението на Американската агенция за международно развитие за създаване на механизъм срещу "подкопаване на доверието в демокрацията и свободната пазарна политика", защото "Русия и Китай зловредно влияят в Европа" и за целта са осигурени достатъчно средства? Отново ще спорим, ще се обиждаме, ще увеличаваме пропастта помежду си, а държавата ще изтича като пясък през пръстите на останалите по стечение на обстоятелствата у дома българи? Ще успеем ли най-накрая да си спомним, че "ние сме във времето и то е в нас"? Имаше го като надпис и на една скулптура пред НДК, но и нея ликвидирахме. Като старите обаятелни "виенски" сгради, които незнайно как останаха след англо-американските бомбардировки през Втората световна война. Както се казва, време е и дано времето ни стигне. Иначе си знаем стария виц за "последният да загаси лампата".