Какво стана, щом народът дойде в съзнание...

Предисловие

"Ако аз и да не съм ся явявал до днес на книжовното поле, ако и да не съм талантлив списател, то пак предприех да напиша книжка под заглавие "Приключенията на Дряновския манастир на 1876 година". Аз като участник в това приключение и като страдах в този манастир заедно с моите другари, поисках да изложа няколко факти за това приключение, които може би ще послужат за нашата нова история. Като виждам, че нашите способни списатели не са писали нищо за това историческо приключение, а само гледат да се карат за по-големи постове, без да обръщат внимание на интересите на отечеството ни и без да се потрудят за обогатяванието на нашата бедна литература."
        
         Бяла черкова, 8 май 1880 г.
         (Посвещава се на Белочерковското      
         читалище "Селски труд")


Съчинителят

Когото да погледнеше човек с внимание от българите, той сякогаш щеше да забележи на лицето му, че той иска отмъщение за своята обида, но не е имал възможност и затова той само е пъшкал, охкал и мълчал, защото не е имал способни люде, които да му покажат пътя за спасение и да го поведат. Но най-после този угнетен народ е можал и той да роди такива синове, които са си посветили живота собствено на това свято дело.
Какви препятствия, какви мъки и гонения не претърпяха те, но без да ся отчаят или да ся уплашат от турските тъмни и мокри затвори или от страшните и отвратителни бесилници, които стърчаха в повечето градове, тия енергично следяха своето дело и без да ся отклонят от пътя на правдата и свободата. Колкото повече турското правителство пълнеше азиатските си крепости с български мъченици, толкова повече ся развиваше между безстрашливите български младежи страстта за свободата на отечеството ни.
Ако турското правителство и да пращаше на заточение в Диар Бекир, Багдад и другаде нашите решителни юнаци и ако да ги държеше с тежки железа в мокрите тъмници, то тия пак ся не отчайваха, а щом намереха сгоден случай, избягваха оттамо и отиваха в една от близките християнски държави. Но какво правеха тия тамо? Дали с търговия ся залавяха или ставаха подли мекерета на някои подлизурки? Не, това българският възстанник никога не го е правил и нито даже го е помислял. Щом той стъпи в свободна за него държава, в тази същата минута почва да търси сгоден случай да премине с оръжието в ръка Дунавът и да помогне на своите поробени братия.
Когато народът ни видя и можа да ся увери, че тия, които го подканят да стане той и да ся опълчи на петвековния си притеснител и че тия ся истински синове на отечеството си и не са някои лъжци, почна и той тук-таме да ги слуша и да взима участие в тяхното свято дело.
Възстанията от година на година почнаха да стават все по-сериозни и да приемат съвсем друг вид. Ето най-после, че ся явиха в България народни апостоли и поведоха работата както ся следва.
На 1876 г. пролетта беше хубава и весела. Секиго тя веселеше и награждаваше с своята красота и благоухания. Сичките животни ся радваха и веселяха, че свирепата зима си отиде и остави да настане веселата пролет с своята красота като млада невеста. Освен дето ся веселяха и радваха животните, но и между човеците имаше такива, които с много по-голямо нетърпение очакваха да настъпи пролетта, защото тия не искаха да ся наслаждават на естествената й красота и приятност, а очакваха нещо повече от това прекрасно време.
Тука ще видите вие, да ся се събрали младежи, които ся разговарят тайно между себе си, но на лицата им ся показва живост и веселост, като че тия ще могат в разстояние на няколко дни да придобият огромно количество пари. Ако му ся случеше на някого да ся срещне с тях, той наистина можеше да забележи, че тия вършат нещо тайно и нещо сериозно, но не бе в състояние да разбере нищо от чертите на лицата им.
Тези бяха народните апостоли, които проповядваха на българския народ възстаническите идеи. Но тия не се ограничаваха само с проповед, но силно приготовляваха народа, като успяваха да го убедят, че той е роден да бъде народ, а не роб. Наистина най-сетне народът дойде в съзнание и поиска, щото тия да го приготвят и да го поведат. Но сичкият народ ли можа да почувствува това? Не.
Ако вземеше възстанието широки размери, народът непременно щеше да вземе участие в това свещено дело. Както и да е, но младежите приготовляваха нужните потребности с една голяма бързина и ходеха от село на село да заставляват съучастниците да ся закълнат как ще бъдат верни на отечеството си и на предводителите си. Сичко това ся извърши така скоро и така тайно, щото не само турското правителство не можа да узнае, но даже и селяните турци от селата. Най-напред положиха клетва съучастниците от селото Бяла черкова, после от Михалци, Мусина, Дичин и Вишовград и ся даде известие, че ще ся съберат сичките съзаклятници в селото Мусина. Сичкото това ся вършеше от тия личности: Поп Харитон, монах Святопреображенски, Пармакова, офицерин българин, Димитър из Русчук, а знаменосецът ни беше Никола из Червена вода (Русчушко окръжие) и Христо Кара Минков от Търново.
Като ся направи съзаклятието на 28 априлия 1876 г. и ся реши да ся съберем сички в селото Мусина и оттамо да тръгнем сички за Балкана. Сичко ся свърши и 28 априлия настана и ние като ся бяхме вече събрали в селото и в часа два по турски потеглихме, дето дружината ни ся състоеше само от 280 души. Тая вечер почна да вали дъжд и правеше ни голямо препятствие. От селото ни Бяла Черкова имаше момчета, които бяха взели участие и тръгнаха 103 души. 
Ние ся отправихме към Стара планина. Следвахме пътя си, без да ся отчае никой от нас и секи отиваше с голямо въодушевление и радост, че ще си пролеем кръвта за отечеството си. Нашият план беше да стигнем Балкана и ся присъединим с четата на Дюстабанова.
Нощта беше тъмна и безлунна, дъждът продължаваше да вали и на нас ни беше малко трудно, защото секи от нас носеше от 15 до 30 оки товар на гърба си. Като вървяхме цяла нощ, най-после наближи да ся съмнува и минахме край селото Балван. След малко можахме да видим с далековидната тръба (пусулата), че иде подир нас силна потеря башибозуци.
Знамето, което носехме, ся развяваше . От село Махалата си зехме хляб, защото селяните като ни разбраха какви сме, ни даваха с голямо благодарение и много ся бяха зарадвали и не знаеха даже как да ся изразят от радост и да ни благословят. От това дело се присъединиха към нас неколцина родолюбиви младежи.
После минахме през колибите Плачка, Каломен и Цинга и башибозуците ни следваха и като вървяхме часа до 9, най-после стигнахме до манастира, отдето ни беше пътя за Балкана."

При Дряновския манастир

битката трае девет дни

 Освен башибозука в нея участва няколкохилядна войска от Шуменската крепост, доведена от генерал Фазлъ паша - командирът на Втора дунавска армия. Пристигат и два нови Крупови топа. Между пашата и въстаниците са разменени няколко писма.

"Въстаници, послушайте моите думи и имайте добрината да са предадете, защото не ще мине много време и манастирът ще се преобърне на прах и пепел и вие сичките ще бъдете в моите ръце.
Фазлъ паша
6 май 1876 г."

"Пашо ефенди. От твоето писмо ся види, че ти искаш просто да ся предадем в твоите ръце като добитъци, а не ни питаш, както ся следва на едни въстаници, сиреч на едни недоволни хора от нещо, които са излезнали с оръжие в ръка против властта, сиреч защо сме излезнали, от какво сме недоволни и какво искаме, а само ни предлагаш да ся предадем и повече нищо. Оттука ся види, че ти имаш силно желание да ся предадем в твоите немилостиви ръце и да ни мъчиш според твоите азиятски обичаи. Ти трябва да знаеш, ча ние сме ся повдигнали противо турската несправедлива власт с оръжие не да ся предаваме в вашите ръце доброволно, като страхливи жени, а ще ся бием до последнята си капка кръв в защитата на свободата, която вие ни грабнахте немилостиво и сички сме ся решили да измрем в името на милото си отечество България. А вие ще отговаряте пред образована Европа за вашия постъпок.
Въстаниците в Дряновския манастир."

Щом пратеникът донесе нашето писмо, то Фазлъ паша, като го прочел, види ся, че ся е разлютил много и ся чу военната тръба да затръби на пристъп (юруш). В този час бърдата и скалите почерняха от турска войска. Куршумите започнаха да падат по покрива на манастира и керемидите ся изпотрошиха от тяхното падание. Боят от минута на минута земаше все по-широки размери и най-после прие голям размер...
Дойде 7 май. Него ден Даскал Киро каза една реч (сказка) пред дружината, която много ни повлия и насърдчи. Тя беше тъй патриотически и трогателно сказана, щото ние в тая минута почуствахме необикновена дързост и решителност, защото той споменаваше, че ние сме длъжни да изпълним своя дълг към поробеното си отечество, и ако умрем, то нашите деца и внуци ще ни благославят вовеки. Неговите думи направиха почти секиго от нас да презре смъртта. Като свърши Даскал Киро, то неговата последна дума беше тая:
- Напред, юнаци, дързост, дързост, отмъщение и отмъщение на тирана. Бог е с нас!
Два големи топа ся насочваха към манастира. Почна ся силна битка. От топовете зеха да падат гранати в манастирския двор, но ние сполучихме да убием топчията. Сетне те сполучиха да пробият голямата манастирска врата и събориха горния кат на стаите. После събориха и черковните кубета и гранатите почнаха да падат на останалите стаи. Като хвърлиха около 75 гранати, то тия сполучиха да запалят и стаята, в която бяха Бачо Киро и даскал Васил Неделчев.
Манастирът пламна сичкият и пламъкът от минута на минута ся увеличаваше, а един от нашата дружина, като искаше да насърчи синца ни, почна да пее стара черковна песен:
"Господи сил, с нами буди, иного бо разве тебе, помощника имаме, господи сил, с нами буди".
От тая песен почти сичките момчета ся насърчиха без изключение до такава степен, щото ся приготвиха да ся бият до последната си капка кръв.

Додатък

Докладвайки на своето командване, генерал Фазлъ паша нарича манастира край Дряново "един малък Севастопол".
За стогодишнината от Април 1876 г. камерният хор "Иван Кукузел Ангелогласния" с художествен ръководител Таня Христова изпя горния химн. Записът беше включен в грамофонната плоча "Достойно есть" заедно с любимото песнопение на Васил Левски и с разкази на очевидци за въстанието. Плочата бе издадена от фирмата "Балкантон" и редакцията на вестник  "Антени" в значителен тираж и бе разпространена нашироко в страната и чужбина.

Поборникът от Бяла черква

Петко Тодоров Франгов (1855-1931) е роден в село Бяла черква и учи при легендарния Бачо Киро. Става и негов помощник-учител, като в същото време подобрява образованието си. После сам учи децата в село Горско сливово и заедно с отец Матей Преображенски основава там читалище и революционен комитет.
Участва с пълно въоръжение (пушка, сабя, револвер) в четата на Бачо Киро и поп Харитон и с другите юнаци отбранява Дряновския манастир. На 7 срещу 8 май е един от щурмувалите турската блокада и успява с неколцина въстаници да се отскубне от преследвачите и да се укрие в една пещера. Сетне се завръща в Бяла черква и там се крие дълго на различни места.
След Освобождението става свещеник в местната черква "Св. Димитър". През 1880 г. издава първата летописна книга за Априлското въстание. Деен участник в борбата с оръжие в ръка, но и писател, той с книгата си предхожда спомените за въстанието на Захари Стоянов и Стоян Заимов.
Участва като свещеник-доброволец в Сръбско-българската война. От 1887 до 1889 г. е депутат в Петото народно събрание. Основава Поборническо-опълченско дружество. Пише книги, драми, пътеписи, биографии на въстаници. Издирва и публикува най-пълен списък на участници в Дряновската епопея.
Неговата най-важна книга е "Белочерковската чета в Дряновския манастир".
През 1926 г., по случай 50-годишнината от славната епопея, участва в юбилейното тържество и произнася прочувствена реч от името на живите поборници.
Отказва се от поборническа пенсия и служи в черквата до последния си дъх. Умира покосен от инфаркт.
Заради мащабната си дейност като революционер, общественик и писател се ползва с голям авторитет и уважение. Посещават го видни личности: Петко Каравелов, Андрей Ляпчев, Димитър Петков, Никола Генадиев, Антон и Димитър Страшимирови, Иван Вазов...
С Иван Вазов има интересна история. През 1917 г. той заедно с Евгения Марс посещава за няколко дни Бяла черква и се среща там с Петко Франгов, с когото отдавна си кореспондират. По стар православен обичай Вазов се навежда да му целуне ръка, но Франгов я издърпва. "Но защо?", изненадан пита Вазов. "Защото аз съм обикновен свещеник, а Вие сте Патриарх!", отговаря скромно Петко Франгов.


Четници от четата на Бачо Киро и поп Харитон през 1908 г. Седнали в средата са свещениците Петко Франгов и Петър Драганов

Дряновският манастир

Бачо Киро

Поп Харитон

Паметникът-мавзолей, в който се съхраняват останките на загиналите четници


Офицерът Петър Пармаков, военен стратег в Дряновската епопея, заема мястото на ослепелия войвода поп Харитон и спасява живота на десетки обречени четници