Какво се случва? Топи се доверието в армията

Няма да скрия, че за тези разсъждения ме провокира челното заглавие на един седмичник. Там бяха написали така: "Народът вярва във войската". На пръв поглед - логично. Обикновено вестниците гледат да са добре с издателите си. От опит зная, че такива бодри изречения вършат работа, но когато отговарят на съдържанието на информацията. А от нея ставаше ясно, че днес рейтингът на армията е 35,6 на сто. Нещо повече: "При проучването през март армията е била начело с 42,1 на сто доверие и 36,7 на сто недоверие. Сега има намаление на първия показател и увеличение на втория от 36,7 на сто на 40,9 на сто." Или народът действително вярва в армията, но това е вярно за... около една трета от него. За недоверието да не говорим. То е повече от доверието...
Информацията и нейното заглавие не са чак такъв проблем.

В Кърджали все още пазят спомена за закритото поделение. Децата преминават военна подготовка под инициатива на общината и на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. За съжаление държавата се самоотстрани от родолюбивото възпитание на подрастващите

Големият въпрос

който би трябвало да тревожи обществото, е защо армията ни се откъсна толкова от народа. На въпроса "На кои институции имате доверие?", поставен в началото на 90-те години, разпределението на отговорите е следното - армия (76%), национална телевизия (59%), национално радио (56%), полиция (44%), църква (42%), преса (36%), съд и прокуратура (31%), правителство и местна власт (по 30%), синдикати (24%) и парламент (15%). Изследването е на MBMD от 1992 г. Тогава 76 на сто, и то далеч пред останалите институции, е рейтингът на войската ни, а сега само 35! Сметката показва, че доверието в армията се е стопило не наполовина, а още повече.
Само за 7-8 години рейтингът на войската ни се срива. Изследване на "ББСС Галъп интернешънъл" през 2000 г. дава следните резултати: национално радио - 61,6%, национална телевизия 61,4 %, президент - 56%, армия - 49%, църква - 42%, полиция - 37%, правителство - 20%, съдебна система - 18%, парламент - 16% . За още едно десетилетие доверието в армията пада на 35 процента.

Какво се е случило през това време?

Военното законодателство се променяше много често и нерядко от безпринципни съображения. България влезе в НАТО и ЕС. Наборната служба отпадна. Числеността на армията бе сведена до 40 хиляди и продължава да пада. Проведе се не една реформа. По няколко пъти на годината изпращаме и посрещаме контингенти от мисии зад граница. Свихме чувствително приема във военните училища. Много военнослужещи си отидоха обидени, без възможности за реализация извън казармата. Законът скри от народа образа на военен щ1, т.е. на началника на Генералния щаб или сега на отбраната. Модернизацията върви трудно. Военният бюджет непрекъснато намалява. На всеки 6 май военният парад става по-беден и по-беден. Доходите на военните изостанаха доста от останалите професии.
Има някои социологически данни в годините, които дават

част от отговора

на големия въпрос за падането на доверието. През 2008 г. например 35 на сто от българските граждани вярват в армията. През 2009 г. рейтингът й скача на 51,3%. Какво се случи тогава? По времето на тройната коалиция, когато министър на отбраната бе Николай Цонев, военните заплати скочиха чувствително. МО провеждаше подчертана социална политика, която по-късно бе критикувана от днешните управляващи. Да кажем, че това е едно от многото обяснения. Има и други. През юни 1999 г. доверието в армията е 51 на сто, а недоверието - 19. Точно след една година съотношението е 45 към 32. Тогава стартира структурна реформа и влизат в сила промени в Закона за отбраната и въоръжените сили. Казано бе, че за 4-5 години трябва да си отидат 10 500 офицери, 12 500 сержанти, 18 500 войници и 20 000 военни служители. Друг аналогичен и много по-актуален факт. В началото на май т.г. министърът на отбраната Аню Ангелов не без гордост заяви, че армията се ползва с 47,7 на сто доверие. Само след три месеца то падна с 12%. Защо? Една социоложка се чудеше как да обясни това движение надолу. Не сме губили война, а доверието в армията пада, се питаше тя. Очевидно не знаеше, че от 1 юли започна същинската част на поредната военна реформа. До края на 2014 г. трябва да бъдат съкратени 5700 военнослужещи и около 1300 цивилни служители. Нови поделения ще бъдат закрити, предислоцирани или реорганизирани. Лошото е, че правим много малко за опазване спомена за българските полкове. Държавата не поема ангажимента да слага поне по една паметна плоча, когато дари безвъзмездно или продаде даден военен имот. Така тя съзнателно лишава бъдещите български поколения от връзката с техните деди.
Има, разбира се, едно важно обстоятелство, което обективно води до трайното падане на рейтинга на армията. Преди повече от три години се разделихме с наборната служба. Така армията ни от народна се превърна в професионална. Българите все по-малко се интересуват от своите войници, защото това не засяга семействата и живота на повечето от тях. Професионалната армия е в голяма степен наемна. Властта й плаща, за да защитава нейните интереси, които невинаги съвпадат с тези на преобладаващата част от нацията. А това не би могло да не се отрази на рейтинга.
Трябва да бъдем обективни и да признаем, че през последните две десетилетия армията ни в буквалния и в преносния смисъл се откъсна доста от народа. Лошото е, че този негативен процес продължава. Стотици населени места останаха само с празните си казарми. През много от тях не е минавала войска от години. Хората там не са чули войнишка песен, което, в интерес на истината, почти не се случва и в градовете с поделения. Впрочем и в столицата трудно можеш да видиш военен в униформа. А ако го видиш, той ще бъде с работните си, т.е. камуфлажни, дрехи. Изключение правят гвардейците. Те обаче, както всички знаят, са за представителни прояви.
Очевидно е, че не бива да се самозалъгваме и да представяме за реалност това, което ни се иска. Трайното спадане на рейтинга на армията

изисква определени мерки

Много от тях са свързани с финансови средства. Но не са малко и тези, които биха могли да имат силен позитивен ефект с минимално осигуряване. Въпрос на политическа воля, стратегия и конкретна работа! И на анализ. Отговорните органи би трябвало да разнищят този въпрос и да направят своите предложения, без да изпадат в неоправдана носталгия към миналото. При всички случаи обаче не е приятно да чуеш от днешния българин "Имаме ли вече армия?"
Всякакви разсъждения и решения по този въпрос обаче не бива да почиват на епизодични наблюдения и лични предпочитания. Необходими са обективни данни. Иска ми се да вярвам, че решението за закриване на поделението във Враца например се основава поне на едно социологическо проучване. За да стане ясно колко от военнослужещите изплащат заеми, колко ще останат без жилища, съпругите им - без работа, децата им - без детски градини, отивайки да служат в други гарнизони; каква част от врачанската общественост подкрепя подобна политика и т.н. МО няма такива органи. Те бяха закрити, а социолозите - освободени. Има обаче достатъчно агенции, които биха могли да направят необходимото проучване. Не само във Враца, а и в други градове. Впрочем от министерството отдавна не е съобщавано за цялостно социологическо изследване в армията или за армията. Не е лошо да се знае какво мислят хората, макар и в проценти. Това е важно, както за политическото и военното ръководство, така и за тези, които са решили да се посветят на военната служба. Защото днешната Българска армия не е само ходене на мисии зад граница. Тя може и да ни потрябва за защита на границите.