Какво се случи с България

"Борбата на човек срещу властта е борба на паметта срещу забравата"
         Милан Кундера

Ивайло Груев
Канада

Сред българския елит се наблюдава очевидно настървение да се "пренапишат" или "преосмислят" някои важни моменти от българското историческо минало. Банален пример за това е тенденцията на разрушаване на стари и построяването на нови паметници.
 Това, което е симптоматично за така забързаното архитектурно "историческо редактиране", е неговата тясна идеологическа ориентация. Днес най-горещият сюжет в иначе прекалено скромния "политически коректен" дискурс е дали да се разруши или да се запази паметникът на Червената армия в "Парка на свободата" в центъра на София. Един от най-емблематичните паметници на столицата, посветен на борбата на българската и съветска армия срещу фашизма през 1944 -1945 г., в която загиват и са ранени над 31 000 български войници. Това е важен, исторически неооспорим факт. Но в стремежа да се пренапише историята фактите имат малко или никакво значение, особено ако се цели една доста прозрачна геополитическа ре-конфигурация. Разбира се, този феномен не е нов или специфичен единствено за България. Мемориални паметници на Втората световна бойна бяха разрушени в Грузия и Естония въпреки негодуванието на обществото, което бе окачествено от някои наблюдатели като "акт на държавен вандализъм, оскърбяващ чувствата на всеки цивилизован човек". 
В България най-показателният пример за тази нова фаза на

войната срещу паметта

бе разрушаването на 27 август 1999 г. на мавзолея на Георги Димитров в самия център на София. Първи социалистически министър-председател, Георги Димитров добива широка международна известност, когато отправя яростна атака срещу нацисткия режим по време на Лайпцигския процес по подпалването на Райхстага. Въпреки че 70%  от българската общественост е против това решение, министър-председателят Иван Костов предприе разрушаването на този "символ на тоталитаризма".  Кому бе нужно това разрушение десет години след колапса на "социалистическия експеримент"? Георги Димитров бе български министър-председател от 1945 г. до 1949 г. - по време на сталиниския период. Той бе комплексна личност с противоречиви идеи, едновременно интернационалист и националист. Но нима той е по-малко противоречива политическа личност от, да кажем Наполеон, Чърчил, Вашингтон или Боливар? Отговорът е вероятно не. Решението да  се разруши мавзолеят на Димитров бе поради факта, че той представляваше неудобен (дори обиден) символ, символ на международно уважение към една българска политическа фигура на левицата.
Пренаписването на историята изисква много повече усилия от това да се взриви един паметник. Мавзолеят на Димитров не е единственият монумент, издигнат, за да увековечи значима българска личност от лявото пространство.  По тази логика трябва ли да разрушим всички паметници на известни български социалисти? Ще разрушим ли паметника на Васил Левски или на Христо Ботев, главните архитекти на българското освободително движение, основателите на това, което се нарича модерна България, известни със социалистическите си идеи и виждания? Или повечето от паметници на българските интелектуалци от ХХ век с недвусмислени леви убеждения. Ще бъдат ли те пощадени от

държавния вандализъм

Символите са могъщи архетипове и имат голямо значение, особено когато някои са предприели свещената мисия за преориентиране на националната икономическа и социална траектория. Такъв бе случаят с тогавашния български министър-председател Иван Костов, който пожела да изпрати "категорично послание", а именно - че всякакви бъдещи опити да се гравитира към една по-егалитарна и социално справедлива политика няма да бъдат толерирани. Това все пак бе само част oт неговата стратегия, другата, може би много по-съществена, бе изложена в интервю, чиято дихотомична реторика напомняше "Сблъсъкът на цивилизациите" на Хънтингтън; Костов описа България като терен на конкуриращи се и несъвместими цивилизаторски проекти, при което България, или по-точно нейното правителство, трябва да направи "избора между цивилизациите" - Америка или Русия. В тази грандиозна борба религиозната несъвместимост мълчаливо бе заместена с внедряването на специфична икономическа рецепта - позната като неолибералния модел, базиран на хищническата същност на социалния дарвинизъм - тоест Вашингтонския консенсус. Сратегията на Костов (или е по-правилно да кажем на МВФ) на "радикални промени" не бе обект на един открит и откровен обществен диалог. Така и не се проведоха разширени консултации с професионалните асоциации, професионалните съюзи и т.н. Още по-странно е, че дори днес последствията от тези "радикални промени", с много малки изключения,  не се дискутират или по-важното не се разглеждат критично в българското медийно пространство.
Начало към една истински открита и откровена дискусия, която би  направила дисекция на периода на радикалните промени, е моето скромно предложение да бъде построен паметник на "демократичния преход".
Какво ще символизира този паметник? За разлика от секретността, съпътстваща периода на "радикалните промени", предлагам един по-различен подход: а именно интензивни консултации, включващи широка гама от мнения и предложения, в стремежа този паметник да се превърне в един действително демократичен и всеобхващаш български проект. Но

преди това малко предистория

 Списъкът с главните постижения на този период би трябвало да започне с т.нар. кадифен преврат ("velvet coup") на 10 ноември 1989 г., който свали режима на Тодор Живков, както и с "Библията на неолибералния проект" - така наречената "Пътна карта за България", подготвена от американските икономисти Ричард Ран и Роналд Ът от Американската търговска камара, довел до амбициозния и детайлен (повече от 500 страници) документ, наречен  "Проект за икономически растеж на България" . В този проект са предписани серия от икономически и политически решения: масова приватизация на държавните предприятия, кооперативните стопанства, банките, средните и малки предприятия. "Пътната карта" изцяло промени не само българската икономика, но и би било правилно да се каже, българското общество като цяло.
 Съдържанието на "Пътната карта за България" бе всичко друго, но не и специфично за условията на нашата страна. То копираше изцяло предписанията на МВФ за Латинска Америка и Азия, преди  избухването на "Азиатския грип" от 1997-1998 г. И резултатите бяха  идентични: двойно увеличение на външния ни дълг, обезценяване на националната валута, масова безработица, стремително снижаване на жизнения стандарт и масово навлизане на чужд капитал. Ясно е, че България не избегна "усмирителната риза" на Програмата по структурни промени (SAP- Structurally Adjusted Programs). Повече  от 90% от капитала на българските банки е в ръцете на чуждестранни собственици, което заедно със същественото увеличаване на "чужестранния дълг към БВП" от 100% на 167% доведе до драматичен трансфер на капитали от една периферна икономика към центъра на световната икономиката.
Приватизацията, проведена от Костов и МВФ, бе извършена по подобен хищниически модел. Едно от най-важните предприятия на националната икономика - Кремиковци, бе продадено за стотинки: най-голямата компания за металообработване с почти 10 000 служители, бе продаден за един лев (70 цента) и сега е в процес на препродажба, този път за сумата  650 000 000 американски долара. Повече от 2500 държавни предприятия бяха продадени при 60-70% под пазарните им цени.
 Може би най-радикална бе промяната в селското стопанство: реституцията на земята елиминира аграрно-промишлените комплекси, които осигуряваха на страната водещо място в СИВ включително огромния пазар на СССР в областа на износа на селскостопански стоки; докато днес България е вносител на основни хранителни продукти. И това не е чудно, като се има предвид политиката на масова приватизация на земята или по-точно унищожаването на хиляди хектара плодородна обработваема земя едновременно с унищожаването на парка от 40 000 трактора и 10 00 комбайна. Обширни части от българските селски райони бяха изоставени и множество общини фактически - обречени. Подобна бе и съдбата на милиони глави добитък. По сведения на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие през последните години вносът на основни хранителни продукти в страната се е увеличил двойно. През 2010 г. България се нарежда на... 133 място в света по индикатора аграрен растеж след държавите като Руанда, Суринам и Монголия (данни на Food and Agriculture Organization of the United Nations (FAO),  2011).
Нeщо повече "Пътната карта за България" предвиждаше радикални промени не само в икономиката, но и в цялото българско общество. Отговорът на легитимния въпрос как тези нови неолиберални икономически реалности ще се приемат от населението бе намерен в "създаването" на нова генерация, ударната сила на една нова кохорта -  децата на класата на новобогаташите, т.нар. бъдещия ръководен, менъджерски елит, който не само щеше да запази икономическите им преимущества и придобовки, но по-важното - щеше да затвърди и осигури разпространяването на мантрите на неолиберализма. Що се отнася до останалата част от българското население  "Пътнатата карта за България" имаше далеч по-скромни амбиции. Държавният монопол в сектора на образованието - политика, която съществува от раждането на модерна България още от 1878 г., трябваше да бъде унищожен! Предложеното решение бе да се създаде двустепенна система от държавни училища и елитни частни училища (платени) за децата на новия привилегирован елит, които трябваше да усвоят необходимите умения и ценности. Според доклад на ЮНЕСКО от 2006 г. частните училища са дефинирани като "места за социализация на бъдещия икономически елит, като по този начин те се превръщат в естествен стимул за "социална стратификация и диференцияция на обществото, модел на социализация, какъвто държавните училища не могат да предложат." Което на обикновен език означава "социално изключване", тоест реминисценция на социалния дарвинизъм, чиято дефиниция е, ако цитираме "Животинска ферма" на Джордж Оруел, че "някои животни са по-(много повече -бел.авт.) равни от другите" Какви са тогава шансовете на останалите 90% български младежи в съвременния силно конкурентен трудов пазар?

Статистиките са повече от показателни

По време на "зрелия социализъм" България неотменно се нареждаше на едно от първите места по процент на грамотност на населението в листата на ООН. Днес данните показваат, че България е слязла от 15-о през 1990 г. . до 48 място през 2009 г.... след Самоа, Тринидат и Того.
Един от ключовите индикатори na United Nations Human Development Programme UNHDP, който оценява статуса и качествата на националнoтo образовaние, е "разходи за образованието", базирани на проценти от БВП.
Според този индикатор
  - България се нарежда на 95-о място.. след Сиера Леоне, Коморос и Бурунди!
В доклад от 2006 г. на българското  Министерство на образованието и науката бе публикувана информацията, че 100 000 деца изобщо не посещават училище.
 - Според информация на ЮНЕСКО от 2008 г. в България 30 000 ученици годишно прекъсват училище.
- 41% от анкетираните родители нямат средства да осигурят дрехи и храна за децата си и 30% от тях твърдят, че нямат достатъчно пари за тетрадки и учебници.
- Бедността е причината за напускане на училище, посочват половината от анкетираните учители и повече от 2/3 от социалните работници.
Въпросът е каква е съдбата на тези 100 000 деца? Отговорът на този въпрос разкрива друга мрачна страна от съвременната социалната реалност.

(Следва)