Как се курдисва стар "Филипс", че да свири и днес

Кръстю Берберов

Той и сега стои в кухнята тъжно, замислено и мълчаливо. Сигурно му е мъчно, че едно време беше в центъра на вниманието, а сега няма кой да се сети за него.
От време на време някой мой гост ще ахне: "О-о-о, "Филипс"! От коя година е? Свири ли?"
Как ще свири! Радиоефирът е задръстен от мобилните телефони като канализацията на квартал "Надежда". Наоколо по покривите са нацвъкани десетки антени на мобилните телекомуникации, които не позволяват на никакви средни вълни да проникнат в дървената кутия на "Филипс"-а. И все пак радиото свири, но само на къси вълни. А кой сега ще вземе да се ровичка в късовълновия диапазон при наличието на УКВ?
Защо го държа ли?
Защото за нашето семейство радиото е история, част от нашето минало.
Баща ми го е купил от близкия на фамилията ни известен сливенски търговец Панайот Камбуров. За това свидетелства запазената гаранционна карта от 3.II.1937 г., издадена от "Филипс" - Българско акционерно дружество.
Това беше първият радиоапарат в нашата махала в Сливен. През деня, предиобед, вкъщи често на комшийско гости с налъми и по терлици идваха съседки - приятелки на баба ми Мика. На кафе. Кафето беше направено от баба - печени до черно и след това смлени ръж и леблебия. Бабичките сърбаха с удоволствие и гледаха с интерес радиото, а баба им обясняваше колко хубаво свирело и се извиняваше, че все още не знаела как да го "курдисва".
За мен радиото също беше едно голямо чудо. Дълго време си мислех, че вътре в кутията има едни малки човечета, които пеят, свирят и говорят. Представях си и оркестрите. Няколко пъти правих опити да отворя задния капак и да видя къде се крият тези чудесии. Един ден бях хванат на "местопрестъплението" и бях наказан от баща си. Тогавашните закони толерираха родителските и учителските репресии. Вечерта имахме гости и татко им разказа за моето радиотехническо любопитство. Падна голям смях за моя сметка. По този начин бях репресиран и морално и повече не посмях да се появя пред гостите. Авторитетът ми на петгодишен младеж беше сринат. До следващата беля, след която също щяха да бъдат приложени подобни педагогически похвати.
Вечер всички слушаха новините. По напрегнатите лица на мама и татко разбирах, че те стават все по-тревожни. В една такава тревожна вечер за пръв път от радиото чух думата "война". Германия нападнала Русия. Не знаех още какво е "Германия", какво е "Русия", но разбрах, че думата "война" е най-лошата дума.
Войната омете магазините. Хлябът и много други продукти се продаваха с купони. Войната стигна и до България. Започнаха да бомбардират София и други наши градове. Вечер целите градове се спотайваха и затъмняваха. По прозорците на къщите нощно време се спускаха специални черни хартии. Никакъв лъч не трябваше да прониква навън. Доброволци от "Гражданска защита" обикаляха из кварталите и правеха забележки, ако някой прозорец не е добре затъмнен. Вражеските летци не биваше да разберат къде между баирите са скрити нашите градове. (Малко наивно, нали?) По този начин ние воювахме с Англия и САЩ.
Вечер радиото не се изключваше. Все по-често, без всякаква логична връзка, започваха да звучат военни маршове. Мама и татко се споглеждаха и слушаха внимателно. Явно чакаха известната на всички притежатели на радиоапарати парола за въздушна тревога. И не след дълго прозвучаваше гласът на говорителя: "Тополница-3, Тополница-3, Тополница-3". Татко казваше многозначително: "Хайде!" И докато стигнем до пътната врата, тишината се прорязваше от тревожния вой на сирените и звънтенето на камбаните на всички сливенски черкви.
Тичешком се отправяхме към "дупките", както сливналии наричаха изградените бомбоубежища. Нашето скривалище беше до Дамаря. Беше издълбано дълбоко в скалите на Хамам-баир. Стените и таванът не бяха облицовани. Подът - също. Вътре беше влажно и страшно. Хората седяха на дървени пейки. Ставаше задушно. Сигурно не е имало вентилация. Някои излизаха навън на чист въздух или да пушат. Всички се ослушваха дали не идват вражески самолети. Помня, че само веднъж се чу буботене на аероплан някъде далече на северозапад. И това беше всичко. Късмет!
След отбоя на тревогата се завръщахме поуспокоени. Баба и дядо ни чакаха будни. Те не идваха с нас да се крият. Дядо казваше: "Ако падне бомба връз къщата, по-добре и ние да умрем. Какво ще правим без къща?"
Татко пак започваше да върти копчето на радиото за новини от фронта. Знаеше се, че от изхода на войната зависи и нашето бъдеще. То така и стана.
Най-после от радиото задумкваше тъпан. Всъщност това беше тимпан. Сигналът на радио Лондон. Три къси ниски тътена, а четвъртият малко по-висок. Прозвучаваше и гласът на говорителя на български език: "Тук е радио Лондон. Новините от Източния фронт..." Те бяха доста по-различни от това, което се говореше и пишеше в тогавашните български медии. "Цензура." Тази дума още не я знаехме.
Един ден татко беше извикан в полицията да занесе радиото, за да бъде запечатано. Да. Това беше цензурата. Копчето, с което се търсеха радиостанциите, беше фиксирано на Радио София с един голям червен печат. Капакът отзад на радиото също беше запечатан. И досега един от печатите е запазен. На него пише: "Сливенска полиция".
От време на време в емисиите на Радио София се намесваше един глас, който апострофираше говорителя на националната ни радиостанция, обвиняваше го, че лъже и казваше съвсем други новини от фронта. Хората кръстиха този глас "черната станция". Оттогава е останал и лафът: "Какво се обаждаш като черна радиостанция." Въпреки това всички го слушаха, защото тези новини съвпадаха с новините на радио Лондон. Това беше своего рода радиошоу. Стигаше се дотам, че националната радиостанция прекратяваше новините и пускаше шумни военни маршове, за да заглуши "черната станция".
След войната, вече поотраснали, с брат ми се пристрастихме към джазовата музика. Започнахме да въртим копчето на радиостанции, които излъчваха джаз - Атина, Белград, Истанбул... Радио София почти нямаше в програмите си такава "упадъчна музика".
Тогава се разкри едно много интересно "несходство на вкусовете" в нашето семейство. Мама обичаше македонска музика. Татко обичаше да слуша оперни арии. Дядо малко се подиграваше с класическата музика, като казваше за оперните певици: "Някой я е настъпил и тя пищи. Мани я тая - настъпената!" Той, поборникът, който е ходил с войводата Стою Скрижовски и се е бил с турците (за което получаваше и поборническа пенсия), най-много обичаше турски маанета, а и имаше някои приятели турци, с които му правеше кеф да си хортуват по турски.
 Тези несходства ни караха непрекъснато да въртим копчето, от което кордата на механизма се късаше. Баща ми често носеше радиото на поправка и неговият приятел - радиотехникът Мухтаров, се чудеше защо на това радио кордата му все се къса.
Измина още време. Все по-трудно "Филипс"-ът се поддържаше в работен режим след такава зверска експлоатация. Нямаше и съответните лампи. Купихме ново радио "Климент Ворошилов". Е, новото си е ново. "Филипс"-ът, вече пенсиониран, беше преместен на един стар шкаф, а неговото място на поставката за радио зае новият апарат.
Лятно време се местехме в една малка кухничка (в "мутвака"). По-рядко слушахме радио, защото имахме радиоточка - местното кабелно радио - вече история. Един ден мама ни изненада с една действително голяма новина, достойна за днешните медии: една мишка харесала нашия стар "Филипс" и родила в него пет малки мишленца... Горкото радио, горките малки мишлета!
След този случай старото радио беше преместено в голямата ни винарска изба, в която моят дядо-кръчмар правеше вино и ракия във времената, когато нямаше винпроми и всеки кръчмар си произвеждаше сам ичкията.
Та като отминаха тези приказни времена, нашата изба постепенно се превърна в склад за "натурии", както казваме в Сливен на ненужните вече вещи.
Воден от патриотично-патриархални чувства и от мисълта, че нашето (на моето поколение) бъдеще - това са нашите спомени, реших да гудя "Филипс"-а сред няколко други семейни реликви и стари снимки в моята малка кухничка с размерите на един мутвак.
И ето, че му написах и история, достойна за едно старо радио, което все още може да свири, макар и само на къси вълни...




Гаранцията на "Филипс"-а от 30 януари 1937 г.

"Филипс" модел 456 А отвътре...

С пломба