Как олигархията си купува власт и медии

"Олигархия" е най-употребяваната дума през тази година. Честото й повтаряне накара доста хора да се заинтересуват какво означава. Дефиниции не е трудно да се намерят, но за разбирането на олигархията в български контекст е по-просто да проследим един "олигархичен цикъл".
Приемаме, че в началния момент на олигархичния цикъл имаме бизнесмен Х, получил богатство от приватизацията в България в края на 90-те години. Човекът е получил летящ старт в бизнеса. Кое го кара "да стане олигарх"?
Проблемът на Х е, че получава състоянието си не в резултат на икономическа дейност, а като се възползва от "специални отношения" с политици и овластени чиновници. Той не се ориентира добре в пазарната икономика и трудно печели пари по легален път. Неговият житейски опит и способности го карат да търси

отново влияние и власт

върху държавните институции и възможности да продължи да печели по начина, по който е постигнал първите си успехи.
За целта кандидат-олигархът Х си съставя "нестандартен" бизнес план. Той пресмята, че годишно в България се харчат около 5 милиарда лева по Закона за обществените поръчки. Бизнесменът Х изчислява, че за един мандат от четири години той може да вземе обществени поръчки, които биха му гарантирали чиста печалба от 50 милиона на година, или 200 милиона за целия мандат. Обърнете внимание на факта, че става въпрос за печалба само от 1% от общия оборот, който правят обществените поръчки в държавата годишно.
Ако приемем, че средната норма на печалба на фирмите, които печелят обществени поръчки, е в рамките на стандартните 10% (реално е в пъти повече), то бизнесменът Х се бори за една десета част от тези пари. Това му дава възможност да влезе в "комбина" или "олигархичен тръст" с други бизнесмени и заедно с тях да се бори за общата печалба. Дори при тази нормална или минимална норма на възвръщаемост чистата печалба на тази група бизнесмени може да достигне 500 милиона лева на година, или два милиарда за целия мандат.
Цифрата изглежда внушителна, но представлява по-малко от 2% от общите държавни разходи. Дори да приемем, че те не са особено алчни и биха се задоволили с гарантирането на една печалба от два милиарда лева за четири години, те все още имат два милиарда причини да искат властта за лоялна към техните интереси партия.
Обществените поръчки

не са единственият начин

за обогатяване в държавата. Съществуват още контрабанда, далавери с ДДС и всякакви други начини за печалба за сметка на бюджета, който е около 30 милиарда лева годишно. Към тях спокойно може да добавим и "бонуса" на еврофондовете. Рекетът, който могат да упражняват чрез държавните контролни органи, в случай че на власт е тяхна партия, им дава възможност да търсят приходи и от останалите 40-50 милиарда лева годишно от БВП, към които държавата формално няма отношение. ГЕРБ в последните четири години показаха уникален талант в откриването на нови практики на злоупотреба с държавни пари и власт.
"Държавната баница" може едновременно да удовлетвори претенциите не само на нашия бизнесмен Х, но и на много други по-едри или по-дребни преследвачи на сигурна печалба. Като най-просто олигархичният цикъл може да с опише по формулата "пари-власт-пари' (пари прим)", което е модифицирана версия по Маркс -  "пари-стока-пари'(пари прим)".
След като установихме, че упражняването на държавната власт в частни ръце може да бъде бизнес за много милиарди, стигаме до не по-малко важния въпрос: Как олигархията влиза във властта?
Двата основни начина, разбира се, са свързани с пари. В първия случай става въпрос за директно финансиране на съответната партия, която има възможност да спечели изборите. Втората опция е финансирането на медиите, чрез които изборната победа да бъде "подарена" на лоялна към олигархията партия.
Повечето бизнесмени ползват съчетание от двете опции, но управлението на ГЕРБ доказа безспорните предимства на втория начин. Заслужава си обаче да анализираме предимствата и недостатъците и на директното партийно финансиране, за да разберем защо напоследък не е така актуално.
Основното предимство на директното финансиране на партиите е, че е несравнимо по-евтино. Партийните субсидии възлизат общо на около 40 милиона лева годишно, но дори издръжката на партиите от бизнеса при отсъствието на субсидии да достигне 100 милиона лева, това би бил нищожен разход на фона на огромните печалби, които могат да се реализират.
Естествено, ниската цена се съпътства от    

доста по-високи рискове

Сегашните партийни субсидии правят партиите далеч по-малко податливи на обслужване на олигархични интереси, тъй като за първи път от началото на прехода те са в състояние да се самоиздържат. В резултат основно послание на олигархичните медийни говорители стана идеята за намаляване на партийните субсидии.
Държавното финансиране на партиите принуди борците за олигархична власт да залагат на медиите като проводник на политическото си влияние. Издържането на медии е доста по-скъпо от издържането на партии, особено в криза. С цената обаче до голяма степен се изчерпват недостатъците на този подход. Като компенсация медийният монопол осигурява увеличаване нормата на печалбата от различните корупционни схеми, тъй като информацията за тях тотално се цензурира, а вниманието на обществото се отвлича с измислени скандали и несъществени проблеми.
Голямото предимство обаче на налагането на олигархичната власт през медиите е във възможността да се произвеждат цели нови политически проекти, моделирани съгласно изискванията на плащащите бизнесмени и фирми. Тези псевдопартии се изграждат около лидер популист, а партийните активисти под него са по-скоро наемни работници, отколкото граждани с активна позиция. Освен че концентрира властта както във фирма, изградената по този начин структура елиминира всяка възможност демократични вътрешнопартийни институции и процедури да ограничават задкулисната власт. ГЕРБ е пример за реализиран по този начин проект.
Решаващи за успеха на такава партия са придобитата или по-точно

закупената медийна власт

и ефективността на технологията на пропагандата. Изследвайки поведението на прогерберските медии дори повърхностно, можем да регистрираме основните механизми за манипулация, техните количествени и качествени аспекти.
Огромно значение за рейтинга на Бойко Борисов и неговата партия играят преди всичко новините на националните телевизии. Те са най-гледаната част от телевизионната програма, в най-гледаното време. Елементарният контент-анализ сочи, че Бойко Борисов е най-показваният български политик в централните новини и то в началните минути на емисиите, когато те събират най-голяма аудитория.
Едновременно с това, особено при управлението на ГЕРБ, останалите политически сили и най-вече БСП бяха тотално цензурирани, за да се стигне дотам верните журналисти на Генерала да твърдят, че в България няма опозиция. Качественото измерение на пропагандата в новините се реализира през максимата "новина за ГЕРБ е само добрата новина, а за БСП - само лошата".
Допълнението на тази основна ПР линия в новините се осигурява от сутрешните блокове и другите политически предавания. В количествен аспект пропагандата се реализира чрез перманентното едновременно участие на политици от ГЕРБ във всички водещи телевизии, като то се допълва от участията на "анализатори" и "експерти", които най-често са с "правилните" прогерберски възгледи и защитават тези удобни за партията на Борисов.
В съдържателно отношение разговорите на журналистите с политици от ГЕРБ са образец на раболепие, естествено в пълен контраст с начина им на общуване примерно с представители на левицата. Почти през целия мандат на ГЕРБ дебатите между управляващи и опозиция се случваха като спорове между политици от БСП и интервюиращи ги журналисти от национални медии, ревностно защитаващи политиката и позициите на Бойко Борисов и неговите министри.

Може да се изпише цяла книга

за средствата за манипулация, които се използват от медиите за насочване на обществените нагласи в определена посока. Вероятно самите средства се прилагат, както са описани във вече издадени учебници по темата. По-важно е обаче да се направят съответните изводи за ролята на медиите като стожер на властта на българската олигархия и да се набележат мерки за преодоляване на този проблем и необходими следващи стъпки за ограничаване влиянието на т.нар. задкулисие в българската политика.
До февруари 2013 година партията на олигархията ГЕРБ, въпреки провалите в управлението и уникалните корупционни скандали, в които лично Борисов и Цветанов бяха уличени като основни действащи лица, вървеше към втория си мандат. Дори след герберските сметки за ток, ударили джоба на всеки българин, благодарение на медиите, Генералът и неговата партия бяха много близо до оставането във властта.
Основният извод от възникването и развитието на партия ГЕРБ и другите по-малки подобни формации е, че съществуването на адекватна партийна субсидия е необходимо, но недостатъчно условие за ограничаване на олигархичните тенденции в политиката. Следващите стъпки в тази посока са свързани с увеличаване публичността на собственост на медиите, договори и източници на приходи; включване имотното състояние на журналисти, редактори и медийни шефове в публичния регистър; регламентиране медийното представяне на партиите в зависимост от техните изборни резултати. Мерките няма да са достатъчни сами по себе си, но ще са добра основа за анализ на необходимите следващи действия в трудната битка с олигархията.