Къде е мама Яна?

Историята на партизанската борба в България не познава такава раздяла.
- Бягай, спасявай се... заради детето! - не казва, а заповядва командирът на партизанския отряд "Народен юмрук". Изважда снимките на дъщеричката си Аелита и ги подава на жена си Яна.
А жена му не иска да го остави сам. Под град от куршуми превързва раните му. Николай Лъсков е тежко ранен. Сам решава да прикрива изтеглянето на другарите си... Яна иска да бъде с него докрай. Ами детето?
Малката Аелита била в едно ямболско село, при сестрата на Николай. Преди да тръгнат за отряда на 16 април, бащата отвел детето си по-далече от Несебър. Отвежда го, но полицията го върнала обратно, без знанието на майката и бащата. Как ли се е разделила Яна Лъскова със своя партизански командир, как ли е погледнала в очите за последен път своя мъж? Никой не може да каже. Няма кой да ни каже и кога точно за първи път са се срещнали бившите учители и какво са си казали тогава...
Един ден след раздялата, на 25 юни 1944 година, Николай ще е мъртъв. Яна ще научи това на другия ден. Как ли се е промъкнала сама през обръча от войници и полицаи, как е излязла от гората?... Пълзяла е в една посока ден и нощ, докато стигне нивата на Кольо Неделчев от село Козичино в местността "Рогачевци". Стопанинът е получил разрешение от кмета, минал е в края на селото през поста, който проверява всеки и всяка торбичка... В далечината забелязал насреща си човек! А при срещата познал жената. Била подстригана ниско, в сив голф и късо палто. Не му приличала на учителка, макар непознатата да го уверява, че е учителка в съседното село Голица. Мъжът й казал направо:
- Ти си от комитите, но от мене не се бой.
Свой или предател е мъжът? Как да разбере? Та нали преди седмица при срещата им с полския пазач Димитър Парапанков се кълнял във вярност: "Ти спаси децата ми от глад, казал тогава на Николай Лъсков, който преди години му бил помогнал да постъпи на работа в циглената фабрика на кооперация "Черноморка", аз не мога никога да забравя добрината ти". Полският бил забравил отдавна доброто, сега мислел за наградата от жандармерията. Подпоручикът събрал своите хора, мобилизирал и селяни от Паницово и под водачеството на Парапанков хайката се отправила в бърз ход към кошарата, в която си почивала групата партизани. Предателят, както бил обещал, занесъл на Николай Лъсков торбичка с храна и тютюн. Подал му я и тръгнал за другата кошара, в която партизаните били забравили един часовник. Тръгнал с наметнато на кривака си палто - подпоручикът да разбере, че партизаните са в кошарата! И партизаните разбрали, че са попаднали в клопка - в торбичката имало няколко парченца сух войнишки хляб и кутия цигари, варненско производство... Да става каквото ще!
- Аз съм Яна Лъскова. - И го пита за Николай.
Казва й, че подпоручикът, който командвал войниците и жандармеристите, го познал - някога заедно били учили за офицери. Лъсков го "похвалил", преди да затвори очи: "Добре стреляш, ама не знаеш срещу кого да стреляш"... Като научава за края на мъжа си, със задавен глас Яна казала:
- Аз може да загина, но жива няма да им се дам... За вас, за народа сме тръгнали да се борим. Не съм бедна - баща ми има достатъчно имот... Те дълго няма да се задържат на власт.
Баща й Георги Иванов, комунист от 1907 година, по това време лежи в Бургаския затвор. Дъщерята се разделила с него, без да му каже, че тръгва за Балкана. Ще й прости ли мълчанието? Тя бе на делото, чу думите му: "Не отричам, че съм давал пари за партията. Партията се бори за правдата на хората, против експлоатацията на бедните"... И Яна като баща си била решила да се бори за бедните!
Кольо Неделчев й занесъл хляб, показал й пътя за Оризаре. Яна търси познати, чрез тях да стигне отново в отряда. На 28 юни вечерта шивачът отворил вратата на своя дом, но отказал да я укрие. Отново сама в дъжда и тъмнината. На шивача казала да предупреди съдружника на баща й, че ще отиде в мелницата през следващата нощ.
"Своите" решават през деня да я предадат на полицията, "за да запазят живота й".
И полицията не закъснява да обгради мелницата.
"Донасям Ви, господин Директор, че през нощта на 28 срещу 29 юни 1944 г. полицейски взвод от бойния отряд "Полковник Пантев", придаден към повереното ми поделение за борба с нелегалните, с взводен командир Цанко Гочков и със седалище с. Оризаре, залови в мелницата на братя Стойчеви oт същото село опасната нелегална комунистка Яна Николова Лъскова.
Моля ходатайството Ви да се отпусне възнаграждение на действуващите при залавянето й храбреци полицаи, водени от тактичния и безстрашен полицейски кандидат-командир Цанко Гочков.
/п/Ив. Г.Касабов."
"Ловците" започват боричкане помежду си кой да я вземе - полицейският или жандармерийският началник. Побеждава Косьо Владев, помощникът по разузнаването на жандармерията. Иван Касабов му предава лично в Оризаре Яна Лъскова. Жандарът нарежда Яна да облече партизанските си дрехи, нищо че не са изсъхнали още от дъжда. Минават през партизанското село Каблешково, после в Поморие, където Яна бе няколко години детска учителка. Косьо Владев иска да се похвали, да сплаши, да смрази, ако може, съмишлениците и симпатизантите на партията... После Яна изчезва, "изчезва" и капитан Русев, и помощникът му по разузнаването. Колкото и странно да звучи, Косьо Владев заключва безстрашната партизанка в мазето на дома си. Един от жандармеристите, които я охраняват, признава: "Нищо не искаше. Седеше и мълчеше... Понякога се усмихваше, понякога плачеше..."
А капитан Русев прочел в личното й полицейско досие: "През зимата Яна Лъскова ходи на работа в училището облечена в мъжки панталон "голф", мъжко горно палто и ниско остригана коса, руска мода. Заедно със съпруга си често са ходили с колело до Бургас, когато там са били прожектирани руски филми... До днес Яна Лъскова не е кръстила детето си, което е вече на четири години... Ползва френски, руски, говори гръцки. Учителката обича работата си и се стреми все повече към съвършенство... Много добре се държи с всички - учтива и благодушна, обича труда, реда и чистотата. Примерна майка и съпруга."
И Яна "прелистя" своята биография... Колко успешни бяха първите акции в отряда. С шеметна бързина партизаните завладяваха един след друг набелязаните обекти... След нападението на моряшките постове край село Св. Влас фашистите блокираха целия район. Многобройна войска от Варненския, Шуменския и Бургаския гарнизон, жандармерия и полиция принудиха отряда да се придвижи на запад, далеч от продоволствените бази и яташките къщи. След сражението на 19 юни между Голица и Козичино партизаните се разделят на групи. Яна е в групата на Николай.                       
Онези, които са я познавали отблизо, никога не могат да забравят усмихнатото й лице, шегите й. Тя била рецитаторка и актриса, учителка на малки и големи. Организаторският й талант покорявал младежите, учителите, работниците и рибарите от Черноморието. Ала "примерната майка и съпруга" постави своя дълг към народа и родината пред всичко. "Николай й предложи да не отива с него в отряда, а да остане да се грижи за детето" - твърди баба Фана, а тя му отговори: "Когато целият народ се е вдигнал на борба, аз бавачка няма да бъда". Откъде тази решителност, откъде това желание да се влее в редиците на борците? Дали защото е чувствала опората в силното рамо на мъжа си, или е вярвала на хората? Хората. Колко много и колко различни се оказаха хората. Довчерашните "свои" станаха предатели, а непознатите - помагачи. А може би призванието учител я накара да вземе оръжието, за да защити всички деца на трудовия народ, за да бъдат щастливи всички деца...
Полицейското досие на Яна Лъскова е подробно. С полицията тя е била на "ти". Познавали се не от вчера - от петнадесет години! Като редакторка на ученическия вестник "Ехо" в Стара Загора ремсистката подписвала статиите си с псевдонима Сивокрила Чайка. Статиите й са толкова "безобидни", че фашистите били принудени да спрат вестника. По-късно в началото на 1932 година бонсистката Яна Лъскова напуснала Софийския университет, за да избегне ареста в полицията. Завърнала се при родителите си в Несебър, тя станала един от ръководителите на стачкуващите работници, които отводнявали блатото край града... Тогава я приели в партията.
Каква съдба! И в трагичния й край на нея са гледали с други очи. За онази зловеща нощ на 2 юли 1944 година, за кървавата драма, разиграна край село Топчийско в местността Хардарлъка, един от участниците - полицейският главорез Георги Георгиев, ще свидетелства пред Народния съд: "Гроба изкопахме предварително. Копах и аз... Към 12 часа пристигна камионът с арестантите, които щяхме да убиваме. Всички чакаха да видят Яна Лъскова. Тя слезе от камиона с вързани ръце. Казахме й да седне на десет крачки встрани. Деню жандармеристът остана да я варди, но след малко я простреля с шмайзера. Някои започнаха да викат, че е жива. Тогава казах: "Аз ще я заколя". Но в същото време жандармеристът Коста Пеев я застреля с пистолета си. После слязохме долу при дупката, където жандармеристите караха поединично другите арестанти и ги разстрелваха. Тук аз убих осем души. Някои от труповете още мърдаха. По тях жандармеристите пускаха изстрели. Преди разстрелването арестуваните събличахме голи и дрехите им прибирахме..."
На първото свободно честване на Октомврийската революция в Несебър малката Аелита заместила майка си като рецитаторка. Но преди да я накарат да излезе на сцената, някой й казал, че ще я слуша и майка й Яна. С искрящи очи детето търсело майка си, ала нея я нямало. Никой не искал да й каже истината, а то с насълзени очи, със задавена уста попитало: "Къде е мама Яна?"