Качество във вузовете? Напротив

Доц. д-р Катя МИХАЙЛОВА, УНСС

Ако министрите ще падат на групи от по трима, в следваща триада спешно някой може да предложи да влезе министърът на образованието и науката Красимир Вълчев. Не за друго, а защото чрез проекта за стратегия сякаш му се иска да отнеме от човешкия образ на българското висше образование и да го подмени с някаква технократична мода. На фона на гражданските протести невидимо тече обществено обсъждане на Стратегия за развитие на висшето образование 2021-2030. Предложена е от МОН веднага след първата вълна на КОВИД-19 - време, подходящо за прокарване на нови проекти, особено ако е планирано да минат незабелязано. Стратегическият замисъл за българското висше образование цели повишаване на качеството на образованието, но има завиден потенциал да постигне обратното и насила да отчужди младите хора от мисленето и познанието. А каква ще е тази демокрация, за която днешните протести се борят, ако ги няма мислещите и можещите да разбират и отстояват ценностите й?

Стратегията предлага 

"всеобща дигитализация"

на висшето образование или 100% онлайн обучение като мярка за повишаване на качеството му. Ако онлайн обучението наистина е с толкова високо качество както традиционното, то защо от матурите тази година отпаднаха Вапцаров, Талев, Димов и Първата световна война? Не стигна онлайн времето да бъдат преподадени? Или се оказа невъзможно да преподаваш "Понякога ще идвам във съня ти като неканен и нечакан гостенин" на технологично свързани виртуални профили? От преподавателския си онлайн опит знам, че и двете са верни. Образованието е човешки процес. 100% прекаран през технологиите, той губи красотата на човешкото си съдържание. 

Ето и пример. През онлайн семестъра много от студентите, докато присъстваха в онлайн лекциите, вършеха и друга работа - домакинска, родителска, или такава, от която изкарват прехраната си. Техните виртуални профили бяха на лекция, отчиташе се формално присъствие. Студентите обаче ги нямаше пред компютрите, те вършеха нещо друго, мислите им бяха другаде. Пред кого, всъщност, сме чели лекции - пред виртуални профили или пред реални студенти?

По време на онлайн изпитите някои студенти споделиха, че са едновременно на работа и на изпит. Как се взема изпит, докато си на работа - продаваш кафе и цигари, хамалстваш, секретарстваш в офис, отговаряш на обаждания в кол център на чуждестранна фирма? Това съвместяване на ученето с други дейности показва много сериозен проблем. Най-първо трябва той да се реши, а после да се мисли за големи проекти като "всеобща дигитализация" на висшето образование. Днешните млади българи, редовни студенти, са принудени да работят, докато учат. Немалка част от тях - на пълен работен ден, нощни смени, без гарантиране на трудовите права. Ние, преподавателите, ги виждаме в междучасието, когато ни молят да сме толерантни към работните им ангажименти. Освен че влияе зле на качеството на образованието, този проблем влачи след себе си огромна социална конфликтност.

Първо - държавата плаща еднакво за работещите студенти, които не посещават лекции, и за другите, които учат и изпълват със смисъл понятието "редовен студент по държавна поръчка". Публичният разход за първите е 

чисто държавно разхищение

Второ - на пазара на труда се конкурират двете групи с равностойни дипломи. Възможно е редовните "редовни студенти" да загубят състезанието, защото нямат трудов стаж. А нередовните "редовни студенти" да спечелят. Трето - бизнесът се оплаква, че не били научени, че нямали елементарни познания. Четвърто - бизнесът обвинява университета, че не си е свършил работата и сам той два пъти плаща за образование. Веднъж като данъци, после - докато обучава служителите си и поема щети от недообразовани служители. Пето - МОН започва да мисли как да спаси доброто име на българския университет и предлага засилване на практическите дисциплини в учебните програми, което бавно превръща университета в занаятчийско училище. 

Тази проблемна спирала се извива в ниско и все по-ниско качество на образованието. За нея в стратегията няма и дума. Напротив, предлагайки "всеобщата дигитализация", стратегията създава великолепни условия за едновременност на работа и учене. Няма лошо да се работи, докато се учи - ако студентът е задочник и сам е избрал да учи дистанционно. Ако учи редовно по държавна поръчка и работи до 4 часа дневно със защитени трудови права. В останалите случаи съвместяването е на ръба на закона и води до ниско качество на образованието. 

В курса към "всеобща дигитализация" има още едно предложение на МОН, което не мога да подмина. Ние, хората, общуваме чрез думи, изречения, текстове. Четенето, общуването с автора чрез написаните от него текстове води до интелектуална автономност. Стратегията на МОН предлага постепенно заменяне на текста в учебното съдържание със снимки и други изображения. Очакваният резултат е визуализация на "поне 50%" от учебното съдържание през 2030-а. Категорично не приемам! Настоявам за 100% запазване на текста в университетското учебно съдържание и неговото умело комбиниране с подходящи визуални или аудиовизуални материали. Само по този начин се изграждат интелектуално автономни млади хора, неподдаващи се на нови диктаторски форми. 

Ако МОН действително цели повишаване на качеството на образованието и запазване на човешкия му образ, нека мисли за частична дигитализация. Опитът показва, че дигитализирането на административните процеси във висшето образование спестява ресурси и повишава качеството на работа. Колкото до онлайн обучението, то може да бъде използвано в допълнителни лекционни курсове по желание на студентите и във формите на дистанционно обучение. Ако целта на МОН е да обслужи и у нас веднага императивите на новия дигитален световен ред, то разбираеми стават не само всеобщата дигитализация, но и дискриминативното отношение на МОН към преподавателите на средна и по-висока възраст. 

Стратегията предвижда редица мерки за подкрепа на младите преподаватели и тяхното бързо хабилитиране и израстване "при спазване на високи академични стандарти". Не ми е ясно как се получава бързо хабилитиране при високи академични стандарти? Хабилитацията изисква опитност в преподаването, достигнато преподавателско, педагогическо майсторство. Тази опитност не може да се събере, осъзнае и превърне в работещи модели на поведение в кратки срокове. В науката е необходимо време за изучаване, изследване, осмисляне, ако целта е да се постигне високо качество.  

Без да поставям под съмнение нуждата на младите преподаватели от подкрепа в първите им стъпки, питам защо стратегията изключва колегите на средна и по-висока възраст - активното поколение на 40-50-годишните, и трета възраст - утвърдените преподаватели? Нима утвърдените преподаватели около и над 60-годишна възраст нямат нужда от подкрепа - с техните натрупани и осъзнати знания, всестранна опитност, човешка и професионална мъдрост, те нямат ли потребност от подкрепа, за да пристъпят към следващия етап от живота си, да продължат да се чувстват пълноценни, да работят творчески? Стратегията сякаш казва, че те вече са 

ненужни, излишни за университета и науката

Масовата пропаганда след 1989 г. и досега ни принуждаваше да мислим възрастните преподаватели за морално остарели, едва ли не всички сътрудници на ДС, принадлежащи на една заминала си обществена формация. Активното университетско време на преподаватели, които имат биографична връзка с времето преди 1989 г., т.е. тези, срещу които е насочена пропагандата, вече е в самия си край. Оттук насетне, в перспектива към 2030 г. на възраст над 60 г. ще бъдат преподаватели, които са все повече биографично отдалечени от социализма. И тях ли ще бързаме да изхвърлим от университетите заедно с познанията им, с опита и мъдростта им?

Има немалко световни примери, които показват как може да бъде осъществена подкрепа към утвърдените преподаватели над 60 г. У нас досега използваните възможности за удължаване на трудовия договор, за преподаване на хонорар на много места започват да се прилагат проблематично поради финансови съображения и лични пристрастия. Защо да не се въведе и в България добрата западна практика за специални фондове в подкрепа на научни изследвания на преподаватели и изследователи след 60-годишна възраст? По този начин те ще имат възможност да продължат активната си изследователска дейност, а по-младите ще могат да продължат да се възползват от опитността и знанията им. 

Опасявам се, че мисленето единствено и само за младите по същество дискриминира останалите поколения в науката. Така се стимулира прекъсване на приемствеността - ерозира се и жизнеността на създадени научни школи. Научното познание, което е сърцето на качественото висше образование, се предава между поколенията чрез школите в науката. Стимулирането на младите и изключването на останалите поколения по-скоро създава условия за поколенчески конфликти, каквито и в момента горят и задръстват висшето образование. Възелът може да бъде разсечен, ако се предвидят и активират ясно регламентирани и обезпечени възможности за възрастните да продължат работа и след пенсиониране. Балансирано мислене за трите поколения - това се очаква от МОН, ако наистина иска да приложи декларирания "първи базов принцип" за изпълнението на стратегията - "приемственост, основана на академичните традиции и установените добри практики, съчетана с адаптивност към променящите се условия на средата и възникващите предизвикателства".

Какво предлага стратегическият замисъл за висшето образование? "Всеобща дигитализация" и прекъсване на живото човешко общуване? Визуализиране на текстовото учебно съдържание и край на книгите? Подкрепа на младите, дискриминиране на утвърдените преподаватели и прекъсване на приемствеността? Към това има още и предложения за промяна на учебните планове, а също и за преструктуриране на университетското пространство. 

Колкото по-внимателно чета Стратегията за развитие на висшето образование 2021-2030, толкова по-настойчиво си задавам въпроса: коя е главната й цел - да изведе до по-високо качество университетското образование или да отговори на бюрократични очаквания и бюджетни съкращения? 

За съжаление, везната не се накланя към високото качество. Бюджетните спестявания се гарантират чрез мерки, като намаляване на година от обучението за бакалавър; закриване на "несвойствени специалности"; преминаване към онлайн образование, при което е възможно  финансовата тежест по осигуряване на необходимите информационни и комуникационни технологии да бъде прехвърлена на преподавателите; и накрая - доброволно сливане на университети. 

Препоръчвам пренаписване на Стратегията за развитие на висшето образование 2021-2030 въз основа на: 

- Обективни данни за състоянието на висшето образование в момента, а не лични мнения;

- Реалистични и аргументирани прогнози за развитието на българското образование, а не преводи от европейски и други световни документи;

- Мислене за висшето образование като за човешки процес, а не като за технократично краткосрочно мероприятие;

- Синхрон на МОН с академичната общност, а не пренебрежително и обидно отношение към преподавателската колегия. 

Настоявам за пренаписване на стратегията, особено ако са верни прогнозите на премиера за скорошна, дълготрайна и сериозна икономическа и медицинска криза. Което прави изпълнението на стратегическия замисъл за българското образование крайно проблематично.